Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (5)

5

Мама, Даниел и аз се скупчихме около татко. Очите му трепнаха и се отвориха. Татко премигна.

— Ха! — измърмори той. — Какво стана?

Тръсна глава и се повдигна на лакти.

— Струва ми се, че съм добре — добави колебливо.

После се опита да се изправи, но се стовари на пода.

— Глезенът ми. Май е счупен — изпъшка татко от болка.

Аз от едната страна, мама от другата помогнахме на татко да стигне до дивана.

— Уф, наистина боли — простена той и внимателно потърка глезена.

— Даниел, сложи лед в една кърпа и го донеси на баща ти — нареди мама. — Кет, ти донеси нещо студено за пиене.

— Спокойно, скъпи — прошепна мама, избърсвайки челото на татко, — кажи ми какво стана.

Когато дотичах обратно в хола с висока чаша с лед, мама и татко ме гледаха с най-странните физиономии, които някога съм виждала.

— Кет — каза мама ядосано, — ти ли блъсна баща си?

— Защо бутна стълбата? — запита баща ми, търкайки глезена си.

— Моля? Какво? — запелтечих аз. — Не съм те бутнала! Защо да те бутам?

— Ще си поговорим по-късно, млада госпожице — каза сурово мама. — Сега трябва да се погрижа за баща ти.

Тя се наведе и сложи кърпата с лед върху подуващия се глезен на татко.

Обля ме гореща вълна от негодувание. Как може татко да си помисли, че съм го бутнала!

Сведох поглед и осъзнах, че все още държа гъбата.

И осъзнах още нещо. Нещо странно и страшно.

Вместо да пулсира нежно, гъбата туптеше в ръката ми. Туптеше лудо.

Туп-туп-туп. Туп-туп-туп.

Вибрираше така, сякаш някой беше включил миксера на висока скорост. Гъбата направо се размазваше от вълнение.

Лелее. Лелее.

Седнах на пода в антрето, защото главата ми се замая.

Какво става, зачудих се аз. Даниел си помисли, че съм го блъснала. А сега и татко казва същото.

И двамата мислят, че съм ги бутнала. Защо?

Туп-туп-туп. Туп-туп-туп. Гъбата туптеше топло в ръката ми.

Потръпнах от страх. Изведнъж гъбата ми се стори някак си страшна. Не исках това чудо да е близо до мен… или до семейството ми.

Изтичах навън. До гаража намерих огромна кофа за боклук. Вдигнах капака. Пуснах гъбата вътре. Затворих плътно капака.

Когато се върнах в къщата, мама ме извика в дневната.

— Мисля, че глезенът на баща ти е само изкълчен — каза тя. — Сега ми разкажи какво се случи.

 

 

В четвъртък седях на бюрото си и правех списък на гостите за рождения ми ден. До голямото събитие оставаха само два дни.

Трябваше да дам списъка на мама, за да купи достатъчно храна и награди за събота.

Чух Даниел да си бърбори с Карло, докато двамата шумно се качваха по стълбата.

— Виж само — прилича на стара гъба. Но е жива! — обясни Даниел. — Обзалагам се, че е праисторическо същество — нещо като динозавър.

Подскочих и изхвърчах от стаята си.

— Ей! — извиках на Даниел. — Какво правиш с това? — посочих гъбата в ръцете му. — Това чудо го изхвърлих!

— Намерих го в кофата за боклук — отвърна Даниел. — Много е готино, за да го изхвърлим. Нали, Карло?

Карло повдигна рамене към рошавата си черна коса.

— Прилича на стара гъба. Какво пък толкова — голяма работа!

— Ами, наистина е голяма работа! — отвърнах бързо. — И това нещо със сигурност не е гъба.

Извадих една голяма книга от новата си библиотека.

— Проверих в енциклопедията — обясних аз. — При гъби. Трябваше да го оставиш в кофата за боклук. Сериозно!

— И какво пише в енциклопедията? — запита ентусиазирано Даниел, отпускайки се на леглото ми. Държеше гъбата в ръцете си.

— Пише, че гъбите нямат очи — отвърнах аз. — И могат да живеят само във вода. Ако останат навън повече от 30 минути, умират.

— Виждаш ли, Карло? Не е гъба — заяви Даниел. — Нашето същество има очи. И не е във вода, откакто го открихме.

— Ами, не виждам никакви очи. И със сигурност не ми се вижда да е живо — каза Карло с доза съмнение в гласа.

Даниел скочи от леглото и подаде гъбата на приятеля си.

— Подръж го. Ще видиш.

Карло внимателно пое гъбата в ръцете си. Големите му кафяви очи се разшириха.

— Топло е! И… и… се движи. Мърда! То е живо.

Карло се обърна, за да ме погледне.

— Но ако не е гъба, тогава… тогава какво е?

— Още не знам — признах си аз.

— Може да е някакъв вид супергъба — предположи Даниел. — Толкова силна, че може да живее на сухо.

— Може да е едновременно гъба и животно — добави Карло, загледан в нещото. — Може ли да я занеса за малко вкъщи? Наистина ще шашна Санди.

Санди е жената, която гледа Карло.

— Веднага я връщам — обеща Карло.

— Не става, Карло — реагирах бързо аз. — Мисля да пазя гъбата тук, докато не разбера какво е всъщност. Ето, пъхни я в стария кафез на мишката.

— Е-е, хайде — примоли се Карло, потупвайки гъбата, сякаш има сбръчкана шава. — Виждаш ли? Харесва ме.

— Не става! — отвърнах. — Даниел, кажи на приятеля си да престане да ме кандърдисва.

— Добре, добре — промърмори Карло. — Ей, а какво все пак яде този малък приятел?

— Не знам — отвърнах. — Но си изглежда добре и без да яде. Сложи го в кафеза.

Карло си пъхна ръката в кафеза, за да остави съществото. Докато го слагаше, лицето му се изкриви от ужас.

Видях, че ръката му се разтрепери.

После нададе изпълнен с ужас писък.

— А-а-а-а! Ръката ми! Ухапа ме по ръката!