Елизабет Хойт
Порочни намерения (16)

Шестнайсета глава

— Мисля, че по-светлото дърво ми харесва повече — каза Лазаръс сравнително рано същия следобед. — С инкрустацията от слонова кост.

Двамата с мистър Кърк — майстора на пиана, бяха в кабинета му. Мистър Кърк беше донесъл със себе си половин дузина различни дървени мостри — всяка от тях с изкусна декорация. Лазаръс прокара дланта си по мострата, която бе избрал. Изглеждаше женствена, без да е с твърде много орнаменти.

Като Темперанс.

— Много добър избор, милорд. — Мистър Кърк подреди мострите си в специално сандъче. — Мисля, че имаме едно такова почти завършено. Да ви го доставя ли след две седмици?

— Не. За подарък е. Ще ви дам адреса, на който да го доставите.

— Както пожелаете, милорд. — Кърк се поклони, отстъпвайки раболепно към изхода.

Лазаръс се облегна назад в стола си, чувствайки се странно лек, почти безгрижен. Беше правил подаръци на други жени — като заплащане в замяна на услуги, които му бяха правили, — но никога не си бе правил труда да избира лично подарък. Честно казано, тогава нямаше значение — нито за него, нито за съответната жена. Тя приемаше накитите и скъпоценностите, които получаваше от него, като един вид застраховка срещу неизбежния момент, когато щяха да се разделят — нещо, което лесно можеше да размени за пари в брой. Надяваше се, че Темперанс ще приеме подаръка му в по-дългосрочна светлина, че може би един ден тяхната връзка щеше да се превърне в…

Замечтаните му мисли бяха прекъснати от повторното отваряне на вратата на кабинета му. Лазаръс вдигна поглед и за миг се зачуди дали мисълта му за Темперанс я бе материализирала по някакъв начин в дома му.

Той стана.

— Темперанс. Какво правиш тук?

— Аз… — Тя се огледа в кабинета му, сякаш замаяна. — Аз… реших да те посетя.

Веждите му се смръщиха.

— Добре ли си?

— Да, отлично. — Долната й устна обаче трепереше.

Защо го лъжеше?

— Искаш ли да седнеш? Ще позвъня да ни донесат вино…

— Не! — Тя се спусна към него. — Не, моля те, не викай никого. Просто исках да бъда с теб.

Лицето й бе бледо. Широкополата шапка, която държеше в ръката си, падна на пода, докато се приближаваше към него.

— Как дойде дотук? — попита той.

— Пеша — каза тя, останала без дъх.

— От „Сейнт Джайлс“? — Той поклати глава. — Темперанс, трябва да ми кажеш какво се е случило. Аз…

— Не. — Тя взе лицето му между дланите си. — Не искам. Не искам да мисля за това поне за малко. Не искам да мисля за нищо.

И тя придърпа главата му надолу и го целуна. Устата й отчаяно се стремеше към неговата, не меко и изкушаващо, а горещо и гладно. Тялото му реагира, сякаш бе дресирано да служи на нея и само на нея. В следващия миг ръцете му я обгръщаха, а езикът му бе вече в устата й. Тя изпъшка от задоволство изпод устните му, докато той я притискаше към бюрото. Ръцете му хванаха полите й, навивайки ги нагоре, въпреки че разумът му крещеше, че вратата на кабинета му няма резе.

— Проклятие. — Той откъсна устата си от нейната, понасяйки я на ръце.

Бързо я изнесе от кабинета, подмина стреснатия иконом и се изкачи нагоре по стълбите към спалнята си. Смол бе вътре, когато Лазаръс отвори вратата с ритник.

— Вън — каза той с глас, който нямаше нищо общо с неговия.

Камериерът мълчаливо изчезна.

Лазаръс положи Темперанс на леглото си и понечи да легне до нея.

— Не — каза тя, останала без дъх.

Той замръзна, втренчил поглед в нея.

— Искам… — Тя облиза устните си. — Искам да го направим по твоя начин.

Въпреки завоалираните й думи, той моментално разбра какво има предвид тя. Животинско желание избухна в него, втвърдявайки члена му до болка, свивайки топките му. Мили Боже, да. За секунда той почти обезумя само от представата за това. Можеше да я има по начина, който най-много му харесваше; тя го искаше. Но една малка частица от него отстъпи назад, клатейки неодобрително глава. Темперанс бе различна. Не можеше да се възползва от нея по този начин.

— Сигурна ли си? — настоя той.

— Да.

Той се наведе над нея като ястреб, заграждащ плячката си, преди да се нахвърли върху нея.

— Трябва да си сигурна. Щом веднъж преминем определена граница, няма да мога да се върна назад. И ти няма да можеш да ме накараш.

Тя преглътна и едва тогава успя да проговори:

— Моля те. Искам да знам какво правиш. Искам да го почувствам.

Той се загледа в нея още малко, опитвайки се да прочете мислите й, преди да стане от леглото. Ръцете му трепереха.

— Много добре. — Той отстъпи назад, страхувайки се да я докосне. Страхувайки се да не загуби контрол. — Съблечи се.

Тя си пое рязко дъх, а бузите й порозовяха. Ръцете й обаче започнаха да развързват връзките на корсета. Той я наблюдаваше, докато собствените му пръсти се свиваха конвулсивно, а тя сваляше корсета, полата и обувките си. Когато протегна тънкия си крак напред и бавно започна да навива надолу чорапа си, той си помисли, че тя си играе с него. Когато грациозно свали през главата си долната си риза и я хвърли на пода, вече го знаеше. Тя се пресегна и свали фуркетите от косата си, бухвайки я и прокарвайки пръсти през къдриците си. Тя седеше в леглото му, чисто гола, гърдите й бяха вирнати и горди, а краката й — кръстосани. И просто го гледаше, чакайки какво ще е следващото му нареждане.

Той преглътна. Господи. Можеше ли да го направи? Но тя го бе поискала. Бе го помолила. Той се извърна, преди да размисли, и бързо прекоси стаята до шкафа с чекмеджетата. В най-горното имаше купчина прилежно сгънати шалчета. Той грабна няколко и се върна при леглото.

— Легни — каза той дрезгаво.

Тя се подчини, вдигайки ръце над главата си, без да я подканя. Той завърза китките й за горната рамка на леглото, опитвайки се да държи очите си далеч от гърдите й, които се бяха повдигнали заради опънатите й назад ръце. Далеч и от разтворената й уста…

— Разтвори краката си.

Тя разтвори бедрата си, разкрачвайки се широко, защото леглото му не бе никак тясно, и той завърза всеки от глезените й към колоните в долния край. Изправи се, гледайки я, докато държеше последния шал в ръцете си. Тя бе като пиршество за божество. Тялото й розовееше и белееше на фона на зелено-кафявата покривка върху леглото му, дългата й копринена коса бе разпиляна върху възглавницата му.

В очите й нямаше страх, но се бяха разширили.

Той пристъпи към горния край на леглото, прокарвайки шалчето през пръстите си.

— А сега ще ти завържа очите.

Темперанс не откъсваше очи от Кеър, докато той се навеждаше над нея с шала в ръце. Лицето му бе сериозно, чувствените му устни — стиснати от напрежение, а сапфирените му очи бяха станали почти черни. Тя знаеше, че би трябвало да изпитва страх, но вместо това я изпълваше само очакване.

Изкусително очакване.

Той постави мекия плат върху очите й и всичко почерня. Тя се заслуша в шума от собственото си дишане, което някак си бе станало по-силно, докато усещаше как той завързва здраво шала. Ръцете му я пуснаха и тя наведе глава, вслушвайки се в движенията му. Сякаш бе заобиколил и бе застанал в долния край на леглото, но сега не се движеше. Тя нервно опипа резбата по таблата на леглото. Какво ли правеше? Какво ли чакаше? Бедрата й бяха широко разтворени и повеят на въздуха охлаждаше най-интимната й плът.

— Толкова си прекрасна. — Гласът му дойде някъде отляво съвсем близо до нея и тя се стресна.

— Шшшт — прошепна той и тя усети нещо — върха на пръста му? — да докосва лявото й рамо. Докосването бе толкова леко, че тя дори не бе сигурна, че го е почувствала наистина.

— Кожата ти е като копринено кадифе — каза той съвсем близо до ухото й и прокара върха на пръста си надолу към гърдата й, очертавайки бавен кръг. — Перлено розова, толкова нежна, толкова сладка.

Той отдръпна върха на пръста си от кожата й и за секунда тя не го усещаше никъде по себе си.

И след това нещо влажно докосна зърното й.

Изненадано тя рязко си пое въздух. Беше езикът му — трябваше да е той, но това бе единствената част от тялото му, която я докосваше. Започна да описва кръг около зърното й и след това го улови в устата си, засмуквайки го. Тръпки пробягаха от зърното й чак до центъра й. Тя се заизвива, напълно лишена от разумна мисъл в главата си, но шаловете, с които бе завързана, й пречеха да се движи много. Трябваше просто да чака и да се подчини на неговите ласки. Да се подчини на онова, което той искаше да направи след това.

Каква бе тази притегателна сила? Този безпомощен копнеж, това тревожно очакване!

Изведнъж той пусна зърното й и тя усети повея на хладния въздух върху влажната си кожа. Потрепери и двете й зърна щръкнаха.

— Толкова сладка… — прошепна той и тя усети дъха му върху корема си.

Леглото между разкрачените й крака поддаде надолу и тя осъзна, че той сигурно бе там — седейки или лежейки, толкова близо до мястото, където бе избила издайническата й влага. Настъпи миг тишина и тя си представи, че той просто я гледа, изложена на показ и очакваща.

Стана още по-влажна.

— Чудя се… — Върхът на пръста му докосна леко кожата точно зад дясното й коляно. — … дали си сладка навсякъде?

Тя се задъха, когато докосването му продължи нагоре по бедрото й, деликатно, без да бърза.

— Дали да опитам? — попита той нехайно.

Тя прехапа устната си, опитвайки се да си възстанови дишането.

— Темперанс? — попита той с дълбок глас. — Да опитам ли?

Мили Боже, ако шалът вече не бе около очите й, щеше да скрие лицето си. Той искаше тя да му се моли.

— Може би тук — прошепна той, като докосна леко вътрешните й устни с единия си пръст. — Или тук? — направи кръгче той около клитора й.

— Моля те — задави се тя.

— Извинявай — каза възпитано той, докато пръстът му продължаваше леко — твърде леко — да я докосва, — каза ли нещо?

— Моля те вкуси ме — ахна тя.

— Разбира се. Каквото пожелаеш.

И тя усети езика му — влажен и самоуверен и, слава Богу, толкова твърд. Той я ближеше със силни движения. Не изпускаше нито една част от нея, старателно измивайки тръпнещата й, чувствителна плът. Когато той най-накрая стигна до клитора й и се притисна към него с плоската част на езика си, тя усети как лудостта я завладява. Заизвива се, задъха се, от устата й излязоха нечленоразделни звуци, вътре в нея започна да се надига топлина, която в един миг се втечни и потече по вените й. Гърбът й стана на дъга и безсрамно притисна слабините си към лицето му, търсейки повече, и той й го даде, вкарвайки два пръста в нея, докато езикът му бързо пляскаше връхчето й.

Стигаше й — свършена бе, — но той не отстъпваше. Той вкара това миниатюрно късче от нея в устата си и смука, и смука, докато тя не започна да вие за пощада, а тялото й не се разтърси от експлозиите на наслада.

Бе слаба и топла и все още разпъната пред неговите желания.

— Мисля — каза той с дрезгав и тих глас, чието дихание полъхна срещу влагата й, — мисля, че може би вече си готова за мен.

Той се надигна от нея и в следващия миг тя усети докосването на бричовете му от вътрешната страна на бедрата си, тежестта на тялото му и очертанията на пениса му. Той бе гладък и твърд, застанал на входа й. Завъртя го във влагата й и след това с едно бързо движение го вкара вътре в нея. Тя усети потъването на матрака от двете страни на раменете си, сякаш той се държеше на ръце, изправен над нея. След това устата му пое лявото й зърно, докато тазът му се движеше в спокоен ритъм. Той го вкарваше и изкарваше силно, но без да бърза, сякаш имаше цялото време на света. Сякаш тя бе личната му играчка, с която можеше да се забавлява колкото си иска.

Той облиза с език зърното й и след това се премести върху другото, докато пенисът му продължаваше да се движи навътре-навън, без да спира. Подлудяваше я. Тя се опита да се изправи, но шаловете я спряха.

— Моля те — изплака тя.

— Какво? — прошепна той в ухото й подобно на някой Сатана.

— Моля те.

— Кажи ми. — Той целуна ухото й.

— По-силно.

За част от секундата не се случи нищо, след което се чу тихо проклятие. Той се повдигна над нея и със силен тласък влезе навътре в нея, сякаш загубил контрол. Бързо и силно, както тя бе поискала, и чувството бе истинско блаженство. Бяла светлина — гореща и заслепяваща, блесна под клепачите й и тя щеше да изкрещи, ако устата й не бе покрита от неговата. Целуваше я дълбоко, докато продължаваше да се блъска в нея, доставяйки си удоволствие чрез нейното тяло.

А когато потръпна и спря целувката им, потърквайки лицето си във врата й, тя разбра, че той е открил онова, което търсеше. Той се тласна още веднъж, и още веднъж, и след това цялата му тежест се отпусна върху нея.

Лежаха така за момент, след което той махна превръзката от очите й. Тя примигна срещу сапфирения му поглед.

— А сега ще ми кажеш ли какво се е случило? — попита той.

 

 

Да прави любов с Темперанс по този начин беше като сбъднат сън. Но нещо му бе липсвало. Нещо малко, което го тормозеше в дъното на съзнанието му, и което разбра какво е в мига, в който махна превръзката от очите й. Те бяха! Очите на Темперанс! Бе искал да се вглежда в златистите звезди в тях, докато се любят. И в същото време тя да се вглежда в неговите очи.

Да гледа него.

Сега тези необикновени златисти очи избягнаха погледа му.

— Не знам за какво говориш.

Би трябвало да се разгневи на очевидното й извъртане, но вместо това го изпълни нежност. Той отметна косата от лицето й.

— Престани с преструвките, Темперанс. Кажи ми.

Тя дръпна китките си.

— Развържи ме.

Той отърка носа си в бузата й.

— Не и докато не ми кажеш.

Тя затвори очи и прошепна:

— Мери Хоуп, бебето, което занесох у дома онази нощ, когато се срещнахме, умира.

Облекчението се разля в гърдите му. Тя му каза, тя му позволи да пристъпи поне мъничко навътре.

— Съжалявам.

— Тя е така мъничка, така слабичка. Трябваше да предположа, че няма да оцелее. Но известно време бе добре и аз се надявах…

Лазаръс бе притихнал, поемайки болката й.

Тя зарида и поклати глава.

— Тя умира там, в сиропиталището. Не можех да понеса да гледам как се бори за въздух, и оставих Нел да се грижи за нея.

— Всичко е наред. — Той вдигна глава, за да я погледне. — И така носиш толкова много на раменете си.

— Не. — Лицето й се сви от болка. — Не нося достатъчно. Уинтър припадна тази сутрин. Страхувам се, че грижите по сиропиталището го убиват. Изобщо не трябваше да излизам никъде днес. Изобщо не трябваше да идвам тук.

— Да, може би е трябвало да останеш там, но всеки се нуждае от почивка понякога. Не се притеснявай толкова.

Тя просто поклати глава.

Замислено я целуна по челото. В гърдите му се надигаше някакво неспокойство, което не можеше точно да определи.

— Сиропиталището е като затвор за теб.

Очите й се разшириха.

— Какво?

Той посегна да развърже шалчетата около китките й.

— От известно време се чудя защо настояваш да работиш там. Харесва ли ти? Приятно ли ти е да се занимаваш с това?

— Децата…

— Без съмнение работата ти там е достойна за възхищение — каза той. — Но приятна ли ти е?

Тя не отговори и той погледна надолу. Тя се бе втренчила с широко отворени очи. Изглежда, че бе успял да я шокира до такава степен, че не знаеше какво да му отвърне.

— Харесва ли ти? — попита отново той нежно.

— Не е важно дали ми харесва, или не.

— Нима?

— Да. Да, разбира се, че не е важно. Сиропиталището е благотворителна институция. А благотворителността не е нещо, което на човек трябва да му е приятно.

Той се усмихна накриво.

— В такъв случай няма нищо срамно в това да признаеш, че не ти харесва.

— Никога не съм се замисляла по този въпрос. Естествено, обичам децата. И понякога усещам удовлетворение, когато успеем да намерим добро място за някое от тях. Би трябвало работата там да ми доставя удоволствие, нали? В противен случай не бих ли била чудовище? — В гласа й звучеше молба, сякаш сама не можеше да си отговори на този въпрос.

Той сви рамене.

— Това какво изпитваш по отношение на сиропиталището и работата ти там, не може да се определи като добро или лошо. То е, каквото е.

— Ами, има го и разбира се…

— Не — каза той строго. — Кажи ми, без да ме лъжеш или да го извърташ.

— Не те лъжа.

Той й се усмихна нежно.

— Моята малка мъченица, ти лъжеш всеки ден — и се опасявам, че лъжеш преди всичко себе си.

— Не знам какво имаш предвид — прошепна тя.

— Нима? — Засега той престана да се занимава с шаловете — изглежда, че не й пречеха чак толкова. — Отказваш да признаеш, че обичаш Мери Уитсън или дори мъничката Мери Хоуп — виждал съм те да отказваш да докоснеш бебето. Въздържаш се, отказваш си да почувстваш удоволствие — освен ако не си притисната. Принуждаваш сама себе си да работиш нещо безнадеждно, което те убива, и всичко това заради някакво смешно чувство за недостойност. Ти си най-святата жена, която познавам, и въпреки това се мислиш за грешница.

Изведнъж около устата й се образуваха бели линии.

— Не смей… — задъха се тя. — Не смей да ме наричаш светица. Не смей да ми казваш, че не знам какво е грях.

Тя наистина беше ядосана; виждаше го. Задърпа яростно шаловете, които още я държаха.

— Обясни ми — нареди й той.

— Развържи ме!

— Не.

— Ти не ме познаваш! — изкрещя тя. Устата й бе широко отворена, а очите й плуваха в сълзи. — Аз не съм добра; не съм светица. Аз трябва да работя в сиропиталището.

Той притисна носа си към нейния.

— Защо?

— Защото това е добро и правилно дело. И няма никакво значение как се чувствам аз.

— Търсиш изкупление, нали? — прошепна той.

Тя поклати глава, лицето й се бе зачервило, а сълзите се стичаха в разбърканата й коса.

— Аз не заслужавам…

Той се наведе още по-близо, улавяйки лицето й между дланите си.

— Кажи ми.

Тя си пое въздух и затвори очи.

— Когато съпругът ми умря… Когато Бенджамин умря…

Той чакаше търпеливо, докато тя ридаеше. Знаеше, че има нещо в отношенията й със съпруга й. Може би не го бе обичала? Може би дори бе желала смъртта му? Той бе готов да чуе някакво подобно банално признание, но не и онова, което излезе от устата й.

— Бях с друг мъж.

Той примигна. Беше толкова изненадан, че я пусна.

— Наистина ли?

Тя кимна рязко.

— Той беше… Всъщност няма значение кой беше той, но му позволих да ме съблазни. Бях в дома му, сношавах се с него точно в момента, в който каруцата е прегазила Бенджамин. Прибрах се вкъщи, чудейки се как ще скрия греха си от него, а той вече бе мъртъв. — Очите й изведнъж се разтвориха широко. — Мъртъв.

Той се вгледа в нея за миг, докато постепенно започна да осъзнава нещо ужасно. Изправи се рязко и отиде до бюрото си за малък нож.

— От колко време познаваше любовника си? — попита той, докато прерязваше шаловете около глезените й.

— Какво? — Тя се свъси объркано. — За пръв път бях с него. Какво значение има?

Той се изсмя, но смехът му бе горчив.

— Предполагам значението е в иронията. Първия път, когато си извършила грях, си била наказана прекалено сурово.

Той освободи и китките й.

Тя се вгледа в него.

— Не разбираш ли? Това не е просто една грешна постъпка. Не е като да съм яла прекалено много сладки или да съм пожелала бонето на друга жена. Спах с мъж, който не беше съпругът ми. Извърших прелюбодеяние.

Внезапно уморен, той въздъхна.

— И ти очакваш да те нападна заради подобна толкова човешка слабост.

— Не беше просто слабост. — Тя седна и се уви с покривката на леглото. Беше красива — можеше да го каже напълно безпристрастно, — най-красивата жена, която някога бе познавал. — Аз предадох съпруга си.

— И себе си — допълни тихо той.

— Да, и себе си — примигна тя.

— Съвкуплението е било твоето падение — каза той. — Съвкуплението с мъж, който не е бил съпругът ти, е най-ужасното нещо, което си правила в живота си.

— Да — прошепна тя.

Той затвори за миг очите си. Сега му се искаше да не я бе притискал.

— Никога няма да си простиш, нали?

— Аз… — Тя сякаш занемя от безчувствения начин, по който дефинира дилемата пред нея.

— Съвкуплението е най-непростимият грях за теб — каза той. — И когато реши, че трябва да се самонакажеш, ти използва своя най-ужасен грях.

Той отвори очи и погледна към нея — така красива, така силна. Изведнъж той осъзна, че тя бе всичко, което би мечтал да бъде една жена, ако някога си бе позволил да мечтае за такова нещо. И в същия миг най-накрая разбра какво бе това чувство в сърцето му. Болка. Тя го бе наранила така дълбоко, сякаш бе забила стрела през гърдите му.

— Използва ме, за да се самонакажеш, нали?

Той наблюдаваше, докато по лицето й започна да се изписва осъзнаване на онова, което бе казал — а това го потвърждаваше с по-голяма сигурност от всички думи, които тя можеше да каже. И стрелата се заби още по-дълбоко в гърдите му. Въпреки това той трябваше да й зададе последния въпрос.

— Бил ли съм някога нещо различно от наказание за теб?