Елизабет Хойт
Порочни намерения (1)

Първа глава

Лондон, февруари 1737 г.

За да излезе една жена по улиците на „Сейнт Джайлс“^[1] посред нощ, тя трябваше или да е много глупава, или много отчаяна. Или комбинация от двете, както беше в нейния случай, помисли си Темперанс^[2] Дюс.

— Казват, че Призракът на „Сейнт Джайлс“ броди точно в нощи като таз — бъбреше прислужничката на Темперанс — Нел Джоунс, докато заобикаляше една мръсна локва в тясната уличка. Темперанс я изгледа със съмнение — Нел бе прекарала три години в трупата на пътуващи артисти и понякога бе склонна да драматизира.

— Никакъв призрак не броди в „Сейнт Джайлс“ — убедено й отговори Темперанс. Студената зимна нощ беше достатъчно страшна и без подобни приказки.

— О, напротив, броди. — Нел намести по-нависоко бебето, което спеше в ръцете й. — Носи черна маска, облечен е с костюм на Арлекино и има остър меч.

Темперанс се намръщи.

— Костюм на Арлекино? Това не ми звучи много като за призрак.

— Призрак ще е, ако е мъртвият дух на някой, който е играл Арлекино и сега се е върнал, за да броди измежду живите.

— Защото приживе не са харесвали играта му?

— И е обезобразен — намусено допълни Нел.

— Откъде знаеш, след като носи маска?

Уличката пред тях зави и на Темперанс й се стори, че вижда светлина в далечината. Повдигна високо фенера в едната си ръка и стисна още по-здраво пистолета в другата. Оръжието беше тежко и от него китката я болеше. Можеше да вземе торбичка, в която да го носи, но пък така би се обезсмислила ролята му на средство за защита. Въпреки че беше зареден, с пистолета можеше да се стреля само веднъж, а и честно казано, Темперанс хич не беше сигурна как точно да си служи с него. Все пак оръжието поне на външен вид изглеждаше опасно и тя беше благодарна за това. Нощта беше непрогледна, а вятърът стенеше зловещо и носеше със себе си миризма на изпражнения и гниещи боклуци. Шумовете на „Сейнт Джайлс“ се надигаха около тях — шумни караници, стенания и смехове, а от време на време и по някой странен, вледеняващ писък. Сам по себе си „Сейнт Джайлс“ беше достатъчен да накара и най-безстрашната жена да си плюе на петите — без да са нужни приказките на Нел.

— Бил ужасно обезобразен продължи Нел, без да обръща внимание на логиката на Темперанс. — Казват, че устните и клепачите му били изгорени целите, все едно отдавна е умрял в някой пожар. И ти се струва, че ти се усмихва с големите си жълти зъби, докато се приближава, за да те изкорми.

— Нел! — Темперанс сбърчи нос.

— Така разправят — заяви Нел чистосърдечно. — Призракът изкормва жертвите си и си играе с вътрешностите им, преди да изчезне в нощта.

— Защо би правил подобно нещо? — потрепери Темперанс.

— От завист — заяви простичко Нел. — Той завижда на живите.

— Така или иначе, аз не вярвам в духове — каза Темперанс и рязко си пое въздух, когато завиха зад ъгъла и се озоваха на малък мизерен площад. Двама души стояха в отсрещния му край, но побягнаха, щом забелязаха приближаването им. Темперанс въздъхна: — Господи, мразя да съм навън посред нощ.

— Остава ни само половин миля — Нел погали бебето по гръбчето — и ще можем да сложим това мъниче в леглото, а сутринта ще повикаме дойката.

Темперанс прехапа устни, докато свиваха по друга уличка.

— Мислиш ли, че ще оживее?

Сега обаче Нел замълча. Темперанс впери поглед в тъмнината пред себе си и забърза. Бебето изглеждаше едва на няколко седмици и не бе издало и звук, откакто го бяха взели от ръцете на мъртвата му майка. Обикновено здравите новородени бяха доста шумни… Ужасно бе дори да си помисли, че двете с Нел рискуваха с тази опасна разходка за нищо.

Когато новината, че едно бебе се нуждае от помощта им, бе стигнала в Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца, навън все още беше светло. Темперанс знаеше от горчив опит, че ако бяха чакали до другата сутрин, за да го вземат, то междувременно или щеше да е умряло през нощта от липсата на грижи, или щеше да е продадено за просяк. Тя потрепери. Много често децата, купувани от просяците, бяха допълнително осакатявани, за да предизвикват милостта на минувачите: вадеха им по някое око или чупеха някой крайник. Не, тя наистина не бе имала друг избор. Бебето нямаше как да чака до сутринта.

И все пак Темперанс щеше да е толкова щастлива, когато най-накрая се приберяха в сиропиталището.

Бяха стигнали до тесен проход. Високите къщи от двете му страни се накланяха злокобно отгоре им. Нел се видя принудена да върви зад Темперанс, за да не се опират с рамене в сградите. Една дръглива котка притича покрай тях и след това един вик проехтя съвсем наблизо.

Стъпките на Темперанс станаха колебливи.

— Там има някой — прошепна дрезгаво Нел.

Чуха шум от сборичкване и след това внезапно проехтя силен крясък.

Темперанс преглътна с мъка. Уличката нямаше пресечки. Можеха или да отстъпят назад, или да продължат — а да отстъпят значеше да удължат с още двайсет минути пътя си. Това накара Темперанс да вземе решение. Нощта бе мразовита, а студът не беше добър за бебето.

— Стой близо до мен — прошепна тя на Нел.

— Като кучешка бълха — промърмори Нел.

Темперанс изправи рамене и здраво стисна пистолета пред себе си. Уинтър^[3], най-малкият й брат, беше казал, че е достатъчно само да се прицели и да стреля. Едва ли беше толкова трудно. Светлината от фенера се разля пред тях, когато излязоха на друг извит площад. Темперанс се закова на място: фенерът й освети сцената пред тях подобно на театрална пантомима.

Мъж лежеше на земята с кървяща глава. Но не това накара Темперанс да замръзне — кръвта и дори смъртта бяха достатъчно често срещани в „Сейнт Джайлс“. Не, онова, което я стъписа, бе вторият мъж. Той стоеше приведен над този на земята, а черната му пелерина се стелеше от двете му страни като крилете на голяма граблива птица. В ръката си държеше дълъг черен бастун със сребърен връх, отговарящ на цвета на косата му, която също беше сребриста. Тя падаше права и дълга и хвърляше отблясъци в светлината на фенера. Въпреки че по-голямата част от лицето му оставаше скрита в сянка, очите му блестяха изпод периферията на тривърхата му шапка.

Темперанс усети тежкия поглед на непознатия, който сякаш я докосна.

— Господ да ни спаси и предпази от злото — промърмори Нел със страх. — Да се махаме, госпожо. Бързо!

Темперанс бързо притича през площада, а обувките й изтракаха по калдъръма. Спусна се към друга смърдяща уличка и остави страшната гледка зад себе си.

— Нел, кой беше това? — попита задъхана. — Познаваш ли го?

Изведнъж уличката ги изведе на по-широк път. Темперанс леко си отдъхна, чувствайки се в по-голяма безопасност, след като стените на сградите вече не я притискаха.

Нел се изплю, сякаш за да изчисти устата си от лош вкус. Темперанс я погледна с любопитство.

— Звучеше сякаш познаваш онзи мъж.

— Да го познавам? Не — отговори Нел. — Но съм го виждала наоколо. Това е лорд Кеър. Най-добре не се занимавайте с него.

— Защо?

— Въобще не трябва да ви говоря за такива като него, госпожо — поклати глава Нел, като стисна здраво устните си.

Темперанс реши да подмине този загадъчен отговор. Вече бяха на по-безопасна улица — някои от магазините имаха фенери, окачени при вратите и запалени от обитателите вътре.

Темперанс зави още веднъж и се озова на „Мейдън Лейн“, а оттам сиропиталището вече се виждаше. Подобно на съседните му сгради и то представляваше висока тухлена къща с евтина конструкция. Беше с малко и то тесни прозорци. Входът не беше обозначен с никаква табела. През всичките петнайсет години, откакто съществуваше, сиропиталището никога не се бе нуждаело от реклама. Изоставените и осиротели деца бяха твърде често срещани в „Сейнт Джайлс“.

— У дома в безопасност — каза Темперанс, щом стигнаха до входната врата. Тя остави фенера на каменното стъпало и извади големия железен ключ, който висеше на въженце, завързано около талията й. — Нямам търпение да си направя горещ чай.

— Ще сложа това мъниче в леглото — каза Нел, когато влязоха в мрачното преддверие. Беше безупречно чисто, но това не скриваше падналата мазилка, нито изкорубените дъски на пода.

— Благодаря ти. — Темперанс свали пелерината си и тъкмо я закачваше на един гвоздей, когато висока мъжка фигура се появи в очертанията на вратата в дъното на коридора.

— Темперанс.

Тя преглътна и се обърна.

— О! Уинтър, не знаех, че си се прибрал.

— Очевидно — отвърна сухо малкият й брат. Той кимна на прислужницата: — Лека нощ, Нел.

— Сър. — Нел направи реверанс и нервно отмести поглед от брата към сестрата. — Само ще нагледам… децата?

И избяга по стълбите нагоре, оставяйки Темперанс да се изправи сама срещу недоволството на Уинтър.

Темперанс изправи рамене и мина покрай брат си. Сградата на сиропиталището беше дълга и тясна, притисната между съседните къщи. До тясното антре имаше една стая. Тя се използваше за вечеря и от време на време за посрещане на редките важни гости на Дома. В дъното на къщата беше кухнята, към която сега се насочи Темперанс. Всички деца бяха вечеряли точно в пет часа, но нито Темперанс, нито брат й бяха яли.

— Тъкмо смятах да направя чай — каза тя, докато отиваше да разбърка огъня. Сут^[4] домашната им черна котка, се надигна от мястото си пред огнището и се протегна, преди да се отправи на лов за мишки. — Има малко телешко останало от вчера и няколко репички, които тази сутрин купих от пазара.

— Темперанс — въздъхна Уинтър зад гърба й.

Тя побърза да потърси чайника.

— Хлябът е малко стар, но мога да ти го препека, ако искаш.

Той мълчеше и тя най-накрая се обърна, за да се изправи пред неизбежното. Положението беше по-зле, отколкото се опасяваше. Лицето на Уинтър изглеждаше тъжно, което винаги я караше да се чувства ужасно. Мразеше да го разочарова.

— Когато излязохме, беше още светло — тихо му каза тя.

Той отново въздъхна, като свали кръглата си черна шапка и седна край кухненската маса.

— Не можа ли да изчакаш да се прибера, сестричке?

Темперанс погледна брат си. Уинтър бе едва на двайсет и пет, но се държеше като два пъти по-възрастен мъж. Лицето му бе изтощено, широките му рамене потъваха под лошо скроеното черно палто, а дългите му крайници бяха твърде слаби. През последните пет години той преподаваше в малкото училище към сиропиталището.

След смъртта на техния папа^[5] миналата година работата на Уинтър се увеличи неимоверно. Конкорд^[6], най-големият им брат, пое семейната пивоварна. Ейса^[7], вторият им брат, винаги бе гледал по-скоро пренебрежително на сиропиталището и въртеше свой собствен тайнствен бизнес. И двете им сестри — Верити^[8], най-голямата в семейството, и Сайлънс^[9] — най-малката, бяха омъжени. Така се наложи Уинтър да поеме управлението на сиропиталището. Дори с помощта на Темперанс — а тя работеше там от смъртта на съпруга си преди девет години — задачата беше непосилна за сам човек. Темперанс се страхуваше за здравето на брат си, но и сиропиталището, и училището бяха основани от техния папа. И Уинтър смяташе за свой синовен дълг да запази и двете.

Ако първо здравето му не се прекършеше…

Темперанс напълни чайника с вода от делвата край задната врата.

— Ако те бяхме изчакали, щеше да се стъмни напълно и нямаше никаква гаранция, че бебето ще е все още там. — Тя погледна към брат си, докато поставяше чайника върху огъня. — Освен това нямаш ли си достатъчно работа за вършене?

— Мислиш ли, че ще имам по-малко работа, ако загубя сестра си?

Темперанс виновно отмести очи. Брат й продължи с по-мек глас:

— Или че ще намали тъгата, която бих изпитвал до края на дните си, ако нещо ти се беше случило тази нощ.

— Нел познаваше майката на бебето — момиче, ненавършило петнайсет. — Темперанс извади хляба и го наряза на тънки филийки. — А и носех пистолета със себе си.

— Хм — каза Уинтър зад нея. — Щеше ли да го използваш, ако те бяха нападнали?

— Да, разбира се — каза тя с твърда убеденост.

— А ако беше засякъл?

Темперанс сбърчи нос. Папа беше научил всичките й братя умело да водят спорове и това им умение понякога можеше да е доста дразнещо.

Тя занесе филиите хляб на огъня, за да се препекат.

— Но нищо не ми се случи, нали?

— Този път — Уинтър въздъхна отново. — Сестрице, трябва да ми обещаеш да не повтаряш днешното си безразсъдство.

Темперанс промърмори нещо под носа си, съсредоточена върху филийките на огъня.

— Как мина денят ти в училището?

За един миг си помисли, че Уинтър няма да подеме новата тема на разговор. Но след мъничко той каза:

— Добре, мисля. Момчето на семейство Самюълс най-накрая запомни урока си по латински и не ми се наложи да наказвам никое от момчетата.

Темперанс го погледна с разбиране. Знаеше, че мрази да посяга на някого, да не говорим да бие с пръчка момчетата. В дните, когато му се налагаше да накаже някого, той се прибираше с мрачно настроение.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя простичко.

Уинтър се размърда на стола си.

— Прибрах се за обяд, но те нямаше.

Темперанс взе препечените филийки от огъня и ги сложи на масата.

— Сигурно по това време съм водела Мери Фаунд^[10] на новото място. Мисля, че ще се справи доста добре там. Господарката й изглежда много мила и ми взе само пет паунда, за да обучава Мери за своя прислужничка.

— Господи, дано жената наистина научи това дете на нещо, така че да не видим повече Мери Фаунд.

Темперанс наля горещата вода в малкото чайниче за запарка и го занесе до масата.

— Циничен си, братко.

Уинтър прокара ръка по веждата си.

— Прости ми. Цинизмът е ужасен порок. Ще се постарая да поправя чувството си за хумор.

Темперанс седна и мълчаливо сервира на брат си. Имаше още нещо, освен нейните среднощни приключения, което го притесняваше. Най-накрая той каза:

— Докато обядвах, дойде господин Уедж. — Господин Уедж беше хазяинът им.

Темперанс замря с ръка върху чайничето.

— Какво каза?

— Дава ни още само две седмици и след това ще ни накара да напуснем.

— Мили Боже!

Темперанс се беше втренчила в малкото парче телешко в чинията си. Беше жилаво и твърдо, отрязано от съмнителна част на телето, но Темперанс беше очаквала с нетърпение да го изяде. Сега апетитът й в миг изчезна. Изоставаха с наема на сиропиталището — бяха платили само част от него за миналия месец и нищичко този месец. Може би не трябваше да купува репичките сутринта, мрачно си помисли тя. Но децата от цяла седмица не бяха хапвали друго, освен бульон и хляб.

— Само сър Гилпин да не ни беше забравял в завещанието си — промърмори тя.

Сър Стенли Гилпин беше добър приятел на техния папа и покровител на сиропиталището. Пенсиониран собственик на театър, той бе успял да натрупа богатство от „Южноморската компания“ и бе достатъчно умен да изтегли парите си, преди прословутият балон да се пръсне. Докато беше жив, сър Гилпин беше щедър благодетел, но след неочакваната му смърт преди шест месеца сиропиталището остана на произвола на съдбата. Кърпеха положението, като харчеха спестени пари, но сега бяха на ръба на отчаянието.

— Оказва се, че сър Гилпин е бил необичайно щедър човек — отвърна Уинтър. — Не мога да открия друг джентълмен, който да е готов да подпомага дом за бедни деца.

— Какво да правим? — отчаяно попита Темперанс.

— Господ ще се погрижи — каза Уинтър, като избута настрани наполовина изядената си вечеря и стана. — А ако се наложи, мога да давам и частни уроци вечерно време.

— И така работиш твърде много — възрази Темперанс. — Почти не ти остава време за сън.

— Как ще живея спокойно — сви рамене Уинтър, — ако невинните души, за които се грижим, бъдат изхвърлени на улицата?

Темперанс сведе поглед към чинията си. Нямаше отговор на думите на брат си.

— Ела — каза Уинтър и протегна ръка към нея с усмивка.

Усмивките на Уинтър бяха толкова редки, толкова ценни.

Когато се усмихнеше, цялото му лице се озаряваше сякаш от някакъв вътрешен огън, а трапчинка се появяваше на едната му буза и го караше да изглежда като момчето, което все още беше.

Човек не можеше да не отвърне на усмивката на Уинтър, затова и Темперанс се усмихна, докато поставяше ръката си в неговата.

— Къде отиваме?

— Нека посетим подопечните ни — рече той, като взе една свещ и поведе сестра си към стълбите. — Забелязала ли си, че изглеждат същински ангелчета, докато спят?

Темперанс се засмя, докато се изкачваха по тесните дървени стълби, които водеха към горния етаж. Там имаше малък коридор с три врати. Братът и сестрата надникнаха през първата, докато Уинтър държеше високо свещта в ръката си. Шест детски креватчета бяха подредени край стените на стаята. Тук спяха най-мъничките от сирачетата — по две или три в легълце. Нел лежеше в по-голямо легло точно до вратата и вече спеше.

Уинтър отиде до най-близкото до Нел креватче. В него имаше две бебета. Едното беше момченце с червена коса и розови бузи, смучещо юмрука си в съня си. Другото беше два пъти по-дребничко — момиченце с бледи бузи и хлътнали дори насън очи. Фини къдрички обрамчваха главичката му.

— Това ли е бебето, което спасихте тази нощ? — меко попита Уинтър.

Темперанс кимна. Момиченцето изглеждаше още по-крехко до другото дете.

Уинтър нежно докосна ръчичката й с пръст.

— Какво ще кажеш да я кръстим Мери Хоуп^[11]?

Темперанс преглътна буцата в гърлото си.

— Звучи ми подходящо.

Уинтър кимна и погалвайки още веднъж мъничето, излезе. Следващата врата водеше към спалнята на момчетата. Тринайсет малчугана спяха в четири легла — всички бяха под деветгодишни. Когато станеха на девет, напускаха Дома, за да се учат на занаят. Момчетата спяха с разперени ръце и крака, а лицата им бяха поруменели в съня. Уинтър се усмихна и зави с измъкналото се одеяло трите момчета най-близо до вратата, като прибра и един стърчащ извън леглото крак.

— Човек не би и предположил, че по обед цял час гониха един плъх на улицата — въздъхна Темперанс.

— Да… — отговори Уинтър, докато внимателно затваряше вратата зад тях. — Малките момчета толкова бързо израстват в мъже.

— Така е наистина. — Темперанс отвори последната врата, където спяха момичетата, и една малка главица веднага се надигна от възглавницата:

— Прибрахте ли я, госпожо? — пресипнало прошепна Мери Уитсън^[12].

Тя беше най-голяма от момичетата в сиропиталището и беше кръстена на онази утрин на празника на Света Троица преди девет години, когато тригодишна я донесоха в Дома. Макар да беше още дете, на Темперанс й се налагаше понякога да оставя Мери Уитсън да се грижи за останалите деца — както беше сторила и тази вечер.

— Да, Мери — отвърна също шепнешком Темперанс. — Двете с Нел донесохме бебето.

— Радвам се — прозя се широко Мери Уитсън.

— Добре си се справила с грижата за децата — прошепна Темперанс. — А сега спи. Скоро ще настъпи новият ден.

Мери Уитсън кимна сънено и затвори очи.

Уинтър взе една свещ от малката маса край вратата и поведе сестра си вън от спалнята на момичетата.

— Ще последвам съвета ти и ще ти пожелая лека нощ. — Той запали свещта от своята и я подаде на Темперанс.

— Приятни сънища — отвърна му тя. — Аз мисля да изпия още една чаша чай, преди да се оттегля.

— Не стой до късно — каза Уинтър. Той докосна бузата й с пръст — както беше сторил с бебето — и се заизкачва по стълбите.

Темперанс се загледа в брат си и се смръщи притеснено. Минаваше полунощ, а той щеше да стане още преди пет призори, за да чете, да пише писма до възможни благодетели и да приготвя уроците си за деня. След това щеше да води молитвата на закуска, да преподава цяла сутрин, преди да хапне оскъдния си обяд, а после да работи отново до след здрач. Вечерно време препитваше момичетата за техните уроци и четеше от Библията на останалите деца. Но когато Темперанс изричаше на глас притесненията си за него, Уинтър само повдигаше вежди и питаше кой би вършил тези неща, ако не той.

Темперанс разтърси глава. И тя трябваше да си ляга — нейният ден започваше точно в шест. Ала тези моменти, в които оставаше сама вечерта, бяха твърде ценни. И бе готова да жертва половин час от съня си, за да поседи на спокойствие с чашата чай в ръка.

Затова сега заслиза надолу по стълбите, държейки високо свещта. По навик провери дали предната врата е заключена и залостена. Вятърът свиреше и караше капаците по прозорците да тракат, а задната врата да хлопа. Темперанс провери и нея и с облекчение видя, че все още е залостена. Потрепера, доволна, че вече не е навън в подобна нощ. Изплакна чайничето и го напълни отново. Беше ужасно разхищение да си прави чай с пресни листа и то само за себе си и скоро щеше да се наложи да се откаже от този лукс. Тази нощ обаче щеше да му се наслади.

До кухнята имаше стаичка. Вече никой не знаеше за какво е служела първоначално, но в нея имаше малко огнище и Темперанс я беше превърнала в свое убежище. Имаше кресло, доста поочукано, но освежено с плетено одеяло, преметнато през облегалката му имаше и масичка и табуретка за краката — всичко, от което се нуждаеше, за да поседне сама до топлия огън.

Тананикайки си, Темперанс постави върху стар дървен поднос чайничето и една чаша, малка купичка със захар и свещта. Щеше да е хубаво да има мляко, но останалото от сутринта щеше да отиде за закуска на децата на другия ден. Както стояха нещата, захарта беше срамен лукс. Темперанс погледна към малката купичка и прехапа уста. Трябваше да я остави, просто не я заслужаваше. След миг колебание, тя махна захарта от подноса, но саможертвата й не я накара да се чувства по-добре. Вместо това усещаше само умора. Вдигна подноса и понеже и двете й ръце бяха заети, бутна с гръб вратата към стаичката.

Това бе причината, поради която едва след като влезе и се обърна, забеляза, че в стаята вече има някой.

Там, разположил се на креслото й като истински демон, седеше лорд Кеър. Сребристата му коса се стелеше по раменете на черното му наметало, шапката му лежеше върху едното му коляно, а дясната му ръка галеше главата на дългия му абаносов бастун. От толкова близо Темперанс осъзна, че косата му заблуждава за възрастта му. Бръчките около изумително сините му очи не бяха много, а устата и челюстта му бяха стегнати. Едва ли беше на повече от трийсет и пет.

Той наведе леко глава при влизането й и заговори с дълбок, мек и опасно мил глас:

— Добър вечер, мисис Дюс.

Тя стоеше срещу него със спокойна увереност, като една уважавана жена, живееща в клоаката, наречена „Сейнт Джайлс“. Очите й се бяха разширили при вида му, но тя не направи и крачка да побегне. Всъщност фактът, че непознат мъж седеше в жалкия й хол, не изглеждаше да я плаши. Интересно.

— Аз съм Лазаръс Хънтингтън, лорд Кеър — заяви той.

— Знам. Какво правите тук?

Той наклони глава, докато я изучаваше с поглед. Тя знаеше кой е той и въпреки това не отстъпи от ужас? Да, тя щеше да се справи…

— Дойдох, за да ви предложа нещо, мисис Дюс.

Все още нямаше признак на страх, въпреки че очите й се стрелнаха по посока на вратата.

— Сбъркали сте жената, милорд. Късно е. Моля ви, напуснете къщата ми.

Никакъв ужас или страхопочитание към титлата му. Наистина беше интересна жена.

— Това, което искам да ви предложа, не е нищо… недопустимо — провлачи думите си той. — Всъщност е достойно за уважение. Или почти.

Тя въздъхна и погледна надолу към подноса си, а след това обратно към лорд Кеър.

— Желаете ли чаша чай?

Той почти се усмихна. Чай? Кога за последен път жена му беше предлагала нещо толкова прозаично? Не си спомняше вече. Но й отговори с подобаваща сериозност:

— Не, благодаря.

— Тогава, ако нямате нищо против…

Той махна с ръка в знак на позволение. Темперанс остави подноса върху разнебитената масичка и седна на тапицираната табуретка, за да си налее чаша чай. Той я наблюдаваше. По нея нямаше нищо цветно. Полата, корсета, чорапите и обувките й бяха чисто черни. Фишуто, подпъхнато под строгото й деколте, престилката и бонето — без дантела или къдрички — бяха бели. Липсата на цвят по дрехите й само правеше яркото червено на устните й още по-впечатляващо. Бе облечена като монахиня, но имаше устата на грешница. Контрастът бе удивителен — и възбуждащ.

— Пуританка ли сте? — попита я той.

— Не — сви тя красивата си уста.

— Аха. — Той забеляза, че тя не спомена и да принадлежи към Църквата на Англия.

Най-вероятно спадаше към някоя от многото съмнителни неконформистки секти, но за него религиозните й вярвания бяха от значение само дотолкова, доколкото засягаха мисията му.

Тя отпи от чая си.

— Откъде знаете името ми?

— Мисис Дюс и нейният брат са добре известни с добрините си — сви рамене той.

— Нима? — тонът й беше сух. — Не знаех, че сме известни и отвъд границите на „Сейнт Джайлс“.

Може и да изглеждаше скромно, но зад смирения й вид се криеха остри зъби. Освен това беше права — той никога нямаше да е чувал за нея, ако не беше прекарал последния месец, дебнейки в сенките на „Сейнт Джайлс“. Дебнене, което се беше оказало безплодно, и затова тази вечер той я бе проследил до дома й и сега седеше пред този мизерен огън.

— Как влязохте? — попита тя.

— Мисля, че задната врата не бе заключена.

— Напротив. — Кафявите й очи срещнаха неговите над ръба на чашата й. Бяха странен светъл цвят, почти златисти. — Защо сте тук, лорд Кеър?

— Бих искал да ви наема, мисис Дюс — каза меко той.

Тя се стегна и остави чашата си обратно на подноса.

— Не.

— Дори не сте чули задачата, за която искам да ви наема.

— Минава полунощ, милорд, а аз и посред бял ден не съм склонна да играя игрички. Моля ви, напуснете или ще се видя принудена да извикам брат си.

Кеър не помръдна.

— А не съпруга си?

— Вдовица съм, както сигурно вече знаете. — Темперанс погледна към огъня, обръщайки към него изпълнения си с пренебрежение профил.

Той протегна крака, доколкото позволяваше мястото, и ботушите му почти стигнаха огъня.

— Напълно сте права — знам. Също така знам, че вие и брат ви не сте плащали наема за този имот от почти два месеца.

Тя не отговори, отпивайки от чая си.

— Ще ви платя пребогато за вашето време — каза тихо той.

Най-накрая Темперанс го погледна и той видя златист пламък в тези светлокафяви очи.

— Мислите си, че всички жени могат да бъдат купени?

Той потърка с палец брадичката си, обмисляйки отговора си.

— Да, така мисля. Макар и не всички да могат да бъдат купени с пари. И това не важи само за жените — всеки човек може да бъде купен по един или друг начин. Единственият проблем е да откриеш какъв е той.

Темперанс просто се бе вторачила в него с тези странни свои очи. Кеър отпусна ръка върху коляното си.

— Вие, например, мисис Дюс. За вас си мисля, че това биха били пари за сиропиталището ви, но може би греша. Може би съм се заблудил от скромния ви вид и репутацията ви на добродетелна вдовица. Може би се стремите към влияние и повече знание или дори към плътски удоволствия.

— Все още не сте ми казали за какво съм ви нужна. — Въпреки че не бе мръднала, нито бе променила изражението на лицето си, в гласа й се усещаха остри нотки. Ноздрите му несъзнателно се разшириха, сякаш ловецът в него се опитваше да улови мириса й. Кое от изброените бе привлякло интереса й?

— За мой водач. — Той сведе очи, докато се преструваше, че оглежда ноктите на ръката си. — Това е всичко.

Той я наблюдаваше изпод веждите си и видя, когато сви сочните си устни.

— Какъв водач?

— Из „Сейнт Джайлс“.

— За какво ви е водач тук?

Да, този отговор вече ставаше по-сложен…

— Търся… определен… човек в „Сейнт Джайлс“. Бих искал да разпитам някои от жителите на квартала, но търсенето ми се обърква от непознаването ми на околността и на хората и от тяхното нежелание да разговарят с мен. И оттук произтича нуждата ми от водач.

Очите й се бяха присвили, докато го слушаше и барабанеше с пръсти по чаената си чаша.

— Кого търсите?

— Не и докато не се съгласите да ми бъдете водач — поклати глава той.

— И това е всичко, което искате? Водач? И нищо друго?

Той кимна, докато я наблюдаваше.

Тя се обърна към огъня, сякаш търсейки съвет от него. За секунда единственият звук в стаята бе от едно паднало парче въглен. Кеър чакаше търпеливо, галейки сребърната глава на бастуна си.

След това Темперанс се извърна изцяло към него.

— Прав сте. Вашите пари не ме изкушават. Те са просто временна мярка, която само би отложила окончателното ни изгонване оттук.

Той наклони глава, наблюдавайки я как внимателно облизва тези свои сочни устни, докато подготвяше точните думи, които да му каже. Той усещаше как пулсът му биеше в отговор на нейната женственост.

— Какво искате тогава, мисис Дюс?

Тя срещна погледа му, почти предизвиквайки го:

— Искам да ме запознаете с богатите и титулувани лондончани. Искам да ми помогнете да намеря нов покровител за нашето сиропиталище.

Лазаръс задържа стисната устата си в права линия, но усети как тръпка на триумф премина през него при вида на добродетелната вдовица, стремглаво устремена към грабливите му нокти.

— Дадено.