Елизабет Хойт
Порочни намерения (8)

Осма глава

На зазоряване каретата на лорд Кеър откара Темперанс у дома. Тя спа по целия път и се събуди чак когато спряха в края на „Мейдън Лейн“. Беше толкова изтощена от грижите за Кеър, че дори за миг не бе помислила какви ще са последиците от оставането й в дома му през нощта… докато не влезе в сиропиталището и тези последици се стовариха върху й като огромна каменна скала.

— Къде беше? — Конкорд, най-големият й брат, я попита с дълбок, изпълнен с неодобрение глас.

Може би не беше честно да сравнява Конкорд с огромна скала, но да го завари току на входа на сиропиталището, беше истински шок. Той изпълваше почти целия коридор, а лошото му настроение беше повече от ясно доловимо.

— Аз… ъъъ — заекна Темперанс.

Конкорд силно се смръщи и веждите му се сключиха над строгия нос.

— Ако онзи благородник, за който ни разказа Уинтър, те е държал насила, ще поискаме компенсации.

— Ще му разбием физиономията, това е, което ще направим — изръмжа зад Конкорд Ейса, вторият й по възраст брат.

Темперанс примигна при вида на Ейса. Не го беше виждала от месеци. О, Боже, това не беше на добре… Ейса и Конкорд рядко бяха на едно мнение и реално от години се стараеха да общуват колкото се може по-малко един с друг. Тази сутрин обаче те стояха рамо до рамо в тесния коридор на сиропиталището, обединени от гнева си към Кеър — и недоволството си спрямо нея. Конкорд беше по-високият от двамата, посивяващата му коса беше прихваната отзад.

Косата на Ейса беше наситено златистокафява — цвета на лъвска грива, и въпреки че беше с няколко сантиметра по-нисък от Конкорд, широките му рамене почти изпълваха коридора. Ризата и палтото му бяха опънати на гърдите му, сякаш всеки ден от живота си се занимаваше с физически труд. Само че никой от семейството не знаеше точно как Ейса си изкарва прехраната, а и самият той винаги беше доста уклончив, когато го питаха. Темперанс открай време подозираше, че другите й братя се опасяваха да го притискат прекалено много с въпроси, в случай че се окажеше, че заниманията му не са напълно почтени.

— Лорд Кеър не ме е държал против волята ми — каза тя сега.

Конкорд се навъси.

— Какво прави тогава цяла нощ в дома му?

— Лорд Кеър беше болен. Аз просто останах, за да помогна да се погрижат за него.

— В какъв смисъл болен? — попита Ейса.

Темперанс погледна надолу по коридора — към кухнята зад гърбовете на братята си. Къде беше Уинтър?

— Имаше инфекция — каза тя предпазливо.

Зелените очи на Ейса я пронизаха.

— Каква инфекция?

— На рана на рамото.

Братята й си размениха погледи.

— И как е бил ранен? — избоботи Конкорд.

Темперанс трепна.

— Онази нощ беше нападнат от разбойници. Един от тях го прободе в рамото.

За миг и двамата й братя просто останаха втренчени в нея. След това очите на Конкорд се присвиха.

— Прекарала си нощта с благородник, който е допуснал да бъде нападнат от разбойници.

— Вината не беше негова — възрази му Темперанс.

— И въпреки това… — започна Конкорд, но за щастие Ейса го прекъсна:

— Кон, тя изглежда полуумряла. Да продължим разговора в кухнята.

Конкорд хвърли гневен поглед на по-малкия си брат и Темперанс си помисли, че може да се запъне от чисто твърдоглавие. Но след малко сви устни и каза:

— Много добре.

Той се обърна и с тежка стъпка тръгна надолу по коридора. Ейса махна с ръка на Темперанс да върви пред него. Погледът в очите му бе неразгадаем. Темперанс си пое дълбоко въздух, мечтаейки си да се бе изправила пред братята си, след като е поспала поне още малко.

Обикновено сутрин — сега тъкмо минаваше осем, — кухнята на сиропиталището кипеше от оживление, но днес само един човек седеше край дългата маса.

Темперанс спря за миг на прага, втренчена в Уинтър.

— Защо не си в училището?

Той я погледна мрачно с тъмнокафявите си очи.

— Днес затворих училището, след като цяла нощ те търсих.

— О, Уинтър, толкова съжалявам. — Чувство за вина отнесе и малкото й останали сили. Темперанс се свлече на един от кухненските столове. — Не можех да го оставя снощи, наистина. Нямаше кой друг да му помогне.

Конкорд изсумтя не особено възпитано:

— Нямало е кой да помогне на един благородник? Нима домът му не е гъмжал от слуги, които да се погрижат за него?

— Да, имаше слуги, но никой, който да се пог… — Тя за малко щеше да каже „да се погрижи за него“, но в последния миг преглътна думите. — Който да поеме нещата в свои ръце.

Ейса я погледна замислено, сякаш досещайки се за думите, които тя не изрече.

Конкорд обаче само подръпна брадичката си — навик, който винаги се проявяваше, когато беше притеснен.

— Защо изобщо си била в компанията на този мъж?

Главата я болеше и й тежеше. Тя погледна към Уинтър, опитвайки се да измисли някое правдоподобно извинение за приятелството си с лорд Кеър. Но в крайна сметка се почувства твърде изморена, за да увърта.

— Снощи ме заведе на музикална вечеринка — каза Темперанс. — Исках да се срещна с някой, когото бихме могли да убедим да стане покровител на сиропиталището. Нуждаем се от средства, за да продължим да го поддържаме.

Когато приключи с обяснението си, хвърли поглед към Уинтър и го видя да затваря очи. Устата на Ейса беше здраво стисната, докато Конкорд беше навъсил буреносно вежди. Настана тежка тишина.

След това Конкорд каза:

— Защо не сте ни казали за проблемите си?

— Защото знаехме, че ще искаш да ни помогнеш, братко, макар че ще ти е трудно да си го позволиш.

— Ами аз? — попита меко Ейса.

Уинтър го погледна мълчаливо. Въпреки че бяха обсъждали възможността да помолят Конкорд за помощ, нито веднъж не бяха говорили да отидат при Ейса.

— Ти никога не си се интересувал от сиропиталището — каза кротко Темперанс. — Когато татко говореше за него, ти почти му се присмиваше. Откъде можехме да знаем с Уинтър, че би ни помогнал?

— Ами, бих ви помогнал, независимо какво си мислите за мен, но в момента малко не ми достигат пари. Може би след три месеца…

— Не разполагаме с три месеца — заяви Уинтър.

Ейса поклати глава, а светлокафява къдрица изпадна от опашката му. Той застана край огъня, отделяйки се от семейството си, както сякаш правеше винаги.

Конкорд се обърна отново към Уинтър:

— И ти го допусна?

— Не ми беше присърце — кратко отвърна Уинтър.

— И въпреки това позволи на сестра ни да се превърна в развратница заради сиропиталището.

Темперанс ахна, все едно брат й я беше зашлевил през лицето. Уинтър беше скочил на крака, говорейки мрачно на Конкорд, а Ейса викаше. Всичко това обаче се сливаше в притъпено бучене в ушите й. Нима Конкорд наистина я взимаше за блудница? Нима най-големият й срам беше изписан ясно на лицето й и всеки го виждаше? Може би затова Кеър си беше позволил непристойните думи. Може би с един поглед бе видял колко лесно може да бъде покварена.

Тя покри устата си с разтреперана ръка.

— Достатъчно! — Ейса беше повишил глас, за да спре караницата между братята си. — Без значение дали Уинтър е виновен, или не, Темперанс ще припадне от умора. Нека я оставим да си легне, докато ние продължим да обсъждаме положението. Каквото и да се случи, ясно е, че тя не може повече да се вижда с този лорд Кеър.

— Съгласен съм — каза Уинтър, макар че не погледна към Конкорд.

— Естествено, че не може — каза тежко най-големият й брат.

О, това беше чудесно — поне веднъж всичките й братя бяха на едно мнение. Темперанс почти усети спазъм от чувството на вина, което я обзе, когато каза:

— Не.

— Какво? — Ейса се втренчи в нея.

Тя се надигна от стола, подпирайки се с длани върху масата, за да бъде по-стабилна. Всеки признак на слабост в този момент щеше да е фатален.

— Не, няма да спра да се виждам с лорд Кеър. Не, няма да се откажа да търся покровител.

— Темперанс — измърмори предупредително Уинтър.

— Не — поклати глава тя. — Ако, както казва Конкорд, репутацията ми вече е компрометирана, какъв е смисълът тогава да се отказвам сега? Този дом се нуждае от покровител, за да оцелее. Може да не приемате лорд Кеър и да се съмнявате в целомъдрието ми, но не можете да отречете този факт. Още повече че никой от вас няма решение на проблема, нали?

Тя погледна първо изтощеното, прорязано от бръчки лице на Уинтър, после се взря в наблюдателните очи на Ейса и накрая се спря на неодобрителното изражение на Конкорд.

— Нали? — повтори отново тя меко.

Конкорд рязко излезе от стаята с тежка стъпка.

Тя издиша, почувствала замайване.

— Мисля, че този отговор е достатъчен. Сега, ако ме извините, си лягам.

Тя се извърна да излезе с апломб, но една фигура в рамката на вратата я спря.

— Простете ми, госпожо — измърмори Поли.

Дойката държеше вързоп в ръцете си и при вида му Темперанс спря да диша. Не, нямаше да понесе още болка. Не сега.

— Мили Боже — пое си въздух Темперанс. — Тя…?

— О, не, госпожо — бързо отвърна дойката. — Не е това.

Тя отметна единия край на одеялцето и Темперанс видя чифт тъмносини очи да я гледат с любопитство. Облекчението я обля с такава сила, че тя почти не чу думите на дойката.

— Дойдох да ви кажа, че Мери Хоуп най-накрая започна да се храни — каза Поли.

 

 

Беше изгорила телешката плешка.

Сайлънс развяваше кърпа над димящото месо, опитвайки се да разсее лютивата миризма. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Трябваше да обърне по-голямо внимание на вечерята, вместо да гледа в празното пространство, притеснявайки се за бъдещето им, нейното и това на Уилям. Сайлънс прехапа устната си. Проблемът беше, че бе толкова ужасно трудно да не мисли за тревогите им.

Вратата на жилището им се отвори рязко и Уилям влезе. Тя го погледна с надежда, но веднага видя, че не бе успял да открие товара. Лицето му бе прорязано от тревога, а цветът му беше сив въпреки морския си загар. Ризата му беше в безпорядък, а шалчето около врата му бе накриво, сякаш го бе дърпал в превъзбудата си. Съпругът й се бе състарил с години за последните няколко дни.

Сайлънс бързо отиде при него, поемайки пелерината и шапката му и закачайки ги на кукичка край вратата.

— Ще поседнеш ли?

— Да — разсеяно отвърна Уилям. Той прокара ръка по главата си, забравяйки, че е с перуката си. Изруга по начин, който обикновено никога не би си позволил в присъствието на съпругата си, и я свали, захвърляйки я на масата.

Сайлънс я взе и внимателно я сложи върху дървената поставка на скрина.

— Някакви новини?

— Не и такива, които да са от полза — измърмори Уилям. — Двамата моряци, оставени да пазят кораба, ги няма — или са мъртви, или са забогатели с парите от подкупа.

— Съжалявам. — Сайлънс стоеше безпомощно до съпруга си, докато смрадта от изгорялото месо не й напомни за вечерята. Тя бързо сложи на масата оловните им съдове. Поне хлябът беше пресен от пекарницата тази сутрин, а варените моркови изглеждаха апетитно. Тя поднесе на Уилям любимата му туршия и му наля от неговия ейл, преди да сложи на масата телешкото. Тя разряза малката плешка и притеснено сложи от месото в чинията му, но той дори не забеляза, че отвън месото е на въглен, а отвътре е кърваво сурово. Сайлънс въздъхна. Беше толкова жалка готвачка.

— Бил е Мики О’Конър — изведнъж промърмори Уилям.

— Какво? — вдигна поглед Сайлънс.

— Мики О’Конър стои зад кражбата на товара.

— Но това е чудесно! Щом знаеш кой е крадецът, можеш да се обърнеш към съдията, нали?

Уилям се изсмя с груб смях.

— Никой лондонски съдия няма да посмее да докосне Мики Чаровника.

— Защо? — объркано попита Сайлънс. — Ако се знае, че той е крадецът, нима не е тяхно задължение да го изправят пред съда?

— Повечето съдии получават пари от самите крадци и други престъпници. — Уилям се втренчи във вечерята си. — Затварят само онези, които са твърде бедни, за да си платят подкупа. А останалите съдии толкова ги е страх от О’Конър, че не биха рискували живота си, за да го затворят.

— Но кой е той? Защо съдиите ги е страх от него?

Съпругът й избута недокоснатата си чиния настрани.

— Мики О’Конър по прякор Чаровника е най-могъщият крадец на доковете в Лондон. Всеки кораб, който влиза в пристанището на Лондон, му плаща подкуп; той го нарича десятък.

— Това е кощунство — шокирана промълви Сайлънс.

Уилям кимна, затваряйки очи.

— Наистина е така. При това той живее в една съборетина в „Сейнт Джайлс“, която отвътре е обзаведена като за крал.

— И наричат това чудовище чаровно? — поклати глава Сайлънс.

— Много е красив и дамите го харесват, поне така говорят… — каза тихо Уилям. — Мъжете, които пресекат пътя на Мики Чаровника, изчезват или ги намират да се носят по Темза с примка около вратовете си.

— И никой не би го пипнал и с пръст?

— Никой.

Сайлънс гледаше втренчено чинията си, изгубила апетит.

— Какво ще правим, Уилям?

— Не знам — отвърна съпругът й. — Не знам. Собствениците на кораба казват сега, че аз имам пръст в кражбата.

— Това е смешно! — Уилям беше един от най-честните хора, които Сайлънс някога бе познавала. — Защо те обвиняват?

Той уморено затвори очи.

— Нощта, в която пристигнахме, аз си тръгнах рано от кораба. И го оставих само с двама пазачи. Казват, че сигурно съм бил подкупен.

Сайлънс стисна юмруци под масата. Уилям си бе тръгнал рано от кораба, за да се прибере при нея. Гърдите я заболяха от чувство за вина.

— Опасявам се, че се нуждаят от изкупителна жертва — каза Уилям с натежал глас. — Собствениците говорят, че ще ме дадат под съд за кражба.

— Мили Боже.

— Съжалявам, скъпа. — Уилям най-накрая беше отворил тъжните си зелени очи. — Навлякох ни трагедия.

— Не, Уилям. В никакъв случай. — Сайлънс положи длан върху ръката на съпруга си. — Вината не е твоя.

Той отново се изсмя, с онзи ужасен грачещ смях, който тя започваше да намразва.

— Аз трябваше да оставя повече мъже да пазят товара, аз трябваше да остана, за да се уверя, че корабът е в безопасност. Ако вината не е моя, чия е тогава?

— На този Мики Чаровника, ето на кого е — каза Сайлънс с внезапен гняв. — Той е този, който си изкарва прехраната на гърба на честните хора. Той е откраднал товара от алчност.

Уилям поклати глава, измъквайки ръката си изпод нейната, докато ставаше от масата.

— Може и да е така, но няма как да поискаме компенсация от този мъж. Не го е грижа нито за нас, нито за който и да било.

Той застана за миг, гледайки я, и за първи път Сайлънс видя безнадеждно отчаяние по лицето му.

— Опасявам се, че сме обречени.

Той се обърна и излезе от стаята, затваряйки вратата на спалнята зад себе си.

Сайлънс се втренчи в жалкото ядене, което беше приготвила. Искаше й се да запрати на пода и старата посуда, и изгореното месо, и меките моркови. Искаше й се да крещи и да плаче, да си скубе косата и да накара света да узнае за отчаянието й. Но не направи нищо от тези неща. Никое от тях нямаше да помогне на мъжа, когото обичаше. Ако Уилям беше прав, никой от хората, които познаваше, не можеше да им помогне. Двамата с Уилям бяха сами. И ако тя не намереше начин да вземе обратно товара от Мики Чаровника, то Уилям или щеше да умре в затвора, или щяха да го обесят като крадец.

Сайлънс изправи рамене. Нямаше да позволи това да стане.

 

 

На Лазаръс му отне седмица, за да се възстанови. Или поне да се почувства достатъчно добре, че да потърси мисис Дюс. Беше станал от леглото дни преди това, но проклет да беше, ако позволеше на малката мъченица отново да го види толкова слаб. Затова изчака, търпеливо ядейки кашата, която според Смол беше подходяща за болен човек. Извикаха друг доктор, но Лазаръс му се разкрещя, когато шарлатанинът започна да мрънка нещо за пускане на кръв. Мъжът побърза да се оттегли, но преди това остави бутилка с отвратително течно „лекарство“. Лазаръс изхвърли бутилката, без да го е грижа, че без съмнение ще трябва по-късно да плати за еликсира.

Той прекара остатъка от затворничеството си, дразнейки се, че виждането му с мисис Дюс се отлага. По някакъв начин тази жена му беше влязла под кожата, както отровата от раната му бе влязла в кръвта. През деня той си припомняше разговорите им, спомняйки си за болката в златистите й очи, когато беше казвал нещо грубо. Болката, която й беше причинил, предизвикваше у него странна нежност. Искаше му се да излекува раната й и после отново да я нарани, само за да я излекува пак. Беше му невъзможно да държи надалеч мислите за нежността, остроумието и резкостта й. Сънищата му нощем бяха далеч по-първични. Въпреки болестта си той се събуждаше всяка сутрин с плътта между краката си, измъчена от стремеж по нея.

Може би трябваше да позволи на оня шарлатанин да му пусне кръв. Може би тогава тялото му щеше да се освободи не само от отровата, но и от мисис Дюс.

Обмисляше да се откаже от помощта й и повече да не я вижда, но тази мисъл бе само мимолетна. Вечерта, когато Смол го обяви за възстановен, Лазаръс задебна на уличката зад сиропиталището.

Не беше изпратил вест, за да го очаква, и сега се чувстваше нетипично несигурен как ще го посрещне тя. Нощта беше тъмна и студена, пелерината му се вееше от вятъра. Лазаръс се поколеба, докато стоеше в зловонната уличка. Той сложи ръката си върху кухненската врата, сякаш по този начин можеше да усети жената вътре в къщата.

Глупости.

Замисли се да се промъкне, както беше правил преди, но в крайна сметка благоразумието му го накара да почука отсечено по вратата. Тя се отвори почти веднага. Лазаръс се вгледа в две светлокафяви очи, обсипани със златни звездици. Мисис Дюс изглеждаше стресната, сякаш не бе очаквала да го види на прага си. Косата й се спускаше по раменете, къдрейки се влажна от горещината в кухнята.

— Миете косата си — каза глупаво той. Мисълта за една такава обикновена интимност предизвика копнеж не само в слабините му, но и в гърдите му.

— Да. — Бузите й бавно порозовяха.

— Красива е — каза той, защото косата й беше красива, плътна и стигаше почти до кръста й. Тя падаше на вълни и къдрици в безразсъдна немара. Колко ли мразеше това тя?

— О. — Тя погледна надолу и след това през рамото си. — Няма ли да влезете?

Развеселен, устните му трепнаха при вида на нейното неспокойство, но след това каза колкото му бе възможно по-нежно:

— Благодаря.

Тази вечер в кухнята на сиропиталището беше влажно и горещо. Над огъня беше сложена почерняла тенджера. Обичайната помощничка на мисис Дюс — Мери Уитсън, се намръщи насреща му, гледайки го над един леген с вода, поставен върху масата, а до нея стоеше малко момче. Закръглена млада жена с весело зачервено лице и бяло-руса коса седеше в ъгъла и кърмеше мъничко бебе. Тя вдигна поглед при влизането му и небрежно придърпа шал върху разголената си гръд.

— Това е Поли, нашата дойка — разсеяно каза Темперанс. — Доведе Мери Хоуп и своите деца, за да прекарат нощта тук.

— Реших, че така е най-добре, след като в съседното жилище правят бдение — каза Поли. — Понякога може да бъде доста шумно и диво.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо — наведе глава Лазаръс. Той погледна ритащото с краченца бебе. — Значи малката е по-добре?

— О, справя се прекрасно, сър, наистина!

— Радвам се да го чуя.

Лазаръс се подпря на стената, наблюдавайки мисис Дюс и момичето, докато разчистваха масата. Докато бяха с гръб към него, момченцето се приближи малко. Лицето му бе обсипано с лунички и в неопитните очи на Лазаръс изглеждаше като нехранимайко.

— Това е голям бастун — отбеляза момчето.

— В него има меч — отвърна приветливо Лазаръс. Той отвъртя главата на бастуна и извади острата рапира.

— Иха! — възкликна момчето. — Убивали ли сте някого с нея?

— Дузини — надменно каза Лазаръс. Той изхвърли от съзнанието си образа на безносия си нападател и неговите втренчени, мъртви очи. — Обичам първо да ги изкормвам, а после да отсичам главите им.

— Ааа! — каза момчето.

Лазаръс предпочете да възприеме възклицанието за високо признание.

— Лорд Кеър! — Очевидно мисис Дюс бе дочула последните им реплики.

— Да? — Лазаръс невинно разтвори широко очи.

Момчето реши, че изражението му е смешно, и се разхихика.

Мисис Дюс въздъхна.

Поли измъкна бебето изпод шала си.

— Бихте ли могли да я подържите за малко, госпожо, докато се оправя?

Дойката протегна към нея спящото бебе, но мисис Дюс бързо отстъпи.

— Мери Уитсън може да я поеме.

Без колебание момичето взе бебето. Нито то, нито Поли не изглежда да забелязаха нещо необичайно в поведението на мисис Дюс, но Лазаръс я изгледа изпитателно.

Поли оправи дрехите си и стана.

— Аз ще взема Мери Хоуп. Мисля, че й е време за сън.

С тези думи тя отнесе детето от кухнята.

Мисис Дюс кимна към Мери Уитсън:

— Моля те, кажи на мистър Мейкпийс, че възнамерявам да изляза тази вечер, и вземи Джоузеф Тинбокс със себе си.

Двете деца послушно излязоха от стаята.

— Преди никога не информирахте брат си за намеренията си. — Лазаръс се приближи до огнището и хвърли поглед в тенджерата. Някаква супа вреше на дъното й.

— Откъде знаете? — попита го тя зад гърба му.

Той се обърна навреме, за да види как прокарва гребен през прекрасната си коса.

— Никога преди не сте ме канили да вляза.

Тя отвори уста да му отвърне, но в този момент Уинтър Мейкпийс влезе в стаята с широка крачка. Не изглеждаше изненадан да види Лазаръс, но и не изглеждаше и да е щастлив от вида му.

— Не забравяй да си вземеш пистолета — каза той на сестра си.

Мисис Дюс кимна, без да поглежда към Мейкпийс.

— Само да си вдигна косата — каза тя и излезе от стаята.

Уинтър изведнъж се озова до Лазаръс.

— Искам да ме уверите, че нищо няма да й се случи.

Лазаръс повдигна вежди при заповедта от страна на по-младия мъж.

— Сестра ви никога не е била наранявана в мое присъствие.

Мейкпийс кисело изсумтя:

— Ами, постарайте се късметът ви да е все така с вас. Темперанс трябва да си е у дома преди първите лъчи на деня.

Лазаръс кимна. Нямаше намерение да задържа мисис Дюс навън по-дълго от необходимото.

В този момент тя отново влезе, а косата й беше прибрана и скрита под бяло боне. Погледна остро Лазаръс и брат си и той само можеше да се надява, че по-младият мъж е изтрил от лицето си враждебното си изражение.

— Готова съм — каза тя и взе пелерината си.

Лазаръс се приплъзна към нея и пое дрипавата дреха от пръстите й. Задържа я вдигната пред нея. Тя го погледна с несигурност, преди да я облече. Лазаръс отвори вратата.

— Бъдете внимателни — извика Мейкпийс след тях.

Нощта беше влажна, а мръсната мъгла веднага полепна по лицата им. Лазаръс придърпа пелерината около раменете си.

— Стойте близо до мен. Не се и съмнявам, че брат ви ще ме изкорми и разчлени, ако ви върна дори с един косъм от главата ви не на мястото си.

— Той се притеснява за мен.

— Мхм. — Лазаръс се огледа наоколо и след това погледна надолу към нея. — Аз също. Нападението миналия път не беше случайно.

Изпъстрените й със злато очи се разшириха.

— Сигурен ли сте?

Той сви рамене и тръгна по улицата.

— Видях един от нападателите в кръчмата на Майка Хартсийз. Съвпадението е твърде голямо.

Тя спря изведнъж, принуждавайки и него да спре или да рискува тя да изостане след него.

— Но това означава, че някой се е опитал да ви убие!

— Да, така е. — Той се поколеба, след което каза бавно: — Мисля, че вече два пъти. Нощта, в която се срещнахме за първи път, бях нападнат от мъж, когото взех за обикновен разбойник.

— Мъжът, над който ви видяхме коленичили?

— Да. — Той я погледна. — Сега започвам да се чудя дали не е искал живота ми, а не кесията ми.

— Мили Боже. — Тя замислено заби поглед във върха на обувките си. — Ако безносият мъж е бил у Майка Хартсийз, тогава е логично и убиецът също да е бил там.

Той кимна, наблюдавайки я.

Очите й, в които нямаше страх, срещнаха неговите.

— Тогава трябва да се върнем при Майка Хартсийз и да проверим дали тя познава онзи мъж.

— Надявам се — каза той, като закрачи отново. — Но искам да разберете сериозността на положението. Преди трябваше да се пазя от обичайните опасности в „Сейнт Джайлс“. А сега изглежда, че съм привлякъл вниманието на безмилостен убиец. — Той й хвърли поглед отстрани. — Ако искате да се откажете от преследването, мисис Дюс, аз въпреки това ще спазя моята част от сделката.

Качулката на пелерината й закриваше по-голямата част от лицето й, но той все пак видя как тя превзето сви устни.

— Няма да се отметна от сделката ни.

Той се приведе към нея, скланяйки глава към нейната.

— Тогава по-добре стойте близо до мен.

— Хъм. — Тя погледна нагоре към него и той видя, че веждите й са събрани. — С кого сте говорили в нощта, в която се срещнахме — нощта, когато ви нападнаха за първи път?

— С една от съседките на Марй, една проститутка. — Устните му се извиха: — Или поне се опитах да говоря с нея. Жената затръшна вратата в лицето ми, когато разбра защо я търся.

— Не разбирам.

— Какво?

— Трябва по някакъв начин да са свързани — проститутката и кръчмата на Майка Хартсийз, но не виждам как.

Той сви рамене.

— Може би е само заради квартала — убиецът е разбрал, че съм разпитвал съседката на Марй, а после и че съм разпитвал и Майка Хартсийз.

Темперанс поклати глава.

— Трябва много лесно да се плаши, за да изпрати някой да ви убие само защото сте задавали въпроси. Не, мисля, че сте открили нещо.

Тя го погледна въпросително.

— Ако съм открил, не знам какво е то — разсмя се мрачно той.

Мълчаливо извървяха остатъка от пътя до кръчмата на Майка Хартсийз. През цялото време Лазаръс остана нащрек, но не видя някой да ги следи, освен ако не се броеше едно краставо псе, цялото кожа и кости, което повървя след тях за около минута или малко повече.

Когато се наведе да мине през ниския вход на кръчмата за джин, горещината и миризмата го удариха в лицето. Той хвана ръката на мисис Дюс над лакътя, докато оглеждаше претъпканата стая. В камината бумтеше огън, а група моряци пееха пиянски песни на една дълга маса. Еднооката барманка се суетеше между масите, избягвайки погледите на околните и особено този на Лазаръс. Майка Хартсийз не се виждаше никъде.

Мисис Дюс го дръпна за ръката и застана на пръсти, за да извика в ухото му, надвиквайки шума в помещението:

— Дайте ми някакви монети.

Той я погледна с повдигнати вежди, след което извади кесията си и изсипа няколко шилинга в дланта й. Тя кимна и без да каже нищо, започна да си проправя път през тълпата, търпеливо дебнейки барманката. Лазаръс я следваше, наблюдавайки движенията й и хвърляйки гневен поглед, когато един от моряците се опита да улови ръката й.

Най-накрая мисис Дюс приклещи еднооката барманка близо до камината. Момичето неохотно се обърна, като интересът й леко се повиши, когато мисис Дюс пъхна една монета в дланта й. Двете си размениха шепнешком няколко думи, след което барманката се отдалечи.

Мисис Дюс се обърна обратно към Лазаръс.

— Тя каза, че Майка Хартсийз е в задната стая.

Лазаръс хвърли поглед към закрития със завеса портал.

— Да я намерим тогава.

Той повдигна завесата и тръгна напред. Зад портала имаше къс, тъмен коридор. Един млад мъж се беше облегнал на стената и чистеше ноктите си с ужасно острия връх на ножа си.

Той не си направи труда дори да вдигне поглед, когато те влязоха.

— Туй тук е частно помещение. Върнете се в бара.

— Бих искал да разговарям с Майка Хартсийз — каза Лазаръс с равен глас.

Мъжът не беше много едър, но изглеждаше пъргав. Преди да успее да отговори, Майка Хартсийз отвори една врата зад него. Младо момиче се изниза покрай нея, вървейки несигурно с пантофките си на токче. То хвърли пренебрежителен поглед на пазача, но забави ход, когато видя Лазаръс. Той се извъртя настрани, за да я пусне да мине, и тя му благодари с дръзка усмивка и намигване. Беше убеден, че ако бе показал и най-малкия интерес към нея, тя щеше да е повече от готова за бърза среща в някой ъгъл на кръчмата. Лазаръс хвърли поглед към мисис Дюс и не беше изненадан от свитите й презрително устни.

— Мисис Дюс — извика Майка Хартсийз от вратата. — Нямате ли си достатъчно работа в онова малко сиропиталище? Два пъти за две седмици идвате в моята част на „Сейнт Джайлс“. И то с лорд Кеър, както виждам. Не ви очаквах отново тук, милорд.

Лазаръс се усмихна.

— Защото мислеше, че ще ме убият при къщата на Марта Суон?

Жената сведе глава и се усмихна кокетно и отблъскващо.

— Подочух, че сте имали някои неприятности там. Бедната Марта Суон! Опасно е по улиците.

— Значи, не ти се струва странно, че е била изкормена по същия начин като Марй Хюм?

Тя сви кокалестите си и широки, почти мъжки рамене.

— Много моми свършват зле в „Сейнт Джайлс“.

За момент Лазаръс изучаваше с поглед старата сводница. Тя без съмнение играеше някаква игричка, но Лазаръс не беше сигурен дали беше за пари, просто за да защити собствените си потайни интереси, или защото имаше по-зловещи намерения.

— И все пак мъжът, който ме нападна, седеше в твоята кръчма в нощта, когато дойдох да говоря с теб. Носеше превръзка на носа си.

— Да, виждала съм го наоколо — кимна тя.

— Знаеш ли кой може да го е наел да ме убие? Кой не иска убиецът на Мари Хюм да бъде открит?

— Да ви убие? — Тя се изкашля и се изхрачи на мръсната слама на пода. — Вижте с’а, не е моя работа к’во правят хората, като си тръгнат от мойта кръчма. Мо’е да е видял оная кесия, дет размахвахте оная вечер, и да е решил, че сте лесна плячка.

— Знаеш ли дали има някакви приятели? Мъже, с които пие?

— Не знам, не ме е грижа — отново сви рамене тя и се обърна. — Имам бизнес да въртя, милорд.

Лазаръс гледаше втренчено, докато тя затваряше вратата зад себе си. Първата нощ, когато бяха дошли, тя изглеждаше повече от жадна за парите му, сега обаче дори не намекна за плащане. Страх ли я беше? Дали някой я беше сплашил?

Мисис Дюс въздъхна до него.

— Ами това е. Не мисля, че ще ни каже нещо повече.

Младият мъж, който стоеше облегнат на стената през цялото това време, прочисти гърлото си. Лазаръс го погледна, но очите на момчето бяха върху мисис Дюс.

— Искате да научите нещо за Марй Хюм?

Устните му едва се движеха, а думите почти не се чуваха. Въпреки това мисис Дюс кимна мълчаливо и пъхна останалите монети, които Лазаръс й бе дал, в ръката му.

— Има една къща на „Рънинг Мен Кортярд“ Знаете ли я?

Мисис Дюс се стегна, но кимна.

— Попитайте за Томи Пет и не казвайте на никого откъде имате името му. Разбрахте ли?

— Да. — Мисис Дюс се обърна и излезе от задната стая.

Лазаръс изчака, докато се изкачиха обратно по стълбите и излязоха навън на студения нощен въздух.

— Знаете ли пътя до „Рънинг Мен Кортярд“?

Тя стисна устни, сякаш не бе доволна.

— Да.

Лазаръс огледа нагоре-надолу тъмната улица.

— Познавате ли този младеж? Можем ли да му се доверим?

— Не знам. Никога преди не съм го срещала. — Мисис Дюс придърпа пелерината. — Мислите ли, че е капан?

— Или ни пращат за зелен хайвер — намръщи се Лазаръс. — Майка Хартсийз може да му е наредила да ни прошепне тази информация.

— Защо би го сторила?

— Не знам, по дяволите. — Той въздъхна тежко. — Там е проблемът. Не знам кои са играчите във всичко това. Прекалено външен човек съм.

— Е, ако това ще помогне, мисля, че страхът му тя да не чуе думите му, беше истински.

Лазаръс усети как устните му се опънаха във внезапна усмивка. Поклони се ниско, сваляйки шапката от главата си.

— В такъв случай, мисис Дюс, водете ни.

Лазаръс можеше да се закълне, че тя почти се усмихна, но овладя изражението на лицето си и закрачи отсечено, като шума от обувките й отекваше по калдъръма.

Лазаръс вървеше близо до нея, без да отпуска гарда си. Мъглата се кълбеше по ъглите на сградите и приглушаваше светлината, която идваше от фенерите. Помисли си, че нощта е чудесна за засада.

— Когато се прибрах от дома ви миналата седмица, ме посрещнаха по-големите ми братя — каза изведнъж тя. Главата й бе извърната настрани и той не можеше да види лицето й.

— Какво казаха?

— Че не искат да се виждам с вас, естествено.

— И въпреки това вие сте тук. — Те завиха покрай един ъгъл и се озоваха на по-широка улица. — Трябва ли да съм поласкан?

— Не — отвърна кратко тя. — Правя го заради сиропиталището, нищо друго.

— О, разбира се.

Групичка от трима очевидно пияни мъже изникна, клатушкайки се, от една врата по-надолу по улицата. Лазаръс се протегна напред и я привлече назад към себе си, без да обръща внимание на изненадания й вик. Той се спря в сенките и я уви в пелерината си, като почти я скри в нея.

Лазаръс сведе глава, за да й прошепне:

— Тъжното на това да си непорочен е, че когато се опитваш да лъжеш, не ти се получава много добре.

Тя отвори уста да му отвърне и той улови гневната искра в очите й. Пияниците тъкмо минаваха покрай тях.

— Шшшт — прошепна той в ухото й. Толкова бе близо, че можеше да помирише сладките билки, които бе използвала, за да измие косата си. Искаше му се да я притегли още по-близо, да притисне устните й към своите, да оближе нежното й ухо.

Бандитите обаче бяха отминали и вместо това той я пусна.

Тя моментално отскочи назад и му хвърли гневен поглед.

— Не изпитвам желание да бъда с вас. Правя го единствено заради сиропиталището и децата.

— Колко благородно, мисис Дюс. Звучите като светица. — Усети, че се усмихва по не много приятен начин. — Бихте ли ми казали сега каква е тази къща на „Рънинг Мен Кортярд“?

— Това е къщата на мисис Уайтсайд — промърмори тя, преди бързо да се извърне и да закрачи по улицата.

Лазаръс усети как повдига вежди с искрена изненада, докато бързаше да настигне водачката си. Да, щеше да е доста интересно.

Защото мисис Уайтсайд въртеше най-прочутия публичен дом в „Сейнт Джайлс“.