Елизабет Хойт
Порочни намерения (15)

Петнайсета глава

Темперанс го наблюдаваше — това екзотично същество, този мъж от един чужд свят, който й казваше, че иска нещо повече от нея. Колко повече? Искаше да попита, но се страхуваше от отговора му.

Вместо това остави чашата си.

— Много добре.

Той кимна, втренчил поглед в пламъците на огъня. Изглеждаше доволен от договореността, която имаха, каквато и да бе точно тя, но Темперанс усети как в корема й се разлива топлина. И тя искаше повече.

— Не си ми разказал за семейството си.

Той поклати раздразнено глава.

— Не е вярно. Разказах ти за сестра ми, за майка ми.

— Но не и за баща ти — каза тихо тя. Изведнъж почувства огромна нужда да узнае всичките му тайни. Може би бе заради факта че по улиците на „Сейнт Джайлс“ дебне убиец; може би бе заради лекия полъх на смърт. Единствено знаеше, че иска да го опознае — този мъж, когото тя бе приела в тялото си.

Той се стегна.

— Баща ми беше благородник. Няма какво друго да ти кажа за него.

Тя наведе глава, вглеждайки се в него. Очите му отново гледаха огъня и бе повече от очевидно, че има още много, което можеше да й разкаже.

— Как изглеждаше?

Той я погледна стреснато.

— Той беше… едър мъж.

— По-висок от теб? — попита тя.

— Да. — Той се намръщи. — Не, това не е вярно. Когато се върнах от Оксфорд, вече аз бях по-високият. Той просто изглеждаше… голям.

— Защо?

— Не искам да говоря за това — каза рязко той.

— Ти искаш повече от мен — каза тя. — Не трябва ли в замяна и аз да искам повече от теб?

Той се усмихна накриво.

— Умеете да се пазарите, мисис Дюс. Какво искате да знаете за мен?

— Може би искам да знам всичко — отвърна дръзко тя.

— Ах, нима някой може да знае всичко за някой друг?

— Може би не — ставайки, каза тя.

Той замря, наблюдавайки я как прави две крачки и застава пред него.

— Може би оставаме отделени, самотни същества през целия си живот — прошепна тя, сядайки на едното му разкрачено коляно. Тя докосна гънките на шалчето около врата му и след това започна да го развива. — Никога не можем да опознаем някого напълно. Нали това искаш да ти кажа?

Той прочисти гърлото си.

— Не съм мислил много по този въпрос.

— Напротив — възрази му тя нежно. — Ти си интелигентен джентълмен, макар и много циничен. Мисля, че прекарваш необикновено много време, разсъждавайки за света и колко сам си ти в него.

Той преглътна и адамовата му ябълка се раздвижи под пръстите й.

— Така ли?

— Може би. — Тя му хвърли един поглед, докато сваляше шалчето от врата му. — Затова ли ги връзваш?

— Кого?

— Ц-ц-ц. Не мислех, че си такъв страхливец, Лазаръс.

Той въздъхна и затвори очи.

— Може би. Не знам.

Тя започна да разкопчава копчетата на елечето му.

— Не знаеш защо ги връзваш или не искаш да го признаеш?

— Колко сте неотстъпчива, госпожо. — В гласа му се усещаше предупредителна нотка.

— Така е — кимна тя, без да откъсва очи от копчетата му. — Но не мисля, че има друг начин да получа отговор от теб. Причинява ли ти болка тяхната близост? Мисълта за това колко си далеч от тях — от всички — ли е тази, която предизвиква страданието ти, когато другите те докосват?

— Думите ти ме ужасяват. — Той й помогна да му свали елека. — Не знам защо изпитвам болка.

— Болката физическа ли е, или психическа?

— И двете.

Тя кимна, докато започваше да разкопчава ризата му. Усещаше горещината на кожата му, тъмните косъмчета по гърдите му прозираха под тънкия плат на ризата. Темперанс усети как вътрешностите й се свиха.

— Тогава може би ги връзваш, за да не ти причинят болка.

— Може би.

— Или — тя вдигна поглед, за да срещне очите му — може би ги връзваш, за да не трябва да признаеш, че са човешки същества.

Той повдигна едната си вежда.

— Това не ме ли превръща в дявол?

— Дали? — попита меко тя.

Очите му се отклониха от нейните.

— Страхуваш ли се от погледа им? Затова ли завързваш очите им? За да не ги виждаш?

— Може би не искам те да виждат моите.

— Защо?

— Може би не искам да видят чернилката в душата ми.

За миг тя се загледа в удивителните му сини очи и той й го позволи, сякаш казвайки й нещо безмълвно.

След това тя погледна настрани.

— Мен не ме завързваш. — Тя усети как пулсът й се ускори. Искаше да свали ризата му, но не желаеше да му причини болка. Тя прокара нежно длани по плата, усещайки топлите му мускули отдолу. Гърдите му бяха прекрасни, широки и фини, заоблените рамене гладко преминаваха в силните мускули на ръцете му.

— Да, не те завързвам.

— Защото съм по-важна за теб от тях или обратното?

— По-важна. Със сигурност.

Тя кимна. Мисълта, че тя беше важна за него, накара очите й да се напълнят със сълзи.

— Аз по-важен ли съм за теб? — попита меко той.

Естествено, че беше. Но тя подмина въпроса му. Интересуваше се от неговите слабости, а не от собствените си.

— Това причинява ли ти болка? Ако те докосвам през плата?

— Не.

Тя се наведе напред и леко целуна рамото му.

— Радвам се.

— Аз отговарям на въпросите ти, а ти не отговаряш на моите.

Тя поклати глава.

— Не мога. Още не. Не ме притискай.

— Какво… — Въпросът заседна в гърлото му, когато тя се наведе и деликатно облиза едното му зърно през ризата.

Той си пое дъх.

— Някой ден ще трябва да узная.

— Може би. — Тя проследи очертанието около зърното му с език. Влажната тъкан бе почти прозрачна и тя виждаше кафявото зърно под ризата.

— Аааах.

Тя се усмихна, загледана в ризата му.

— Темперанс.

— Не ме притискай. — Тя опъна ризата на гърдите му, за да вижда по-ясно кожата му отдолу. Набразденото му зърно стърчеше изпод плата.

— Както ти притискаш мен?

— Притискам ли те?

— Със сигурност.

За наказание тя дръпна един кичур от косата му.

Той изръмжа.

— Не се ли питаш защо имаш нужда да ме притискаш?

— Не. — Тя прокара ръцете си надолу, докато не се спря на корема му. Беше стегнат и горещ.

— Може би трябва.

— Мхм. — За момент тя се разсея заради колана на бричовете му и предния капак под него.

— Темперанс…

— Не. — Тя се плъзна от скута му и застана на колене между краката му. Разкопча копчетата на бричовете му.

— Усещаш ли болка сега?

— Хм? — промърмори той. Изглеждаше омаян от гледката пред себе си — пръстите й сръчно разтваряха бричовете му. А отдолу ерекцията му опъваше плата. Устата й бе пресъхнала в очакване на това, което щеше да види.

Но тя нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.

— Лазаръс? Наранявам ли те?

— Ако е така, чувството е великолепно.

— Добре — каза тя и разтвори бричовете му. Членът му издуваше предницата на долните му дрехи. — Лазаръс…

— Да? — отвърна той. — Ах…

Тя обви дланите си около пениса му през бельото. Погледна нагоре към него изпод миглите си.

— Би ли искал някой път да ме завържеш?

Той примигна, сякаш отърсвайки се от някакво замайване, и застана нащрек.

— Не. Не, разбира се.

— Кой лъже сега? — промърмори тя, като го стисна нежно, проверявайки колко беше твърд. — Ще те заболи ли, ако го извадя и го докосна?

Той си пое дъх.

— Мисля, че ще мога да го понеса.

— Така ли?

— Моля те.

Хрипливата му молба я убеди. Внимателно, нежно тя разкопча долните му дрехи. И след това просто се загледа.

Той наистина беше великолепен, седнал на вехтия й стол, с разкрачени крака, с огромна ерекция. Фактът, че все още носеше ризата и бричовете си, чорапите и обувките си, караше гледката от черните му срамни косми и налетия му с кръв член да бъде още по-възбуждаща. Имаше нещо шокиращо интимно в нея. Той приличаше на крал, арогантен и убеден в мощта си.

— Обичам да те гледам — каза тя.

— Наистина? — прошепна той с дълбоко мъжко мъркане.

Тя погледна нагоре към него и в същия миг уви ръката си около члена му.

— Сигурен ли си, че не ме искаш разпъната на леглото ти? Безсилна, безпомощна пред желанията ти?

Очите му бяха полузатворени, бе обзет от сексуален глад.

— Аз… аз… може би.

— Може би? — промърмори тя, докато вниманието й бе обратно привлечено към наградата в ръцете й. Честно казано, интересът й към игричката им беше отслабнал. — Никога не съм те виждала да си несигурен за това, което искаш. За желанията си.

Тя стисна много внимателно, усещайки мекотата на кожата му и желязната твърдост под нея.

Той ахна и изви бедрата си, така че членът му се заби в ръката й.

— По дяволите. Сложи го в устата си.

Леко шокирана тя прехапа едната си устна. Никога не бе правила подобно нещо преди. Прокара пръста си по върха на пениса му, където от тънката цепка се процеждаше течност. Какъв ли щеше да е вкусът на течността в устата й?

— Темперанс — изрече той, а гласът му прозвуча дълбоко и ясно в тихата стая. — Смучи ме.

Тя наведе глава и колебливо протегна език. И близна. Смръщи носа си. Беше солено и с вкус на мускус, не неприятен, но не и онова, което очакваше.

Над нея той изстена:

— Моля те.

О, да го чуе да я моли. В нея имаше нещо, нещо проклето и примитивно, което откликна на молбата в гласа му. Тя разтвори устата си и постави главичката на члена му вътре.

Засмука.

Бедрата му подскочиха, натиквайки члена по-навътре в устата й. Тя замалко да се отдръпне, но след това го стисна още по-силно и изпъна езика си по дължината му, засмуквайки нежно. Ръцете му се надигнаха и започнаха да я галят по главата. Тя усети, че той сваля един по един фуркетите от косата й, вплитайки пръсти в къдриците й, дърпайки ги нежно. Не беше сигурна дали и самият той знаеше какво прави. Тя леко се отдръпна назад, оставяйки го да се изплъзне от устата й, за да може да погледне нагоре към лицето му.

Той я наблюдаваше.

Осъзнавайки го, усети как стана влажна. Притисна езика си към него и започна да облизва главичката на члена му, без да отмества очи от неговите.

— Исусе! — Той стисна челюстта си, извивайки тялото си.

Тя погали пениса му и го обви с устните си, нежно смучейки самото му връхче.

Лицето му бе опънато, мускулите на ръцете му бяха изпъкнали.

— Поеми го по-надълбоко.

И тя го стори, поглъщайки колкото може от него, продължавайки да не откъсва очи от него, дори докато бедрата му се движеха под нея. Той покри ръката й със своята, за да й помогне да се движи по-бързо.

Вече се задъхваше.

— Искаш ли го? — прошепна той. — Спри сега, ако не може да го поемеш.

Тя не можеше да говори — устата й бе пълна, — но искаше да го види. Искаше да го отведе до неизбежния край. Наблюдаваше го, докато усещаше как членът му набъбва в устата й. Наблюдаваше го, докато ръката му се движеше яростно нагоре-надолу по дължината му. Наблюдаваше го, когато оголи зъбите си.

— Ах, Господи!

Тя усети соленост и топлина. Усети как очите й се напълниха със сълзи, докато той потръпваше безпомощно. Беше едър и силен, но тя го бе довела дотук.

Тя продължи да го облизва, докато той омекваше, чувствайки се някак по-нежна, чувствайки се някак изгубена.

— Ела тук — нареди й той и я издърпа в прегръдката си.

Сложи главата й под брадичката си и останаха сгушени така дълго време, докато той галеше косата й. След това започна да повдига нагоре полите й. Безмълвно, безмилостно я разголи, докато тя остана да лежи върху него с полите си набрани около кръста й.

Той погледна надолу и тя проследи погледа му. Тъмните й къдри бяха в рязък контраст с белотата на кожата й. Не бе свикнала мъж да я разглежда на светлината на огъня, и тя започна да придърпва надолу полите си, за да прикрие голотата си.

— Недей. — Той спря ръката й, докато в очите му се четеше заповед. — Искам да те гледам.

Тя поклати глава, но движението бе едва забележимо.

Той придвижи ръката си между бедрата й и тя извърна глава, скривайки лицето си в рамото му. Тя усети ласката му, галеща я през къдриците й.

— Разтвори си краката — каза тихо той.

Тя се подчини, преглъщайки, в очакване на докосването му.

То бе толкова нежно, когато се случи, че тя почти не го усети. Той се плъзна от вътрешната страна на бедрата й, близо до центъра й, който го очакваше. Но след това продължи нагоре, заобикаляйки хълмчето й, докосвайки едва крайчетата на косъмчетата й.

— Гледай — каза той.

— Не мога — поклати глава тя.

— Можеш.

Тя си пое дъх и повдигна глава.

Голямата му длан лежеше върху хълмчето й с разперени собственически пръсти.

— Не отклонявай поглед или ще спра — прошепна той.

Тя преглътна, наблюдавайки, докато пръстите му бавно се плъзваха към срамните й устни. Разтвори ги и разкри тъмнорозовата сърцевина и собствената й влага.

— Толкова си мека — каза той и прокара показалеца си по гънките й.

Тя вече се задъхваше, виждайки как пръстът му достига до клитора й и започва да описва кръгове около него. И после нежно го потупа.

— Харесва ли ти? — прошепна той.

Искаше да поклати глава, да отмести поглед, но ако го направеше, той щеше да престане, а самата представа за това беше достатъчна да си помисли, че в такъв случай ще умре.

— Темперанс — прошепна той дълбоко, интимно, — кажи ми дали ти харесва.

Той нежно натисна, недостатъчно силно.

— Темперанс?

— По-силно — задъха се тя.

— Какво?

Тя преглътна.

— По-силно. Докосни ме по-силно.

Той отново натисна.

— Така?

О, чудно блаженство! Бедрата й от само себе си се надигнаха и тя кимна разтреперано.

Той продължи да прави кръгове, използвайки толкова сила, колкото тя искаше.

— Сега гледай. Дръж очите си отворени и не ги откъсвай от ръката ми или ще спра. Разбираш ли ме?

Тя отново кимна, омагьосана от този пръст, който ставаше все по-хлъзгав от собствената й влага. Той свещенодействаше пред нея, в тишината на нейната малка всекидневна, докато единствените звуци бяха от нейното накъсано дишане и леките плискащи звуци, които издаваше неговата ръка, притискайки се към плътта й. Той затърка по-бързо и по-бързо, докато клепачите й натежаха, докато не се превърна в непоносимо усилие да ги държи отворени. Тя гореше, от центъра й извираше топло и сладко удоволствие.

И изведнъж ръката му се извъртя.

Очите й се разшириха, докато го наблюдаваше как вкарва два пръста дълбоко в нея. Ахна силно от усещането и гледката. В същото време той положи палеца си върху горещата й точка и тогава тя се разпадна. Огънят се разливаше по крайниците й, главата й бе отхвърлена назад, зрението й бе замъглено, въпреки че продължаваше да не откъсва очи, докато той работеше върху нея. Мили Боже, никога не се бе чувствала толкова развратно. Тя трепереше в ръцете му, краката й се свиваха и въпреки това той продължаваше да вкарва пръстите си в нея, разпервайки ги, извивайки ги във вътрешността й.

Другата му ръка обърна главата й и изведнъж той я целуваше. Устата му бе отворена и влажна, докато пръстите му забавяха ритъма си.

— Темперанс — ахна той. — Нуждая се от теб. Нуждая се от теб сега.

И той я вдигна, поставяйки краката й от двете си страни, нагласяйки я като някаква парцалена кукла за удоволствия, защото тя със сигурност нямаше вече контрол над тялото си.

Той се надигна, държейки я, и размени позициите им, като я постави да легне на стола, а дупето й бе на самия ръб на седалката, а стъпалата й стъпиха на пода.

Той се наведе над нея и тя видя, че ерекцията му е огромна. Наблюдаваше, докато взема члена си в едната си ръка и го поставя между краката й. Той пъхна раменете си под разкрачените й крака и се изправи, отделяйки ги от пода и оставяйки ги да висят безпомощно около него.

Намести члена си на входа й, устата му бе отворена и бореща се за въздух и тя наблюдаваше как той влиза в нея. Главата му бе извита назад, сякаш изпитваше непоносима болка. Сякаш всеки миг щеше да изчезне.

— О, Господи — задъха се той. — Не мога… Не мога…

И той започна да се блъска навътре в нея, избутвайки гърба й навътре в стола, притискайки краката й към гърдите си, така че тя не можеше да мръдне, не можеше да се защити срещу нападението му.

Не че искаше да го прави.

Усещането как той я изпълва отново и отново точно след изумителното му изпълнение с пръстите моментално върна топлината обратно. Тя се разбиваше, докато вълна след вълна от удоволствие се блъскаха в нея, омаломощавайки сетивата й. Тя смътно осъзна, че той се изправи на колене, все още свързан с нея, и изцяло отдели задника й от стола, като проникна докрай в нея. И я задържа така, докато се изливаше във вътрешността й.

Големите му длани бяха върху задника й, с разперени пръсти и държащи го здраво. Той се бе забил в нея, сякаш не бе напълно удовлетворен, сякаш искаше да останат сключени заедно завинаги. Но в крайна сметка и той бе само човек. Отпусна се рязко надолу, някак си успявайки да я сложи нежно обратно на стола. Свали краката й от раменете си и след това положи главата си до нейната на седалката на стола.

— Темперанс — прошепна той, едър и тежък и заситен от нея. — Темперанс.

Тя погледна към тавана на малката си всекидневна. Знаеше, че трябва да намери думи, с които да му каже колко много значеше той за нея. Знаеше, че ще го загуби, ако не успееше да изрече тези думи, колкото и болезнено и трудно да бе това за нея. Тя бе на кръстопът, но ако не вземеше решение, това значеше да изгуби всичко. Утре. Утре щеше да намери начин.

Тази вечер тя просто затвори очи.

 

 

На другата сутрин Темперанс се събуди рано и остана да лежи, загледана в тавана на малката си самотна спалня. Не искаше да става. Спалнята й бе най-горе под стряхата на къщата. Толкова високо имаше само три стаи — нейната, на Уинтър, и тази, в която спеше Нел, когато не трябваше нощем да се грижи за най-малките. Стаите бяха с ниски, скосени тавани. Когато валеше, в единия ъгъл на нейната капеше. През зимата там бе студено, а през лятото отвратително горещо.

Мили Боже, понякога й се искаше просто да отлети. Може би затова се бе замесила в тези опасни занимания с Кеър, рискувайки не само да забременее и да роди копеле, но и самата си душа. Той бе изкушение, пред което тя нямаше с какво да се защити. Може би след всичките тези години, в които се бе борила с природата си, най-накрая трябваше да се изправи срещу нея. Може би това бе битка, която никога не бе имала шанса да спечели. Може би…

Глух удар се чу от съседната стая — тази на Уинтър. Темперанс се намръщи и започна да се надига.

Чу се силен шум от другата спалня.

Тя изтича от стаята си. Вратата на Уинтър бе затворена, затова тя почука на нея.

— Братко?

Нямаше отговор.

Тя почука по-силно и когато отвътре продължи да няма отговор, тя сви ръката си в юмрук и заудря по вратата.

— Уинтър. Добре ли си?

Тя натисна дръжката, но бе заключено. Спалнята му бе единствената стая в къщата, където той можеше да намери някакво уединение. Темперанс тъкмо вече се чудеше как ли би могла да разбие вратата, когато тя внезапно се отвори навътре.

— Всичко е наред. — Уинтър стоеше на прага, но въпреки успокоителните му думи, нищо не изглеждаше наред. Кръв се спускаше по бледото му лице, стичайки се от голяма рана на челото му, а самият той залитна на място.

Темперанс уви ръце около кръста на брат си, за да му попречи да падне.

— Какво се е случило с теб?

Той вдигна ръка към лицето си и изглеждаше изненадан, когато видя кръвта по пръстите си.

— Аз… мисля, че паднах.

Колебливият му тон я стресна още повече.

— Не знаеш какво се е случило?

— Май не си… — Той замлъкна и се огледа в малката си, подобна на килия стая. — Може би е по-добре да седна.

Тя му помогна да седне на леглото си — в стаята му нямаше място дори за стол — и се надвеси притеснено над него.

— Болен ли си? Кога яде за последно?

Тя се опита да сложи опакото на ръката си на челото му, но с нетипична раздразнителност той я отблъсна.

— Нищо ми няма; аз просто…

— Падна и не си спомняш защо? — каза отчаяно тя. — Какво яде за вечеря снощи?

Челото му се сбръчка.

— Аз…

— О, Уинтър! Изобщо яде ли нещо?

— Може би малко бульон — каза той, избягвайки очите й.

Темперанс въздъхна. Уинтър от край време не умееше да лъже.

— Стой тук. Ще отида да ти донеса нещо за закуска и да те превържа.

— Училището — каза нервно той. — Трябва да го отворя.

— Не. — Тя го бутна да седне обратно в леглото, когато той се опита да стане. — Училището може да остане затворено за един ден.

— Ще изгубим таксите — каза той.

Темперанс се втренчи в него. Вярно беше — ако училището не отвореше, то учениците нямаше да платят такса за деня.

— Със сигурност можем да си позволим един ден да остане затворено.

Той поклати глава, а лицето му бе станало почти бяло.

— Изхарчихме почти всички пари, които лорд Кеър ни даде.

— Какво? — попита тя в шок.

— Дължахме на месаря и на пекаря — прошепна той — и не бяхме платили на обущаря за обувките на момчетата от миналия ноември.

Темперанс се огледа в малката стая, но там нямаше никой, който да вземе решението вместо нея.

— Ще се оправим. Само не се опитвай да станеш. Обещаваш ли ми, Уинтър?

— Да. — Той кимна и действително очите му се затвориха, още преди тя да излезе от стаята.

Мили Боже, тя знаеше, че са в отчаяно затруднение, но нямаше представа за дълбините, до които бяха паднали. Побърза надолу по стълбите, опитвайки се да подреди приоритетите си, но мислите й непрестанно се връщаха към факта, че Уинтър беше болен, а тя не можеше да ръководи сиропиталището без него.

Напълно объркана, влезе в голямата стара кухня, но се закова на място, като видя кой беше там.

Поли стоеше до Нел. Лицата на двете жени бяха изпълнени с тревога. Мери Уитсън се бе свила в единия ъгъл с побеляло личице. Поли държеше неподвижно вързопче в ръцете си.

— Какво се е случило? — прошепна Темперанс.

— Съжалявам — каза Поли. — Сучеше си нормално, но снощи… — Тя отметна единия край на одеялцето и разкри мъничкото личице на Мери Хоуп, зачервено и блестящо от избила пот.

Поли вдигна поглед с побеляло лице.

— Има треска.