Елизабет Хойт
Порочни намерения (21)

Епилог

Три седмици по-късно…

Сутрините бяха най-трудни за Сайлънс. Все не успяваше да намери достатъчно основателна причина да стане от леглото. Лежеше и гледаше тавана на стаята. Уилям бе заминал в открито море преди четири седмици и все още нямаше писмо от него. Това не бе така необичайно, но натрапчивото чувство, че по време на това си плаване изобщо няма да й пише, беше. Конкорд не й говореше, с изключение на едно поучаващо я писмо, която тя изгори, защото ако го бе прочела до край, то щеше да унищожи всякакво сестринско чувство, останало у нея към него. Никой не бе чувал нищо за Ейса.

Сайлънс въздъхна и се изтърколи настрани, лениво наблюдавайки една муха да бръмчи покрай прозореца на спалнята. Темперанс щеше да е щастлива, ако отидеше при нея и й помогнеше с подготовката за сватбата. Тъжното обаче беше, че щастието, което Темперанс бе открила с лорд Кеър, контрастираше така потискащо спрямо отчуждението на Сайлънс от Уилям. И ревността, която изпитваше към собствената си сестра, караше Сайлънс да се чувства нищожна, грозна и огорчена.

Уинтър дойде на два пъти, за да помоли по неговия спокоен, търпелив начин за помощта й със сирачетата, но…

Чу се потропване по вратата.

Сайлънс се заслуша. Потропването беше доста силно, щом го бе чула чак в спалнята. Кой ли можеше да е? Не дължеше нищо на търговците и не очакваше гости. Може би беше Уинтър, дошъл отново да я увещава. Тя се сви в завивките. Ако беше Уинтър, не искаше да го вижда. Тъкмо реши да се престори, че не си е вкъщи, и го чу: слабо мяукане.

Хм, това беше странно. Котка ли имаше пред вратата й?

Тя стана и тръгна с провлачена стъпка към вратата, открехвайки я едва-едва, защото все още бе по долна риза. Нямаше никой — или поне така си мислеше, докато не чу отново звука и погледна надолу. В краката й имаше кошница, а в нея лежеше бебе — точно като Мойсей, само че без тръстиките наоколо. Сайлънс се намръщи и бебето в отговор също се смръщи, надъхвайки едрото си юмруче в устата си и почервеня. Тя не знаеше много неща за бебетата, но беше наясно, когато някое е на път да се разреве.

Бързо се наведе, вдигна кошницата и затвори вратата зад себе си. Остави кошницата на масата и взе на ръце бебето, оглеждайки го — или по-скоро нея, както се оказа. Момиченцето беше облечено с рокличка и корсажче и беше доста хубавичко, с тъмни очи и тънка къдрица тъмна коса, подаваща се изпод шапчицата му.

— Не приемам посетители преди два следобед — измърмори Сайлънс на бебето, но то просто замахна с юмруче, почти уцелвайки я по носа.

Сайлънс погледна вътре в кошницата и намери в нея захабен сребърен медальон с формата на сърце.

— Това твое ли е? — попита тя бебенцето, докато несръчно отваряше медальона с една ръка. Вътре имаше парче хартия с думата „дарлинг“^[1], написана на него. Това беше всичко. Тя претърси кошницата и дори извади и изтръска одеялцето, върху което беше лежало бебето, но не намери повече улики за самоличността му.

— Защо някой би оставил бебе на моя праг? — зачуди се тя на глас, докато момиченцето търкаше венците си с юмруче. Детето изглеждаше щастливо, че е в обятията на Сайлънс. Може би майка му знаеше за връзката й със сиропиталището?

— Ами тогава най-добре да те отведа при Уинтър — каза решително Сайлънс. Изведнъж тя намери причина да стане тази сутрин. Почувства почти въодушевление. — И понеже аз те намерих, мисля, че е най-правилно аз да ти дам име.

Бебето повдигна веждички, сякаш задаваше въпрос.

Сайлънс й се усмихна.

— Мери Дарлинг.