Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (27)

27

Колкото и да не ми се искаше, вдигнах пулсиращия груул от мивката и нежно го сложих в шепата си.

Внимателно погалих отвратителното същество по набръчканата му главица. После сладичко му запях:

— Нани-нани-на, малък груул. Обичам те. Спи сладко, малък груул, нани-нани-на.

— Кет, плашиш ме — изстена Даниел. — Спри, чуваш ли! Побъркала си се. Трябва да си полегнеш.

Но аз продължих да пея колкото се може по-сладко.

— Какво прави тя? — попита Даниел Карло. — Разбираш ли нещо?

Карло поклати глава.

Не им обърнах никакво внимание.

Трябваше да се съсредоточа.

Заповядах си да милвам груула с обич. Гушнах лигавото нещо и го залюлях с ръце, все едно е малко кученце.

Тихичко му пеех в ухото:

— Мъничък груул, сладичък груул, толкова си хубав, толкова симпатичен, толкова прекрасен. Обичам те, груул.

— Кет, моля те, престани! — примоли се Даниел. — Плашиш ме. Наистина много ме притесняваш, Кет.

— Как може да милваш това чудо? — запита Карло. — Толкова е отвратително.

— Сладичък груул — прошепнах аз. — Толкова си сладичък!

Гушнах го нежно и го погалих по набръчканата кожа. Ако и това не помогне, казах си наум, нищо няма да помогне.

— Отивам да намеря мама и татко — заплаши ме Даниел. Тръгна заднешком към вратата.

— Шшшшт — вдигнах пръст към устните си. После посочих груула, свит в ръцете ми. — Вижте, момчета.

Буйното пулсиране на груула беше намаляло и сега беше съвсем слабо.

Попях още малко — нежно, внимателно, сладичко.

И тримата гледахме учудени как цветът на груула избледня. От червено към розово и… най-накрая — към обичайното му бледокафяво.

— Леле! — изсвири Даниел.

— Гледай — казах аз, все още гушнала груула. Изпях още една приспивна песничка.

Груулът глухо въздъхна. Виждах как се свива, виждах, че изсъхва в ръцете ми.

Очите му се затвориха. Сухата кафява кожа ги покри.

— Той… той отслабва, Кет — развълнувано прошепна Даниел.

— Гледай — казах му аз. После запях на груула — Ето, ето, малък груул. Какъв сладичък груул — и го залюлях като бебе.

Дишането на груула отслабна, отслабна и спря.

Груулът лежеше безжизнено в ръката ми. Без звук. Без пулс. Не помръдваше.

— Я, вижте сега! — казах на Даниел и Карло.

Повдигнах сбръчканата гъба до лицето си… и й лепнах голяма тлъста целувка.