Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (20)

20

— Дори не знам откъде да започнем да търсим — въздъхнах аз.

— Може да е паднал от кошницата, когато се ударих в дървото — предположи Карло. Може да се търкулнал някъде тук.

Даниел ме дръпна за ръкава.

— Хайде — настоя той. — Давай да търсим.

Карло се изправи.

— По-добре да си ида вкъщи — каза той и закуцука. За щастие къщата му беше само на една пряка.

С Даниел прегледахме целия тротоар, погледнахме към вратите на дворовете, под колите, в цветните лехи — навсякъде, където груулът може да се е търкулнал.

Без успех.

Тъкмо щяхме да се откажем, когато забелязах решетка на шахта на няколко крачки от колелото на Карло. Възможно ли е груулът да е паднал в шахтата?

Даниел също видя шахтата.

— Кет! Обзалагам се, че се е търкулнал в шахтата! Вътре е! Знам си!

Легнах по корем на тротоара. Надникнах през решетката.

— Толкова е тъмно, че нищо не се вижда — казах аз. — Някой трябва да влезе вътре.

— А? Някой? Може би… може аз — предложи колебливо брат ми.

Даниел се прави на смел. Но знам, че се страхува от доста неща. Като тъмни шахти, например.

Той направо би припаднал в шахта.

— Не, аз ще вляза — казах аз. — Груулът ме познава по-добре.

Вдигнахме тежката решетка. Пъхнах крак и опипах стените с маратонка. Тя се подхлъзна на тясната стълбичка, прикрепена на едната страна на шахтата.

— Май това е единственият път надолу — казах тихо аз. — Тръгвам.

Бавно се вмъкнах в тъмната влажна дупка. Дръжката на стълбата беше мокра и хлъзгава. Стените бяха покрити с дебел слой мръсотия.

— Това е наистина отвратително място! — извиках аз. — Не мога да повярвам, че правя това!

Ишшшшш.

Когато стигнах дъното на шахтата, кракът ми стъпи върху нещо мокро и слузесто.

— Гадост! — изкрещях аз, като бързо вдигнах крака си.

— Добре ли си? — извика Даниел отгоре. Звучеше така, сякаш беше на десет километра от мен.

— Аха — отвърнах аз. — Мисля, че стъпих на купчина боклуци. Леле, тук е страшно тъмно.

Внимателно стъпих отново, като продължавах да стискам стълбата с ръка, опасявайки се, че иначе няма да мога да намеря пътя за връщане.

Доста е тъмно, осъзнах аз. Никога няма да открия груула тук долу.

Тогава го чух.

Ишшш-ооо. Ишшш-ооо.

Дишаше!

Ишшш-ооо. Ишшш-ооо.

Груулът! Но къде точно?

Задържах дъха си и замръзнах на място. Съсредоточих се. Опитах се да установя откъде точно в този непрогледен мрак идва дишането.

Ишшш-ооо. Ишшш-ооо.

Някъде отдясно?

Знаех, че трябва да мръдна натам и да хвана груула. Но се страхувах да пусна стълбата. Най-накрая реших да преброя стъпките си, да намеря груула и после да направя същия брой крачки обратно към стълбата.

Преглътнах тежко и пуснах стълбата. Стъпих в мрака и започнах да броя.

— Една… две… три… четири…

Дишането се чуваше по-близо.

— Пет… шест…

Спрях. Заслушах се съсредоточено.

— Ха! — извиках на себе си. — Какво е това дращене?

Тогава видях очите.

Не малките кръгли очи на груула.

А големи, лъскави очи. Няколко чифта.

Всичките просветваха в тъмнината пред мен.