Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (14)

14

— Боже! Как гръмна тази тапа! — изчурулика мама.

Тя донесе табла с чаши и голяма зелена бутилка.

— Любимото ти пенливо ябълково вино — обяви тя. — Знам, че не е толкова хубаво, колкото в аквапарка, но…

— О, мамо! — въздъхнах аз. Сърцето ми още биеше лудо. — Страхотно е. Всичко ще е супер.

Чудесен рожден ден. Торта, пенливо вино и подаръци — две нови видео игри, МРЗ и няколко диска, розова раница и фланела в розово и лилаво — любимите ми цветове.

Вечерта преди лягане сложих учебниците в новата си раница. Погледнах към стария кафез. Празен и чист — сякаш груулът никога не е съществувал.

Отървах се от отвратителното същество, помислих си с радост. Наистина се отървах.

Семейството ми най-сетне се освободи от лошия късмет.

Часовникът в антрето удари десет. Време за лягане. Сложих си нощницата и се мушнах под завивките.

 

 

Когато часовникът звънна на следващата сутрин, скочих от леглото и се втурнах към прозореца да видя какво е времето навън.

— О, неее!

Тихо изстенах от ужас.

Задният двор приличаше на пустиня!

През нощта тревата беше изгоряла и беше станала кафява. Всичките розови бегонии бяха паднали на земята — умрели и кафяви. Червените рози на татко бяха изсъхнали и почернели.

Горкият татко, помислих си аз. Положи толкова труд да направи градината хубава, а сега…

Загледана в грозната, посърнала градина, се опитвах да избия от главата си една мисъл. Дълбоко в себе си знаех как точно всичко това е станало.

Груулът.

От гроба си груулът е предал злата си сила на ливадата. И е убил всяко растение, всяко цвете и всяка тревичка!

Какво да направя, зачудих се аз, загледана в изгорената, изсушена, мъртва градина.

Трябва ли да извадя груула от земята?

Имах ли избор?

Май не.

Бързо навлякох новата си тениска и дънките. После се промъкнах долу. Крадешком стигнах до мястото, където зарових груула.

И започнах да копая.

Върху главата ми падаха изсъхнали кафяви листа. Рамото ме заболя от вдигането на тежката мокра пръст. Коремът ми също не беше наред.

Копаех, изхвърлях. Копаех, изхвърлях.

Колкото повече копаех, толкова по-зле се чувствах.

Искаше ми се да захвърля лопатата и да избягам от това място. Да оставя ужасното същество заровено завинаги.

Но трябваше да се изправя пред истината.

Ако оставех груула заровен, той щеше да продължи да ме наказва. И да наказва цялото ми семейство.

Стигнах дъното на дупката. Наведох се и избутах пръстта с две ръце.

Груулът се появи някак си бавно пред изплашения ми поглед. По-жив и по-възбуден отпреди.

— Би трябвало да те размажа с лопатата — изкрещях му аз.

Груулът лудо завибрира, сякаш това, което казах, го зарадва.

Туп-туп. Туп-туп. Чувах дишането му.

И после отново промени цвета си от кафяво към розово до доматеночервено. И продължи да си сменя цвета, докато дишаше.

Кафяво, розово, червено.

Кафяво, розово, червено.

Извадих груула от гроба му. Пулсираше толкова силно, че подскочи от ръката ми и падна на земята.

— Стой! Не мърдай! — изкрещях аз, докато го вдигах.

Груулът ме фиксира с поглед. От злоба малките му кръгли очи бяха станали червени.

Потръпнах.

Стиснах зъби и пъхнах груула в джоба на новата си фланела. Затътрих се обратно към къщата. Влязох през вратата на кухнята и се насочих към антрето, където бяха стълбите.

Вече при стълбите дочух шум. Идваше от спалнята на мама и татко.

Събудили са се, помислих си аз. Трябва да побързам, преди да са ме видели и да са ме засипали с въпроси. Само това ми трябваше.

Хукнах нагоре, като вземах по две-три стъпала наведнъж.

Пльос! Подхлъзнах се и паднах тежко върху дясното си коляно.

— Уфф! — изкрещях аз.

Усетих, че груулът се разтресе в джоба ми. Чух гадния му глух смях.

Хе-хе-хе.

Смееше ми се.

Измъкнах го от джоба и го стиснах толкова силно, че чак ме заболяха пръстите. После се затичах към стаята си и го метнах в стария кафез.

— Ще открия начин да те унищожа — обещах аз. Разтърках коляното, което ме болеше, и вперих поглед в малкия звяр. — Ще те унищожа, преди да си ни навлякъл още беди! — извиках му аз.

Но как?

Как?