Елизабет Хойт
Порочни намерения (18)

Осемнайсета глава

— Значи смятате, че можем да го направим? — Мисис Дюс се наведе напред. Лицето й сияеше, а очите й бяха изпълнени с нетърпение.

Сейнт Джон кимна, удивен от жизнеността й. И как да не е? Тя беше пълна противоположност на лежащата на горния етаж Клара.

Той прогони от съзнанието си тази ужасна мисъл и вместо това се съсредоточи в отговора си:

— Да. Да, разбира се. Секретарят ми вече разпрати поканите за огледа на сиропиталището.

Мисис Дюс прехапа устни.

— Колко души сте поканили?

— Малко над сто.

— О! — Тя седеше притихнала, с широко разтворени очи, но ръката й се пресегна да хване за китката прислужницата, която я придружаваше — жена на име Нел.

Сейнт Джон бе изненадан, че при второто си посещение в дома му мисис Дюс пристигна заедно с прислужницата. Първия път тя дойде сама и почти видимо трепереща от въодушевление от идеята си да отвори вратите на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца за една вечер, за да могат евентуални благодетели да го разгледат. Планът бе дързък, но и умен. В момента посещенията при злочестите — независимо дали в затвор, болница или лудница, бяха на мода в Лондон. Повечето богаташи отиваха там заради зрелището и за да се подиграят на странностите на тези нещастни души, но мнозина даряваха и пари на благотворителните институции.

— Това са доста хора — каза мисис Дюс.

— Така е, но това са всички най-знатни семейства — онези, сред които благотворителността е на мода в момента — повдигна многозначително едната си вежда Сейнт Джон.

— Да, разбира се. — Мисис Дюс приглади с длан черната си пола. Сейнт Джон видя, че ръката й леко потреперва, и изпита диво желание да прекоси стаята и да я утеши.

— Мислите ли, че ще сте готови навреме? — попита той, сключвайки ръце на гърба си.

— Вярвам, че ще успеем — каза тя, облекчена от смяната на темата. — Вече изтъркахме стените и подовете, децата постоянно рецитират пред Уинтър научените наизуст стихотворения, а Нел е заета да оправя дрехите им.

— Добре, добре. Ще се погрижа предния ден готвачът ми да приготви достатъчно пунш и джинджифилови сладки, които да ви бъдат доставени достатъчно рано в уречения ден.

— О, но вие и така вече сторихте толкова много — възкликна мисис Дюс. — Не искам да влизате в разходи заради мен.

— Правя го заради децата — напомни й Сейнт Джон нежно. — Ще се чувствам отвратително, ако не мога да допринеса с нещо за нашия скромен план. Затова моля ви, не го и споменавайте повече.

— В такъв случай… — усмихна му се свенливо тя, докато очите й искряха.

На Сейнт Джон просто не му бе ясно как Кеър бе изпуснал подобна жена. Бързо се извърна, преструвайки се, че разглежда порцелановия часовник върху полицата над камината.

— Това ли ще е всичко за днес?

— О! Разбира се — каза тя зад гърба му, а в гласа й прозвуча лека обида. — Няма повече да отнемам от времето ви, мистър Сейнт Джон. Толкова много помагате и на мен, и на дома ни.

Усетил, че я е засегнал, той стисна зъби, за да спре извиненията, които напираха в устата му. Вместо това се поклони леко сковано.

— Приятен ден, мисис Дюс.

Тя направи грациозен реверанс и си тръгна. Само прислужницата й му хвърли през рамо поглед, изпълнен с любопитство. Той изчака вратата на библиотеката да се затвори след двете жени и се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Загледа се в Темперанс, докато тя пресичаше улицата с лека и грациозна стъпка, държейки бонето си с една ръка, за да не го духне силния вятър. Прислужницата й вървеше до нея, а не зад нея, и изглежда двете разговаряха.

Сейнт Джон пусна завесата.

Огледа библиотеката, но въпреки всички книги, вестници и целия хаос, който цареше в нея, стаята изглеждаше пуста и самотна след нейното посещение. Той излезе и тръгна по стълбите, качвайки се два етажа по-нагоре. Не посещаваше Клара често по това време на деня; тя обикновено спеше до късно след поредната неспокойна нощ. Днес обаче Сейнт Джон не можа да се сдържи. Някъде в дъното на съзнанието му се въртеше мисълта, че неминуемо — може би скоро — ще дойде онзи ден, когато вече нямаше да може да се качи горе и да я види.

Сейнт Джон почука леко на вратата й и я открехна. Старата прислужница, която постоянно бдеше над Клара, седеше на един стол до леглото. При шума от отварянето на вратата тя вдигна поглед, стана и прекоси стаята, за да разгори огъня.

Сейнт Джон се приближи до леглото и сведе поглед. Явно косата на Клара тъкмо бе измита, защото бе разпиляна като ветрило по бялата й възглавница. Къдриците й бяха тъмнокафяви с мъничко червено, но туткаме вече се прокрадваха и сиви кичури. Сейнт Джон погали косата на съпругата си. Някога тя му беше казала, че това е най-красивото нещо у нея, и той се бе удивил какво значение отдават жените на хубавата коса. Беше се удивил, но и му бе станало леко забавно.

— Годрик — прошепна тя.

Той сведе поглед и видя, че Клара го гледа с кафявите си очи. Някога те бяха също толкова красиви като тези на мисис Дюс. Сега в тях постоянно се четеше болка.

Той се наведе леко и внимателно целуна широкото й чело.

— Клара.

Тя се усмихна, като бледите й устни се извиха леко нагоре.

— На какво дължа това посещение?

— На силния ми и нестихващ копнеж по най-красивата жена на света — прошепна й той в ухото.

Тя се засмя, както се бе надявал той, но след това нежният й смях се превърна в раздираща кашлица, която разтресе цялото й тяло. Сестрата побърза да се приближи.

Сейнт Джон отстъпи назад, наблюдавайки с болезнено търпение, докато спазъмът на Клара отмине. Когато кашлицата спря, пот бе избила по косата й, а лицето й бе по-бледо от възглавницата. Клара го погледна и му се усмихна.

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Извинявай, че те обезпокоих. Просто исках да знаеш, че те обичам.

Тя протегна треперещата си ръка към него.

Той я пое и се загледа, докато устните й безмълвно казваха:

— Знам.

Сейнт Джон успя насила да се усмихне, преди да се обърне и да излезе от спалнята на съпругата си.

 

 

Един късен следобед почти седмица по-късно Темперанс почука на вратата на жилището, в което Поли живееше под наем. Уинтър вече се бе възстановил и затова Темперанс обикаляше заедно с Мери Уитсън по задачи, свързани с подготовката на огледа на сиропиталището. Днес бе важно да се отбие и у Поли.

Тя отвори вратата с преметнат набързо през рамо шал и Мери Хоуп, спяща в обятията й.

— Влезте, мисис Дюс, Мери Уитсън. Толкова се радвам да ви видя.

— По-добре ли е Мери Хоуп? — шепнешком попита Темперанс, докато пристъпяше в малката стая, където едно до друго на леглото спяха и собствените деца на Поли. Мери Уитсън пристъпи на пръсти към тях, за да оправи одеялото, което едното от тях бе изритало.

— Да, по-добре е. — Дойката сияеше, докато гледаше надолу към бебенцето. — Треската мина и малката отново суче силно. Мисля, че може и да оживее, гос’жо.

— Слава Богу. — Темперанс затвори очи от облекчение. Толкова често бебенцата умираха и затова вестта за някое, което се е преборило с треската, винаги бе така добре дошла.

Макар че Мери Хоуп не бе все още напълно вън от опасност…

— А твоите дечица?

— Тях треската така и не ги хвана, слава на Бога — отвърна Поли. — Здрави са ми като малки кутрета.

— Благодаря ти, Поли. — Темперанс си отбеляза наум, че по-късно ще трябва да възнагради дойката.

— Ще я подържите ли? — попита Поли. — Тъкмо заспа и нямах време да се оправя.

С тези думи Поли подаде бебето на Темперанс, която си спомни думите на Лазаръс: че я е виждал да отказва дори да докосне бебето. Поколеба се секунда, преди да поеме в обятията си малкото топло вързопче. Мери Уитсън надникна над ръката й и двете заедно се загледаха с удивление в малките бебешки пръстчета, които се бяха разперили върху едната розова бузка. Сълзи опариха очите на Темперанс.

— Добре ли сте, госпожо? — попита притеснено Поли, докато оправяше корсета си.

— Да — каза тихо Темперанс, докато избърсваше бузата си в рамото. — Просто за малко да я изгубим.

— Така беше — каза спокойно дойката, докато поемаше обратно бебето.

— Няма как да не ги обичаш, нали? — прошепна Темперанс и погледна към Мери Уитсън, която все още наблюдаваше в захлас мъничкото личице на бебето.

— Да, опасявам се, че е глупаво дори да се опитваме да не ги обичаме — отвърна Поли. — Един поглед към личицата им и сме загубени, нали?

— Така е наистина.

Темперанс пожела спокойна нощ на Поли и внимателно затвори вратата зад себе си. Когато вдигна поглед, видя, че Мери Уитсън я гледа.

— Ще оживее ли бебето, госпожо?

Темперанс се усмихна.

— Така мисля, Мери.

— Много се радвам — каза сериозно момиченцето.

Заслизаха надолу по разнебитеното стълбище и след това излязоха на улицата. Темперанс погледна неспокойно към небето. Слънцето започваше да залязва.

— Трябва да побързаме да се приберем, преди да се е стъмнило.

Мери крачеше бързичко край нея.

— Вярно ли е, че Призракът на „Сейнт Джайлс“ излиза по тъмно и преследва момичета?

— Откъде чу подобно нещо?

Мери сведе глава.

— От момчето на месаря. Вярно ли е?

— Вярно е, че няколко момичета пострадаха — смръщи се Темперанс. — Но ти няма за какво да се притесняваш, стига да стоиш в сиропиталището, особено през нощта.

— А вие ще си останете ли у дома?

Темперанс погледна към Мери. Детето вървеше с поглед, забит в уличната настилка.

— Аз, естествено, имам разни неща за вършене…

— Но ако друго бебе има нужда от помощ през нощта? — Мери хапеше устната си.

— Работата ми е да помагам на осиротели бебета в „Сейнт Джайлс“ — нежно каза Темперанс. — Къде щеше да е сега Мери Хоуп, ако не бях отишла за нея?

Мери не отвърна нищо.

— Но почти не ми се налага да излизам по тъмно — бързо допълни Темперанс. — Наистина, няма защо да се тревожиш.

Мери кимна, но все още изглеждаше угрижена.

Темперанс въздъхна. Искаше й се да успокои Мери, но докато убиецът бе на свобода, това щеше да е трудно.

В сиропиталището ги чакаше още работа и щом стигнаха до него, Темперанс изпрати Мери Уитсън да надзирава по-малките момичета, докато мият стените в коридора.

Когато същата вечер Темперанс се заизкачва по стълбите към стаята си, бе станало доста късно. Подготовката за посрещането на потенциалните покровители беше изтощителна. Всеки път, когато си помислеше, че са привършили със задачите, нещо ново изскачаше и Темперанс трябваше да се погрижи.

Тя зави нагоре по разнебитените стълби, оглеждайки парапета. Нуждаеше се от полиране, но дали ако го направеше да изглежда по-добре, така нямаше да разубеди евентуалния благодетел, че домът наистина се нуждае от средства? Това бе дилемата пред всичките решения, които взимаше, докато подреждаха и почистваха къщата. Темперанс поставяше под въпрос всяко свое решение, дори когато Уинтър й казваше с типичния си спокоен глас, че се справя чудесно и че не бива да се тревожи толкова много. Но освен това под повърхността на всичките й тревоги се таеше и една постоянна тъга. Казано с прости думи, Кеър й липсваше. Питаше се какво ли би казал той за решенията, които взимаше, искаше й се да обсъди и проблемите, и дребните си радости с него. Искаше да бъде с него.

Но тя бе успяла да съсипе всичко между тях. Той си мислеше, че тя го желае само за груба сексуална връзка, и макар че тя със сигурност копнееше да го прегърне отново, чувствата й към него бяха толкова по-всеобхватни.

Спря се на върха на стълбите, държейки само една свещ, чийто треперещ пламък осветяваше пътя й, и най-накрая призна онова, което отдавна вече знаеше. Изпитваше към Кеър много повече от похот.

Едно ридание се надигна в гърлото й, преди да успее да го задуши. Беше толкова самотна, преди той да се появи в живота й. Отсъствието му сега само подсилваше самотата й отпреди. О, да — имаше братята и сестрите си, децата и Нел, но се чувстваше отделена дори от собственото си семейство. Беше себе си единствено когато беше с Кеър — независимо от всичките си слабости. Той видя сексуалните й нужди, нейните понякога нехристиянски подтици и емоции и — о, чудо на чудесата! — харесваше я такава, каквато беше. Все така я желаеше. Да бъде с него бе така освобождаващо! Да знае, че може да бъде себе си — изцяло себе си — и че той няма да я отблъсне.

Тя огледа мрачното, мизерно коридорче. Сама. Бе така сама.

Вратите на сиропиталището бяха отворени за потенциалните покровители вече от половин час, но едва сега Темперанс се поуспокои, че нещата всъщност вървят доста добре, предвид всички обстоятелства.

 

 

Вратите на сиропиталището бяха отворени за потенциалните покровители вече от половин час, но едва сега Темперанс се поуспокои, че нещата всъщност вървят доста добре, предвид всички обстоятелства.

В началото не всичко потръгна гладко: първите посетители — една дама с огромно перо в косите си, придружена от едър джентълмен с цяла перука, боядисана изненадващо в мастилено черно, контрастиращо с възрастното му лице — пристигнаха малко преди пет, което беше обявеният начален час. Джоузеф Тинбокс единствен чу потропването на вратата и когато им отвори, отначало отказа да ги пусне в къщата, защото „са подранили и трябва да си отидат и да се върнат в точния час“.

За щастие в този момент Нел тръгна да търси Джоузеф Тинбокс и го откри тъкмо когато отпращаше посетителите им. Дълбоки извинения и благотворният ефект от две чаши от пунша на мистър Сейнт Джон успяха да поразсеят възмущението на двойката. След тях в сиропиталището започна да се стича една постоянна върволица от благородни дами и господа. Пристигащите бяха толкова много, че в един момент разкошните им карети запушиха края на „Мейдън Лейн“ и предизвикаха интереса на обичайните обитатели на улицата. Някои от тях даже наизвадиха столове и седнаха пред домовете си, за да наблюдават преминаващия покрай тях аристократичен парад.

Да, всичко вървеше доста добре и ако пуншът стигнеше, а Темперанс успееше да попречи на Уинтър да продължи разговора си за политика с един доста шумен джентълмен с отвратително жълто палто, който изказваше възможно най-малоумни мнения, то тогава може и да преживееха до края на деня.

Темперанс се усмихна и разтърси ръката на една доста жизнена дама, която тъкмо възклицаваше колко е трагична съдбата на „малките сиромаси“. Дамата вече си тръгваше и въпреки по-скоро неподходящия й избор на думи, изглеждаше наистина разчувствана от проблемите на сиропиталището.

— Коя е тя? — попита тихо Нел иззад гърба на Темперанс.

— Не знам, но изглежда доста ентусиазирана — отвърна й също шепнешком Темперанс.

— Не, не тя. Тя.

Темперанс погледна над главата на гостенката им и видя лейди Кеър да подбира внимателно пътя си по калдъръма със свита от отвращение уста. Беше облечена с напълно неподходяща брокатена рокля в златисто и синьо и държеше ръката на джентълмен с рижа перука и палто с цвят на лавандула. Местните зяпачи бяха доста впечатлени от вида й и мнозина сръчкваха съседите си с лакти, когато тя минаваше покрай тях. За щастие мистър Сейнт Джон я бе видял да се приближава и я пресрещна, очевидно изтъквайки й проблемите с лошата архитектура на сиропиталището. Той обаче не можеше да я задържа вечно.

— О, не! — изпъшка Темперанс.

— Какво? Какво? — изсъска Нел, превъзбудена от любопитство.

— Това е лейди Кеър — промърмори Темперанс. — Тя е ужасна.

Зад гърбовете им се чу приглушено хихикане.

Темперанс се извърна и за свой ужас видя, че не са сами.

Лейди Хироу, облечена във великолепна сребристосиня рокля, някак си бе влязла в тесния коридор и което бе по-лошото, очевидно бе дочула думите й.

— О, съжалявам — измърмори Темперанс, започвайки да прави реверанс, по средата на който се сепна и бързо се изправи обратно. — Нямах намерение да… Искам да кажа…

— Тя е наистина ужасна — каза лейди Хироу с лека усмивка.

— Но ако искате вярвайте, чувала съм я да се вълнува от нещастната съдба на бедните деца.

— Наистина ли? — едва успя да попита Темперанс. Погледна отново към улицата. Лейди Кеър се бе спряла и спореше за нещо с придружителя си. Темперанс се извърна обратно към лейди Хироу. — Значи може и да се заинтересува от дома ни?

— Да, така мисля. Както и самата аз — почти свенливо каза лейди Хироу. — Нали знаете, останах сираче, когато бях на осем.

— Толкова съжалявам, не знаех.

Лейди Хироу махна с ръка.

— Това беше много отдавна. Но има доста дами, които в една или друга степен се интересуват от благоденствието на бедните дечица.

— О! — възкликна Темперанс. Не й бе хрумвало да търси дама за покровител на сиропиталището. Някак си през цялото време си мислеше, че трябва да намери някой като сър Стенли Гилпин — по-възрастен, заможен и от мъжки пол. А може би трябваше да се съсредоточи само върху заможността на потенциалния покровител като критерий. Тя се усмихна на лейди Хироу. — Колко прекрасно!

Лейди Хироу също й се усмихна.

— Може би ще сте така добра да ме разведете из сиропиталището.

— Разбира се — каза Темперанс, но в този момент Уинтър слезе надолу по стълбите.

— Сестро, виждала ли си Мери Уитсън? — Уинтър бе смръщил чело.

— Не и от сутринта. — Тя се извърна към Нел.

Прислужницата сви рамене.

— Да я потърся ли?

— Ако нямаш нищо против, Нел — каза Уинтър.

Нел побърза нагоре по стълбите.

— Вие трябва да сте мистър Мейкпийс — каза лейди Хироу.

— Уинтър, това е лейди Хироу Батън — представи я Темперанс.

— За мен е чест да се запознаем, госпожо — поклони се Уинтър.

— Тъкмо казвах на мисис Дюс… — поде дамата, но в този момент Нел влетя обратно в стаята, държейки за ръката Джоузеф Тинбокс.

— Кажи й, каквото ми каза на мен — нареди на детето Нел. — Кажи й къде е отишла Мери Уитсън!

— Излезе. — Джоузеф беше ококорил кафявите си очи, а лицето му бе толкова бледо, че луничките по него изпъкваха ясно.

— Каза, че нямало проблем. Каза, че всички са прекалено заети.

Темперанс усети как гърдите й се вледеняват.

— Прекалено заети, за да направят какво?

— Някаква жена дойде и каза, че трябвало да се вземе едно бебе — отвърна Джоузеф. — Мери тръгна с нея.

Темперанс погледна през вратата. Небето бе започнало да се стъмва и нощта се прокрадваше към „Сейнт Джайлс“.

Мили Боже. Мери Уитсън бе навън по улиците на „Сейнт Джайлс“, докато там бродеше луд убиец.

 

 

В този късен следобед Лазаръс вървеше по улиците на „Сейнт Джайлс“. Слънцето бе започнало да залязва и слабите му лъчи бързо се отдръпваха от високите сгради, надвисналите стрехи и безчетните люлеещи се табели. Лазаръс прескочи една мъртва котка в канавката и продължи по пътя си.

Беше близо, толкова близо да открие убиеца на Марй. Беше се връщал отново и отново в „Сейнт Джайлс“ и този път чувстваше, че може би ще му е за последно — за добро или за зло. Тук дебнеше опасност, точеща нокти, очакваща той да направи едно грешно движение.

Независимо от опасността обаче нещо му подсказваше, че единственото правилно нещо е да върне баланса на везните. Трябваше да се погрижи убиеца на Марй да бъде наказан, преди да може да продължи напред с Темперанс. А той се нуждаеше да види Темперанс отново. До болка се нуждаеше. Не таеше никакво съмнение, че дъхът ще спре в гърдите му, ако никога повече не я докоснеше, не говореше с нея и не видеше как онези удивителни златисти очи отразяват истинските й чувства.

Но първо трябваше да открие убиеца на Марй.

В тази връзка през последната седмица на три пъти се бе опитал да говори с Томи Пет — момчето трябваше да знае нещо за връзката между Майка Хартсийз и сестра му.

Всеки път обаче, когато Лазаръс отидеше до публичния дом на мисис Уайтсайд, Томи необяснимо отсъстваше. Може би щеше да го открие сега, в късния следобед.

След петнайсет минути той зави по „Рънинг Мен Лейн“, следвайки извивките и завоите й, които водеха към затворения площад пред бардака на мисис Уайтсайд. Приближавайки обаче, Кеър чу ревове и силни гласове. Тичешком взе оставащите до площада няколко метра.

Пред очите му се разкри странна гледка: сякаш всички дами — и момчета — на нощта бяха излезли на площада, като много от тях държаха свещи или фенери. Някои спореха, други ридаеха, а трети просто стояха зашеметени. В този момент Панси излезе от бардака, придружавана по петите от тромавия си пазач Джаки. Лазаръс си запробива път през тълпата, докато в същото време Джаки вдигна едрите си ръце над главата си и плесна с тях, успявайки да накара тълпата да запази тишина.

— Претърсихме сградата. Никой не се спотайва вътре. Опасността отмина — каза Панси със своя дълбок глас. — Сега искам всички да се приберете обратно.

Джаки отново плесна с ръце и една по една курвите с нежелание започнаха да влизат в къщата.

Една едра жена, облечена в пурпурна коприна, сложи ръце на кръста си.

— И откъде да сме сигурни, че вътре е безопасно?

Панси я погледна строго.

— Защото аз така казвам.

Жената почервеня и се затътри навътре.

Лазаръс пристъпи напред и Панси го видя. Брадичката й трепна.

— Не сте желан тук.

Той не се впечатли от думите й. Желан или не, имаше чувството, че онова, което се бе случило в публичния дом, бе важно за него.

— Какво е станало? — попита той.

— Нищо, за което да трябва да се притеснявате — измърмори тя и се извърна, за да си върви.

Без да се замисли, той сграбчи рамото й. В този миг по-скоро усети, отколкото видя, че Джаки замахва към него. Пазачът беше едър мъж, но беше и бавен. Лазаръс лесно избегна удара и на свой ред силно заби юмрук в корема му. Джаки падна тежко на колене.

Панси възкликна тревожно и обви късите си ръце около раменете на големия мъж.

— Престанете!

Лазаръс отстъпи назад, но продължи да стиска юмруци. Не биваше да подценява Джаки.

Панси въздъхна, а безформеното й лице леко посивя.

— Така или иначе съм мъртва… Влезте.

Джаки се изправи тромаво, хвърляйки злобен поглед към Лазаръс, но го пусна да влезе.

Лазаръс пристъпи навътре с настръхнали косъмчета отзад по врата си. Знаеше, че пазачът не би имал нищо против да го убие. Единствено прищявката на Панси го спираше да не го нападне.

Без да каже нищо, тя тръгна нагоре по стълбите. Няколко курви все още се мотаеха по коридорите, шушукайки си, но когато видяха мадам, побързаха да изчезнат по стаите си. Панси спря пред една врата в средата на коридора на горния етаж и хвърли неразгадаем поглед към Лазаръс, преди да отвори.

Първо го удари миризмата — тази смрад на карантия и кръв. Тялото върху леглото бе изкормено — точно както Марй. Лазаръс пристъпи по-наблизо, като внимаваше да не стъпи в тъмните петна по пода, и се вгледа във восъчното лице. Беше Томи. Изражението на момчето беше странно спокойно в контраст с насилието, извършено върху тялото му.

Лазаръс погледна обратно към Панси. Тя наблюдаваше ужасната гледка върху леглото, без да мигне, но усетила погледа на Лазаръс, му направи рязко знак с брадичката си.

— Да слезем долу. Имам нужда от чаша чай.

Тя затвори вратата зад тях и мълчаливо заслизаха по стълбите. Когато стигнаха до малката всекидневна на Панси, тя седна на своя стол, посочвайки на Лазаръс да се настани срещу нея.

— Чай, Джаки. — Когато едрият мъж не се помръдна, тя кимна уморено. — Всичко е наред. Лорд Кеър няма да ме нарани.

Пазачът изръмжа и излезе от стаята.

— Убит е по същия начин като Марй и останалите проститутки — каза меко Лазаръс. — Трябва да е познавал убиеца.

— Мхм. — Панси сякаш бе изпаднала в някакво медитативно състояние, подпряла брадичка върху юмрука си.

— Мистрес Панси.

Тя въздъхна тежко и вдигна поглед.

— Да. Разбира се, че познаваше убиеца.

Лазаръс присви очи.

— Както и вие.

Тя го погледна право в очите.

— Както и аз.

— Кой е убиецът, Панси?

Тя повдигна ръка, когато вратата се отвори. Джаки влезе, носейки изящен чаен поднос в огромните си ръце.

Панси му се усмихна, докато той оставяше подноса.

— Благодаря ти, Джаки. Би ли застанал на пост пред вратата заради мен?

Големият мъж стрелна Лазаръс подозрително с очи и след това се затътри навън.

Панси изчака, докато вратата се затвори зад пазача. След това погледна Лазаръс.

— Убиецът е собственичката на тази къща. Тя контролира всички проститутки в нейното малко крайче от „Сейнт Джайлс“. Всяка от тях трябва да й плаща част от спечеленото, дори и да са няколко пепита. Марй отказа. И Томи, този глупак…

Тя поклати глава с отвращение и си наля чаша чай.

Лазаръс с усилие запази търпение.

Панси вдигна пълната чаша, но остана втренчена в нея.

— Мисля, че се е опитал да я изнудва. Мисля, че това я е предизвикало. Тя дойде тази вечер да посети Томи и след това набързо си тръгна. Вероятно Томи е знаел през цялото време кой е убил сестра му и когато вие започнахте да задавате въпроси, е решил, че тя ще му плати, за да запази тайната й. Беше хубавичък, но не и много умен.

Лазаръс затвори очи. Беше толкова близо.

— Коя е тя, Панси?

— Майка Хартсийз.

Той усети как пулсът му запрепуска. Най-накрая.

— Сводницата, която държи кръчмата за джин?

Устните на Панси се присвиха.

— Тя е много повече от това. Тя е най-могъщата жена в тази част на „Сейнт Джайлс“. И най-опасната. Видяхте Томи. Сторила го е в къща, пълна с хора. Сега е обезумяла от ярост. И гори всички мостове зад себе си.

— Но защо й е да убива Марй и другите проститутки по такъв драматичен начин?

Панси сви рамене.

— За да сплаши конкуренцията си, съюзниците си, курвите си — всъщност, за да сплаши абсолютно всекиго.

Той се намръщи.

— В опасност сте.

— Предполагам, че ще ме убие, преди да изтече седмицата — каза безизразно Панси и най-накрая отпи от чая си. — Мен и всеки, за когото смята, че я е предал или стои на пътя й. Добре е и вие да внимавате. Тя вече уби Томи, за да му попречи да говори с вас… и с мисис Дюс.

Лазаръс повдигна вежди с нарастваща тревога.

— Мисис Дюс?

Панси постави чашката внимателно обратно върху подноса.

— Мисля, че Майка Хартсийз счита мисис Дюс за някакъв вид съперница за контрола над „Сейнт Джайлс“. Не й харесва това, че мисис Дюс спасява децата, които иначе Майка Хартсийз би продала или… би превърнала в курви.

— Смятате, че ще стори нещо на Темперанс Дюс.

— Тя вече го стори.

— Какво? — Лазаръс усети как мускулите му се стегнаха.

Панси го погледна и в очите й се четеше трагизъм.

— Едно от момичетата тук доведе едно девойче днес — онова, което мисис Дюс обича най-много.

— Мери Уитсън.

— Да. Майка Хартсийз я отведе със себе си, когато си тръгна.

Лазаръс скочи на крака, спускайки се към вратата, докато последните думи на Панси още висяха във въздуха.

— И мисля, че Майка Хартсийз смята да съкруши мисис Дюс чрез момичето.