Елизабет Хойт
Порочни намерения (5)

Пета глава

Сайлънс отвори очи две сутрини по-късно и видя най-прекрасната гледка на света: любимото лице на съпруга си, Уилям. Той спеше, пълните му устни леко разтворени, искрящите му зелени очи затворени. Тънки бели линии тръгваха от ъгълчетата на очите му, в контраст с потъмнялата от слънцето кожа на лицето му. Нощната му шапчица леко се бе накривила върху прясно обръснатата му глава. Червеникавата му брада бе леко набола по линията на челюстта и блестеше на сутрешната светлина. Червени къдри, украсени тук-там със сиво се подаваха от горния край на бялата му нощна риза и контрастираха изкусително със силния му врат. При вида му нещо в нея се сви. Искаше й се да може да разтвори яката на ризата, да целуне основата на шията му и може би да прокара езика си по неговата прекрасна, бяла кожа.

Тя се изчерви при тази разпътна мисъл. Уилям предпочиташе заниманията им в леглото да се случват нощем, след като изгасят свещите, и бе прав в това отношение. Само едно похотливо създание би искало да прави любов на дневна светлина, сутринта, след като предната нощ е било така напълно задоволено от ентусиазираните усилия на съпруга си.

Затова тя се надигна, внимавайки да не събуди Уилям. Освежи се с вода от каната върху раклата и бързо се облече, преди тихо да отиде в другата стая.

Жилището, което Уилям бе намерил за тях, не беше много голямо, но бе доста приятно обзаведено. Освен малката спалня, разполагаха и с всекидневна с огнище, на което Сайлънс можеше да готви. За двете години, откакто бяха женени с Уилям, тя беше направила жилището доста уютно с някои дребни нещица. На полицата на камината беше сложила фигурка на порцеланова овчарка с розово агне и гърненце с похлупак във формата на артишок, в което обичаше да крие дребни монети. На единствения им прозорец висяха завеси, за които беше пестила и после сама беше ушила. Вярно, че пердетата не бяха много равни и не се затваряха докрай, но бяха прекрасен оттенък на прасковено оранжево, което винаги я караше да й се допива чай.

Беше хубав дом и тя се гордееше с него.

Тананикайки си, Сайлънс разгоря отново огъня и сложи да заври вода за чай. Когато Уилям най-накрая се появи откъм спалнята, прозявайки се, тя вече беше сложила на малката им масичка горещ чай, топли кифли и масло.

— Добро утро — каза Уилям, сядайки на масата.

— Добро да е и за теб, съпруже мой. — Сайлънс го целуна по едната набола буза, преди да му налее чаша чай. — Добре ли спа?

— Наистина добре — отвърна той, докато разчупваше една от кифлите. Те бяха малко прегорели и Сайлънс беше остъргала най-изгорялото. — Удивително е колко по-приятно се спи в легло, което не се люлее.

Усмивката му беше бърза и разкри за миг белите му зъби. Изглеждаше толкова красив, че спря дъха й.

Сайлънс погледна надолу към своята собствена кифла, осъзнавайки, че я мачка между пръстите си. Тя бързо я остави в чинията си.

— Какво ще правиш днес?

— Ще трябва да надзиравам разтоварването на „Финч“. В противен случай ще загубим половината от товара си заради речните разбойници.

— О! Да, разбира се. — Сайлънс отпи от чая си, опитвайки се да прикрие разочарованието си. Беше се надявала, че той ще прекара деня с нея след толкова месеци в открито море, но това беше просто едно глупаво пожелание. Уилям беше капитан на търговски кораб — важен човек. Естествено, че отговорността му към кораба му трябваше да е на първо място.

Въпреки това Сайлънс не успя напълно да потисне разочарованието си.

И той го забеляза. Уилям улови ръката й в рядък израз на открита нежност.

— Трябваше да почна с разтоварването снощи. И щях да го направя, ако нямах толкова красива млада жена.

Тя усети лекото затопляне на бузите си.

— Наистина ли?

— Абсолютно. — Той кимна сериозно, но нещо проблесна в зелените му очи. — Страхувам се, че не бях способен да устоя на изкушението ти.

— О, Уилям. — Тя не успя да сдържи глуповатата усмивка, която се разля по лицето й.

Бяха женени от две години, но повече от половината от времето съпругът й беше прекарал в открито море. Всеки път, когато се завръщаше, беше като нов меден месец. Дали това щеше да се промени някога? Сайлънс се надяваше, че не.

Уилям стисна ръката й.

— Колкото по-скоро приключа със задълженията си, толкова по-бързо ще мога да те придружа до някой парк или панаир, а може би дори и до някой увеселителен парк^[1].

— Наистина ли?

— Напълно. Иска ми се да прекарам целия ден с прекрасната си съпруга.

Тя му се усмихна, гледайки го в очите и усещайки сърцето си да бие учестено от щастие.

— По-добре си изяж закуската тогава.

Той се засмя и се захвана с кифличката и чая. Твърде скоро Уилям стана, дооблече се, като сложи и бяла перука, която му придаде строг вид на човек с власт. Целуна Сайлънс по бузата и излезе.

Тя въздъхна и се огледа в стаята. Имаше да мие съдове и да върши други домакински задължения, ако смяташе по-късно да се размотава цял ден със съпруга си. Захвана се решително за работа.

Два часа по-късно Сайлънс кърпеше дупка в един от чорапите на Уилям и се чудеше, дали беше добра идея да използва жълт конец поради липсата на бял, когато чу тичащи стъпки в коридора отвън. Смръщи се и вдигна поглед.

Вече се беше надигнала от мястото си, когато на вратата се заблъска. Сайлънс побърза да свали резето и да отвори. Уилям стоеше в рамката на вратата, но Сайлънс никога не беше виждала съпруга си в подобно състояние. Под слънчевия си загар беше пребледнял, а очите му — празни.

— Какво? — извика тя, докато сърцето й се качваше в гърлото.

— Какво е станало?

— Корабът… — Уилям влезе, олюлявайки се, но след това застана насред стаята с отпуснати ръце и с луд поглед, сякаш не знаейки какво да направи. — Съсипан съм.

 

 

— Много добре, Мери Уитсън — каза Темперанс, докато наблюдаваше как момичето внимателно прави нов бод в бродерията си. Двете седяха една до друга в ъгъла на кухнята, докато част от останалите деца приготвяха вечерята. Ръкоделието на Мери беше изкусно и Темперанс обожаваше да й помага, когато имаше време. За съжаление, това не се случваше често.

— Може би ще успеем да ти намерим място при някой шивач на наметала. Би ли ти харесало?

Мери наведе глава по-ниско над ръкоделието си — декорация по ръба на една престилка.

— Предпочитам да остана тук при вас, госпожо.

При тези едва прошепнати думи Темперанс усети познато пробождане в гърдите. Тя вдигна ръка да погали косата на Мери, но се усети навреме и сви пръсти в юмрук, преди да се отдръпне. Не беше правилно да дава фалшиви надежди на момичето.

— Знаеш, че това не е възможно — каза рязко тя. — Ако задържахме всяко дете в сиропиталището, скоро тук няма да има място.

Мери кимна с лице, скрито от наведената й надолу глава, но раменната й потрепериха.

Темперанс гледаше безпомощно. Винаги бе чувствала Мери Уитсън по-близка на сърцето си от останалите момичета, въпреки че знаеше, че не бива да го допуска. Темперанс беше дошла да помага с работата в сиропиталището след смъртта на съпруга си, Бенджамин. Скоро след това бе спасила Мери Уитсън. В онзи ден малкото момиченце се бе покатерило в скута й и се бе настанило там — топло, меко и успокояващо. В онзи момент Темперанс се бе нуждаела от някого, когото да държи в прегръдките си. Още тогава бе разбрала, че Мери Уитсън е по-специална, независимо от това колко се стараеше да го отрича пред себе си.

— О, госпожо, никога няма да познаете — извика задъхано Нел, докато влизаше в кухнята.

Темперанс вдигна поглед и изви едната си вежда, гледайки към прислужницата.

— Най-вероятно няма да успея, затова по-добре ми кажи.

Нел й подаде сгънат квадратен лист хартия, който очевидно вече беше прочела.

— Лорд Кеър ще ви води на музикална вечер.

— Какво? — Темперанс взе хартията, отваряйки я слепешката. Нямаше вести от лорд Кеър от нощта, когато бе ранен, и независимо че ужасно се притесняваше за здравето му, в същото време не беше сигурна дали би било правилно да му изпрати писмо, за да го пита как е. — Нямам…

Гласът й заглъхна, докато четеше написаното с елегантен почерк. Канеше я в четири същия следобед. Погледът на Темперанс се стрелна към стария часовник на полицата в кухнята. Стрелките показваха точно след пладне. Темперанс осъзна, че кухнята внезапно е притихнала и всички деца са се втренчили в нея.

— Мили Боже. — За миг тя замръзна на място със смачканото писмо в ръката си. — Нямам какво да облека.

Мислеше си, че ще има поне седмица, за да си набави нова рокля.

Нел примигна и след това се изправи като войник, призован за битка.

— Мери Ивнинг, отговаряш за кухнята. Мери Уитсън, Мери Сейнт Пол и Мери Литъл, елате с мен. А вие — Нел строго посочи с пръст Темперанс, — отидете във вашия хол и си съблечете роклята.

Нел излезе от кухнята, следвана от малката си свита.

Темперанс погледна надолу към листа хартия в ръцете си, приглаждайки го внимателно. Думите, изписани от лорд Кеър, скачаха насреща й — дръзки и ясни. Щеше да го види довечера. Щеше да го придружи по време на порядъчна вечеринка. Щеше да го хване под ръка. О! О, Боже. Усети как бузите й пламнаха само при тази мисъл и макар че повечето от емоциите, бушуващи в нея, да бяха страх и безпокойство, сред тях имаше и една малка, но ясно доловима частица, обзета от възбуда.

Темперанс грабна свещ и бързо отиде в малката си всекидневна. Трескаво свали шала, роклята и обувките си. Когато Нел се завърна със свитата си по петите й, Темперанс беше останала само по долна риза и корсет.

— Имам я от пет години, че и повече — каза Нел, влизайки с вързоп в ръка. — Не можах да се разделя с нея дори и в най-отчаяните си моменти.

Тя остави вързопа на един от столовете и го разтвори. Лъскава червена коприна се разстели по седалката на стола. Темперанс се втренчи — роклята беше красива, ярка и цветна и твърде, твърде дръзка.

— Не мога да облека такава рокля — изрече тя, без да успее да помисли за чувствата на Нел.

Но прислужницата просто скръсти ръце.

— И какво друго ще облечете, мисис Дюс? Няма как да отидете с това.

„Това“ бяха обичайните черни дрехи на Темперанс, които лежаха на облегалката на стола. Темперанс имаше точно три рокли — всяка една от тях практична и черна.

— Аз… — понечи да каже тя, но думите заседнаха в гърлото й, докато Нел нахлузваше роклята през главата й. Започна да се бори с ръкавите и корсажа, докато най-накрая не се показа, сумтейки. Нел изтича откъм гърба й и започна да прихваща кукичките отзад.

Мери Уитсън наведе критично главица.

— Цветът е красив, госпожо, но корсетът не ви е съвсем по мярка.

Темперанс сведе поглед, осъзнавайки, че никога преди това не е виждала толкова голяма част от гърдите си, изложена на показ. Корсетът беше изрязан изключително дълбоко.

— О, не… Не мога.

— Да, определено не можете. — Нел застана пред нея, за да я огледа. — Във всеки случай не и в този вид.

Нел прихвана отпуснатия плат на корсета и го придърпа пред гърдите на Темперанс, които бяха по-малки от тези, за които беше шита роклята. Нел пусна плата и деколтето провисна.

— Да, ще трябва да прихванем тук.

— А тук отдолу? — попита Мери Уитсън. Тя се беше навела и гледаше подгъва на роклята, който за съжаление беше на няколко сантиметра от пода.

Нел изсумтя.

— И това ще трябва да оправим. Дами, предстои ни доста работа този следобед.

И те работиха. През целия следобед. Нел и момичетата придърпваха, подхващаха и рязаха.

По-късно Темперанс стоеше насред кухнята за последна проверка. Междувременно се беше изкъпала и беше измила косата си. Нел я беше фризирала умело, прокарвайки малка червена панделка през нея. Червената рокля блестеше на светлината на огъня, докато Темперанс се опитваше да повдигне линията на деколтето. То все още беше твърде изрязано за нейния вкус.

— Престанете — Нел я плесна през пръстите. — Ще разкъсате шева.

Темперанс замръзна на място. Последното, от което се нуждаеше, бе роклята да се свлече напълно от раменете й.

— Толкова е жалко, че нямате подходящи чехли — каза Мери Уитсън.

Темперанс повдигна полите си, за да погледне грубите си черни обувки с катарама.

— Тези ще трябва да свършат работа. А и с волана, който добави Нел към подгъва, едва ли ще се видят.

Воланът беше от черна коприна и едно време беше част от едно от по-хубавите палта на папа.

— Изглеждате прекрасно — каза Мери.

Устата на Темперанс леко притрепери.

— Благодаря ти, Мери Уитсън.

Беше абсолютно ужасена. Чак сега осъзнаваше напълно в какво се бе забъркала, сключвайки сделката с лорд Кеър. Щеше да се изправи очи в очи с аристокрацията — с тези блестящи хора, толкова елегантни и умни, че почти не приличаха на човеци. Дали щяха да я вземат на присмех?

Нямаше как да не го направят…

Е, лорд Кеър определено беше човек. Темперанс сви рамене. Какво значение имаше какво мислят тези хора за нея? Тя отиваше на вечеринката, за да спаси сиропиталището. Отиваше заради Уинтър, и Нел, и Мери Уитсън, и всички останали деца. Заради тях щеше да понесе една вечер на унижение.

Затова сега Темперанс се усмихна на наобиколилите я малчугани и каза:

— Благодаря на всички ви. Бяхте…

— Има някой на вратата! — едно от малките момчета се втурна към предната порта.

— Джоузеф Тинбокс. — Темперанс тръгна след него към преддверието. — Недей да тичаш. Едва ли е…

Но в този момент Джоузеф Тинбокс отключи вратата и я разтвори. На прага обаче не беше лорд Кеър, а Сайлънс.

Темперанс спря на място. Лицето на сестра й беше бяло и тя не носеше боне. Прекрасната й червеникавокафява коса беше разрошена от вятъра, а лешниковите й очи бяха в шок. Сайлънс дори не погледна към красивата червена рокля на сестра си.

— Темперанс.

— Какво се е случило? — прошепна Темперанс.

Сайлънс сложи ръка на рамката на вратата, търсейки опора.

— Товарът на Уилям е бил откраднат.

Минаваше четири, когато каретата на Лазаръс спря в края на „Мейдън Лейн“. Уличката беше много тясна, затова той слезе и каза на кочияша и на слугите на капрата да чакат, преди да се отправи към вратата на сиропиталището. Слънцето все още не бе изчезнало напълно, но той внимаваше да държи абаносовия си бастун здраво стиснат с юмрука си. С ъгъла на едното си око улови движението на някаква сянка — нещо в черно и червено се мерна, но когато се обърна, човекът вече го нямаше.

След две нощи на почивка, рамото го болеше дори повече, отколкото вечерта, когато го раниха. То пулсираше непрестанно с тъпа болка. Когато тази сутрин Смол беше погледнал раната, обичайната му резервираност се пропука и предложи на господаря си да прекара вечерта в леглото — предложение, което след миг размисъл Лазаръс отхвърли. Дължеше на мисис Дюс да я заведе на място, където да може да потърси покровител за Дома. Освен това с някакво странно нетърпение очакваше да я види отново — чувство, което една тъмна част дълбоко в него смяташе за изключително забавно. Почти беше забравил за поканата за музикалната вечер, но когато тази сутрин се сети за нея, веднага осъзна, че това е едно от малкото събития, на които можеше да заведе мисис Дюс.

Повечето от поканите, които получаваше, бяха далеч не толкова благопристойни като тази вечеринка.

Лазаръс почука на дървената врата на сиропиталището с главата на дървения си бастун. Отворено му бе почти веднага от малко момиченце с обсипани с лунички бузи и чипо носле. То отстъпи безмълвно назад и Лазаръс влезе в окаяното преддверие. С изключение на тях двамата то беше празно.

— Къде е мисис Дюс? — повдигна едната си вежда той.

Детето продължаваше да го гледа безмълвно, очевидно изгубило дар слово при вида му в дома им.

Лазаръс въздъхна.

— Как се казваш?

Последва още неловка тишина, по време на която детето налапа палеца си. Най-накрая и двамата бяха спасени от звука на приближаващи се стъпки.

— Мери Сейнт Пол, върни се, моля ти се, в кухнята и кажи на Нел да залости добре вратата след мен каза мисис Дюс.

Светлината, която идваше от кухнята, я осветяваше в гръб, и на Лазаръс му се стори, че тя върви към него като в сияен ореол. Беше облечена с наситено червена рокля — стряскащо ярък цвят, който контрастираше със сериозността на обичайното й облекло. Гърдите й бяха очертани от ниско, кръгло деколте, а изложената на показ гладка бяла кожа почти сияеше.

Слабините му реагираха, както се очакваше.

Той се поклони.

— Мисис Дюс.

— А… — Погледът й се фокусира върху него, сякаш едва сега го забелязваше, и суетността му настръхна, невярващо.

Той изправи гърба си, преднамерено подавайки й ръка. Естествено, подобно поведение — да предложи на дама да го хване под ръка — беше обичаен жест на възпитание. Но за него, с неговото необичайно отвращение към всяко докосване, този жест винаги беше източник на неудобство и затова избягван, колкото е възможно. Сега обаче Лазаръс сякаш копнееше за нейното докосване. Толкова беше странно… Тя постави пръсти на ръкава му и той усети шока от допира дори през твърдия плат, но не можеше да каже дали беше от болка, или от някакво по-трудно определимо усещане.

Интересно.

— Ще тръгваме ли? — попита реторично.

Тя обаче сякаш се колебаеше, поглеждайки към кухнята.

— Мисля, че… Да, да тръгваме. — За пръв път го погледна право в очите и на него му се стори, че бузите й леко са порозовели. — Благодаря ви, милорд.

Той кимна и я ескортира през вратата. Нощта беше студена и тя сложи тънка наметка около раменете си. Наметката беше сива и груба и много повече се вписваше в обичайния й гардероб. Сега обаче изглеждаше още по-евтина на фона на яркото червено на копринената й рокля. Лазаръс се намръщи, чудейки се откъде е намерила роклята. Дали винаги я бе имала, пазейки я за специални поводи, или се бе видяла принудена да я купи за тази вечер?

Мисис Дюс прочисти гърлото си.

— В писмото ви пишеше, че ще ходим на музикална вечер.

Бяха стигнали до каретата и един от слугите вече беше скочил долу, за да приготви стъпалото. Лазаръс пое пръстите на ръката на мисис Дюс в облечената си в ръкавица длан, за да й помогне да се качи.

Не знаеше дали се радва, когато тя пусна ръката му.

— Домакинята е лейди Бекинхол, истинска лъвица от лондонското висше общество. Би трябвало довечера да има доста заможни гости в къщата й.

Мисис Дюс се настани на седалката срещу него. Лазаръс почука на тавана на каретата и също седна.

Темперанс гледаше смръщено към скута си.

— Карате ме да звуча като продажница.

— Така ли? — Той наведе глава, изучавайки я. Беше нервна и разсеяна тази вечер, но Лазаръс не мислеше, че причината е в предстоящата вечеринка. Какво ли я бе разстроило? — Уверявам ви, намерението ми не беше такова.

Тя се обърна да погледне през затъмнените прозорци, може би втренчвайки се в собственото си отражение.

— Предполагам, че наистина съм продажна, но е заради сиропиталището.

— Знам. — За миг усети странна нежност към нея, неговата малка мъченица.

— Откъде познавате лейди Бекинхол?

Устата му се изви.

— Тя е добра приятелка на майка ми.

— Майка ви? — Веждите й се извиха върху бялото й чело.

— Да не мислите, че съм се пръкнал напълно оформен от бедрото на баща ми?

— Не, разбира се, че не. — Тя повдигна ръка към гърдите си и после я отпусна. — Значи, майка ви е жива.

Той кимна.

— Имате ли братя или сестри?

Той си спомни за едни големи кафяви очи, прекалено сериозни за възрастта си, и едно докосване, което никога не му бе причинявало болка.

С едно примигване Лазаръс прогони призрака от миналото.

— Не.

Тя наклони глава, гледайки го със съмнение.

— Вярно е. Аз съм последният от моето семейство, с изключение на госпожа майка ми.

Темперанс кимна.

— А аз имам трима братя и две сестри.

— Очевидно семейство Мейкпийс е доста плодовито — отвърна той сухо.

Тя стисна устни с очевидно неодобрение, но продължи:

— Имам една по-малка сестра. Казва се Сайлънс.

Той повдигна вежди, но бе достатъчно умен да не коментира.

Тя леко се приведе напред. От движението наметката й се свлече от едното й бяло като слонова кост рамо. Лазаръс се зачуди дали го направи нарочно…

— Сайлънс е омъжена за капитан на кораб — мистър Уилям Холингбрук. Той наскоро се завърна от плаване. Снощи товарът на кораба му е бил откраднат.

Тя замълча и го погледна с онези свои странни светлокафяви очи, очаквайки сякаш той да реагира по някакъв начин.

Лазаръс се замисли какво би било обичайно да каже, ако ситуацията беше обичайна или пък той самият беше обичаен човек.

— Моля?

Тя поклати глава — очевидно отговорът му не беше подходящ.

— Ако товарът не бъде намерен, или поне част от него, капитан Холингбрук ще бъде разорен. Сайлънс ще бъде разорена.

Той потърка с палец сребърния сокол на бастуна си.

— Защо? Инвестирал ли е в кораба?

— Не, но изглежда, че собственикът на кораба го обвинява в съучастие с крадците.

Лазаръс се замисли над думите й.

— Не мисля, че някога съм чувал да откраднат целия товар на някой кораб.

— Доста е необичайно. Изглежда, че не е толкова рядко част от товара да изчезне, но не и всичко, което е на борда… — Тя сви рамене и се отпусна изтощена назад в седалката.

Наблюдаваше я — тази жена, сякаш дошла от един друг свят. Не знаеше защо бе избрала да му сподели тревогите си, но по някакъв нелогичен начин беше доволен, че е станал неин довереник. Устните му се свиха при мисълта за собственото му безумие.

— Извинявайте, че ви натоварих с това — рязко вдигна поглед тя.

— Няма нищо.

Темперанс изведнъж се усмихна с треперещи устни.

— Още не съм ви благодарила за поканата тази вечер.

— Тя е част от сделката ни — сви рамене той.

— И въпреки това съм ви благодарна за добротата.

— Не ставайте глупава — отряза я той. — Последното нещо, което съм, е добър.

Тя се стегна и извърна лице от него.

По дяволите, думите му бяха твърде резки. Искаше отново да вижда очите й, да я слуша как му споделя тревогите си.

Лазаръс прочисти гърлото си и каза със сърдит глас:

— Не исках да прозвучи толкова рязко.

Ъгълчето на устата й леко се изви нагоре, макар че тя не благоволи да му покаже цялото си лице.

— Извинявате ли ми се, лорд Кеър?

— Ако е така? — попита меко той. — Ще приемете ли почитанията ми?

Тя сведе мигли.

— Не се нуждая от вас в краката си.

— Нима? — попита лековато той. — Тогава може би моите нужди ще ме отведат там.

Той я наблюдаваше, докато червенината бавно си проправяше път от врата й нагоре.

— Или може би — прошепна той, — вие ще поискате да коленичите пред мен?

Сякаш обидена, тя рязко си пое въздух и го погледна с широко отворени очи. Очакваше се — думите му бяха груби и не прилягаха на един джентълмен. Тя трябваше да се почувства обидена. Но дъхът й не бе учестен от обида. Не от обида сладките й гърди се притискаха към корсета й при всяко вдишване. Чувството беше далеч по-примитивно.

Лазаръс сведе поглед, докато огън се разгаряше в собственото му тяло. И преди бе ловувал така, набелязвайки и заграждайки жертвата си, за да се впусне и да я сграбчи в ноктите си, но сега… сега този лов беше нещо много повече.

— Не бива… Не бива да ми говорите по този начин — каза тя с глас, който трепереше, но не от гняв.

Той я погледна изпод вежди.

— Защо? Забавно ми е да обсъждам подобни неща с вас. На вас не ви ли е?

Тя преглътна.

— Недейте.

— Мисля, че ви харесва. Мисля, че си представяте същото, което и аз. Да ви кажа ли какво виждам?

Тя бе хванала врата си с ръка, но остана безмълвна, втренчена със стъклен поглед в него.

Той нарочно сведе поглед към изложените й на показ гърди.

— Виждам вас, мадам, коленичила пред мен, полите на роклята ви се стелят като искрящо кърваво езеро по пода. Виждам себе си, застанал прав пред вас. Вие вдигате поглед към мен, очите ви са полузатворени, както са сега, устните ви са почервенели и влажни от езика ви — или може би от моя.

— Не — изпъшка тя, а гласът й бе толкова тих, че само движението на устата й му издаде какво казва.

— Виждам как взимам ръката ви в своята и я поставям на предницата на бричовете си. — Членът му беше твърд, пулсиращ от неговите собствени думи и нейната реакция на тях. — Виждам как вашите тънки, хладни пръсти внимателно разкопчават всяко копче, докато галя прибраната ви коса. Виждам…

Каретата спря рязко.

Лазаръс пое меко въздух и разтвори завесите, за да хвърли поглед навън. Къщата на лейди Бекинхол бе обляна в светлина.

Той пусна обратно завесата и погледна към мисис Дюс. Очите й се бяха разширили, бузите й горяха и Лазаръс бе готов да заложи живота си, че бе влажна под тези хвърлящи отблясъци пурпурни поли.

Подсмихна се, но не му беше смешно.

— Пристигнахме. Да слизаме ли? — Той я наблюдаваше, докато тя се взимаше в ръце, прехапвайки с белите си зъби пълната си долна устна. Гласът му спадна до дрезгав шепот. — Или да кажа на кочияша да продължи?