Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (17)

17

— Не може да бъде! — прошепнах аз.

Но можеше.

Парченцата — частиците груул — се плъзгаха по бюрото ми. Търкаляха се едно към друго.

Скупчваха се едно в друго.

За да се съберат на кафява топка. Гъба.

Не продължи дълго. Най-много минута.

И груулът отново ме гледаше вторачено. И пулсираше толкова силно, че бюрото ми направо се разлюля.

Зловещият му кикот разцепи тишината. Хи-хи-хи.

— Млъкни! Млъкни! — изкрещях аз.

Но той се разкикоти още по-силно. Припряно грабнах един мръсен чорап от коша за дрехи. Трябваше ми, за да вдигна груула.

После метнах нещото обратно в кафеза. Хи-хи-хи.

С вик се хвърлих на леглото си по лице и затворих очи.

Дали лошият късмет ще ме преследва до края на дните ми? Мога ли да направя нещо?

Бях толкова изплашена. Толкова ядосана. Толкова объркана.

Дори не можех да си представя, че някога отново ще съм весела.

Когато леля Луиз ни заведе с Даниел в сладоледената сладкарница, не успях да доям мелбата си. А обикновено изяждам три.

Но как можех да съм щастлива отново? Като съм вързана за този груул — завинаги!

 

 

— Събуди се, Кет! Хайде, събуждай се! — нетърпелив глас шептеше в ухото ми.

Бавно повдигнах глава от възглавницата.

— А?

Даниел размахваше чантата си напред-назад на сантиметри от главата ми.

— Разкарай това! — извиках и се протегнах да я хвана.

— Ей, просто се опитвам да ти помогна — отвърна той и дръпна чантата си. — Ще закъснееш за училище. По-добре се размърдай!

Той избяга навън.

Разбутах завивките и се втурнах към гардероба. Издърпах една тениска с надпис „Спасете Земята“ и клин на розови цветя. Тогава си спомних.

— Даниел, негодник такъв! — изревах аз. — Днес не сме на училище! Учителите имат събрание.

Той надникна отново в стаята ми.

— Върза се! — злорадо се изсмя той.

Метнах възглавница и го ударих в лицето. Добър удар.

— Не те бива — каза той, продължавайки да се смее. — Карло ще дойде след закуска. Може да поиграем на „Мега чудовищните войни“.

Тръшнах вратата пред лицето му.

Обикновено не обръщам внимание на тъпите шеги на Даниел.

А и ден без училище винаги е повод за добро настроение.

Но как можех да съм радостна сега? Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, беше какво ли лошо предстои да се случи.

Какво ли злощастие ще причини груулът днес?

След закуска се зачетох на верандата в едно списание. Опитах се да не обръщам внимание на виковете на Даниел и Карло и на дивия им смях, докато играеха компютърните си игри.

Имах да пиша съчинение за госпожа Вандерхоф. Темата беше „Моето семейство и колко много то значи за мен“.

Но мислите ми продължаваха да са насочени към груула и как той напълно разрушаваше семейството ми.

Досега бях написала само: „Аз съм Кет Мъртън и семейството означава ужасно много за мен.“

Не беше точно съчинение за шестица. А трябваше да го предам на следващата сутрин.

Реших да си почина. Отидох в кухнята и си сипах чаша мляко с какао. Взех си и овесени бисквитки.

На връщане надникнах в стаята за игри. Беше необичайно тихо.

Карло го нямаше. Само Даниел играеше на „Подводно приключение“.

— Къде е Карло? — попитах аз.

— Ами… — отвърна Даниел, с очи вперени в подводници и торпеда, които проблясваха на екрана на компютъра.

— Твърде сложен ли беше въпросът ми? — попитах иронично. — Ще го повторя по-бавно. Къде… е… Карло?

— Вкъщи — измърмори Даниел.

— Да не би да се е ядосал, че ти си потопил повече вражески подводници? — пошегувах се аз.

Даниел не отговори.

Продължих нагоре по стълбите към моята стая. Оставих чашата и бисквитките. Не можех да се въздържа да не погледна към кафеза.

Не това, което видях, ме накара да потръпна от страх. А това, което не видях! Кафезът беше празен.

Груулът беше изчезнал.

Избягал.