Елизабет Хойт
Порочни намерения (10)

Десета глава

— Знаех си, че Призракът на „Сейнт Джайлс“ съществува! — възкликна Нел по-късно същата вечер.

Темперанс се обърна да погледне прислужницата, осъзнавайки, че и Уинтър, седнал срещу нея на масата, също я гледа.

Нел се изчерви под погледите им.

— Ами, наистина си знаех! Очите му кървавочервени ли бяха?

Темперанс се усмихна уморено на въодушевлението на Нел. Кеър я беше придружил до вкъщи след нападението и малко след това Уинтър и Нел вече я бяха хванали натясно. Беше прекарала последните петнайсет минути да отговаря на изпълнените с неодобрение въпроси на Уинтър, прекъсвани от време на време от възклицанията на Нел.

— Не можах да му видя очите добре — отговори искрено. — Носеше черна полумаска с дълъг, извит нос.

Уинтър изсумтя.

Тя го погледна.

— И беше облечен с червено-черен костюм на шут.

Брат й повдигна вежди, демонстрирайки малко повече интерес.

— Театрален костюм? Звучи ми като някой луд.

— Луд актьор! — Нел се разтрепери от възторг.

— Фехтуваше се удивително добре като за луд човек — каза Темперанс със съмнение в гласа.

— Може би е обикновен разбойник със склонност към драматизъм — сухо я прекъсна Уинтър.

— Или той наистина е призрак, завърнал се в „Сейнт Джайлс“, за да отмъсти за смъртта си — каза Нел.

Темперанс поклати глава.

— Това не беше призрак. Беше човек от плът и кръв — висок и строен. — Изведнъж тя се усмихна: — Всъщност фигурата му доста приличаше на твоята, братко.

Нел потисна кикота си.

Уинтър само въздъхна.

— Е, който и да е той — продължи бързо Темперанс, — дължа живота си на него.

— И точно заради това единственото разумно нещо е повече да не се виждаш с лорд Кеър — отвърна Уинтър.

Темперанс трепна, осъзнавайки, че току-що е дала в ръцете на брат си коз, който да използва срещу нея. Само да не беше толкова ужасно изморена! Тя потърка слепоочията си.

— Уинтър, моля те, може ли да отложим този разговор за утре?

За миг той я погледна със сериозните си тъжни кафяви очи; след това кимна и стана.

— Ще ти го спестя тази вечер, сестро, но няма да променя мнението си за една нощ. Отношенията ти с този мъж те въвличат в опасност, карат те да пренебрегваш задълженията си към дома и децата и се опасявам, че застрашават здравия ти разум и достойнството ти. Не искам повече да се виждаш с лорд Кеър.

С тези думи той кимна възпитано и излезе от кухнята.

Темперанс отпусна глава върху ръцете си.

След малко Нел прочисти гърлото си и каза:

— Чаша чай винаги ми действа добре, особено преди лягане.

Темперанс примигна, за да прогони сълзите, които напираха в очите й.

— Благодаря ти.

Тя никога не се бе карала с Уинтър. Ейса и Конкорд можеха да я влудят с твърдоглавата си неспособност да погледнат на нещата откъм чуждата гледна точка, но Уинтър никога не й бе повишавал глас. Той беше внимателен човек, който не се ядосваше лесно, и да осъзнае, че тази вечер бе предизвикала гнева му, караше Темперанс да се чувства изключително зле.

Нел постави на масата чайника и две чаши и седна срещу Темперанс. Наля от горещата напитка в едната чаша.

— Мистър Мейкпийс едва ли искаше да е толкова… толкова… ааа… — гласът на Нел заглъхна, очевидно неспособна да измисли какво да каже, така че да не прозвучи неуважително към работодателката й.

Темперанс се усмихна изтощено.

— Напротив.

— О, но…

— И е прав. — Темперанс се пресегна през масата и взе пълната чаша с чай. — Не трябва да го оставям сам, за да скитосвам в това време из „Ийст Енд“ с лорд Кеър. Вярно е и че пренебрегвам задълженията си тук.

Нел мълчаливо наля чай и в другата чаша и добави към нея огромно парче захар. Отпи деликатно и след това внимателно постави чашата си обратно на масата.

— Лорд Кеър е много… хубав мъж, приятно е да го гледаш. Така поне си мисля.

Темперанс я погледна.

— Заради косата му трябва да е — прехапа едната си устна Нел. — Толкова е дълга и гъста, и блестяща. И сребриста! Просто е така впечатляваща!

— Харесвам очите му призна Темперанс.

— Така ли?

На масата беше капнало малко от чая и Темперанс потопи върха на пръста си в течността и очерта кръг по масата.

— Никога не съм виждала толкова сини очи. И миглите му са толкова тъмни, за разлика от косата му.

— Има и доста хубав нос — замислено каза Нел.

— И устните му са широки и извити в краищата. Забелязала ли си?

Нел въздъхна, което беше достатъчно като отговор.

Темперанс прехапа устни.

— И са толкова плътни, и в същото време меки. Дъхът ми спира от тях…

Осъзна, че може би е казала твърде много, и побърза да отпие от чая си.

Когато остави обратно чашата си на масата, видя, че Нел я гледа замислено.

— Той изглежда има специално… отношение към вас.

Темперанс отново сведе очи към масата. Кръгът от чай, който беше очертала, беше засъхнал.

— Откъде знаеш? Ти никога не си го срещала дори.

— О, но чух от децата и от Поли — каза Нел. — Поли каза, че я полазват тръпки от начина, по който той ви гледа.

Как я гледаше той? Дали Нел не бъркаше похотта му със загриженост? И защо толкова много се вълнуваше от това как я гледа той?

Темперанс разтръска глава, поставяйки длани върху масата.

— Желанията му са неестествени. А дори да не бяха такива, що за жена бих била, ако оставя на подтиците си да ме водят?

— Може би жена като всяка друга — каза Нел нежно.

Темперанс замълча, спомняйки си за червенокосата жена с шала върху очите. Спомняйки си възбудата си от гледката. Беше толкова изморена да сдържа импулсите си, а в същото време до нея беше лорд Кеър, който дори не се опитваше да сдържа своите. Вместо това напълно им се отдаваше.

Нел отново прочисти гърлото си.

— Преди време имах един приятел, който обичаше определен вид забавления в спалнята.

— Така ли? — Нел почти никога не говореше за предишната си професия.

Нел кимна.

— Във всяко друго отношение той беше обикновен джентълмен — правеше циферблати на часовници, — но в спалнята обичаше да завързва дамата, с която беше.

Темперанс се опита да задържи погледа си съсредоточен върху частта от масата, която се виждаше заключена между дланите й. Но въпреки усилията си да запази спокойствие, усети как бузите й пламват. Този разговор сам по себе си беше ужасно смущаващ, но да го води, докато мисли за лорд Кеър… о, Господи!

— Този приятел… — Темперанс заекна и облиза устните си. — Той наранявал ли те е някога?

— О, не, госпожо — каза Нел. — Не бъркайте нещата. Има джентълмени, които обичат да нараняват момичетата, с които са. Но моят не беше един от тях. Просто като че ли повече му харесваше, когато не можех да мърдам.

— О — тихичко каза Темперанс.

Изобщо не трябваше да мисли за това; то разбуждаше най-лошите й импулси и караше в нея да се надига бунт. Нима беше толкова ужасно да си представя какво е да бъде с Кеър в леглото? Да се чуди какво ли би било усещането от шала върху очите й? Да предполага какво ли би направил той, ако тя е завързана, безпомощна и разтворена към него? Да си представя как се отдава на подтиците си, без да чувства вина — така, както изглежда правеше лорд Кеър?

Тя потисна една тръпка.

— Мислех, че не харесваш лорд Кеър?

— Не го познавам — внимателно каза Нел. — Знам само каква репутация има сред дамите на нощта в „Сейнт Джайлс“.

Темперанс се намръщи.

— Самият факт, че има каквато и да е репутация сред тези дами, е достатъчна причина да не го харесваш.

— Предполагам, че сте права — въздъхна Нел. — Знам, че един мъж трябва да остане чист, ако не е женен. Че не бива да ходи по курви, дори да му се иска.

Темперанс кимна рязко. Естествено, че не бива. Съвкуплението извън рамките на брака беше грях.

— Само че, госпожо — каза тихичко Нел, — аз всъщност не виждам нищо лошо в това.

Темперанс бързо вдигна поглед.

— Какво имаш предвид?

Нел сви рамене.

— Ами, забавленията в леглото. Мисля си, че всички мъже и повечето жени ги харесват, дори извън брака. Защо да са нещо толкова лошо?

Темперанс продължи да я гледа втренчено, неспособна да й отговори.

Нел се наведе напред.

— Ако тези забавления ни доставят удоволствие, дори мъничко, защо да ги заклеймяваме?

 

 

На следващата сутрин Сейнт Джон седеше в кабинета си и се мръщеше над една реч от Цицерон, когато застаналият до вратата Молдър прочисти гърлото си:

— Лорд Кеър е тук, за да ви види, сър.

Може би щеше да накара иконома си да излъже, че го няма вкъщи, но Кеър, проклет да беше, стоеше точно зад прислужника. Сейнт Джон стисна зъби, остави писалката си и махна с ръка на Кеър да влезе.

Кеър пристъпи с лека стъпка, държейки в ръката си огромен букет от маргарити.

— Няма да повярваш кого срещнах снощи в „Сейнт Джайлс“.

— Някоя курва? — кисело попита Сейнт Джон.

— Не. Всъщност, да. — Кеър почеса брадичката си. — Поне предполагам, че бяха курви, но това не е нищо ново. Не, имах честта да срещна прословутия Призрак на „Сейнт Джайлс“.

— Нима? — Сейнт Джон се правеше, че подрежда книжата по бюрото си.

Когато вдигна поглед отново, видя, че Кеър го наблюдава замислено. Той остави букета на една масичка.

— Беше мъж с туника на шут, широкопола шапка с червено перо и черна полумаска. О, и размахваше един дълъг и един къс меч. Доста крещящ костюм, по моето скромно мнение.

Сейнт Джон изсумтя:

— Намерил се кой да критикува другите.

Кеър не му обърна внимание.

— Мисля, че червеното перо беше нещото, което ми дойде в повече.

Сейнт Джон въздъхна:

— И какво правеше Призракът на „Сейнт Джайлс“?

— Спасяваше ми задника, ако искаш да знаеш.

— Какво?

— Снощи ме нападнаха петима бандити. И намесата на Призрака беше по-скоро непредвидена.

— Мисис Дюс беше ли с теб? — попита меко Сейнт Джон.

Кеър се извърна и мълчаливо го погледна.

— Проклятие! — Сейнт Джон се отблъсна от бюрото. — Защо продължаваш да преследваш тази жена? Излагаш я на опасност.

— И на мен, както и на теб, този факт не ми харесва. Повече не мога да я водя със себе си в „Сейнт Джайлс“, освен ако не й осигуря някакъв вид защита — поклати глава той. — Само че още не съм измислил как да продължа търсенията си и тя да е до мен.

— Трябва да я оставиш на мира.

Устата на Кеър се изкриви безрадостно.

— Не вярвам, че мога.

— Защо? — поклати глава Сейнт Джон. — Тя дори не е твой тип жена.

— А какъв е моят тип?

Сейнт Джон погледна настрани. И двамата знаеха добре какви бяха жените по вкуса на Кеър.

— Курви? — попита меко Кеър. — Жени, които могат да бъдат купени с бижута?

Сейнт Джон го погледна безпомощно.

Кеър започна да крачи из стаята.

— Може би съм се изморил от моя тип жени. Може би ми се иска да съм в компанията на друг вид дами.

Сейнт Джон седна изправен, а гласът му беше нисък и напрегнат:

— Но тогава защо тя? Има безброй жени от нашите социални кръгове, интелигентни, остроумни и красиви, които с удоволствие биха се оставили да бъдат ухажвани от теб.

— И всяка от тях би брояла на ум годишния ми доход и наследството ми — малко тъжно се усмихна Кеър. — Може би искам жена, която не се интересува от тези неща. Може би искам жена, която като ме погледне, вижда единствено мъжа в мен.

Сейнт Джон го гледаше втренчено.

— Има нещо у нея — продължи тихо Кеър. — Тя се грижи за всички наоколо, а в същото време пренебрегва себе си. Искам аз да бъда онзи, който ще се грижи за нея.

— Ще я съсипеш — каза Сейнт Джон.

— Така ли? Въпреки неодобрението ти дамата не е неблагосклонна към мен. Кажи ми направо, Годрик. Защо толкова те смущава тя?

Сейнт Джон замълча, усещайки как дълго задържаната мъка в гърдите му се надига.

— Тя ти напомня за Клара, нали? — попита Кеър тихо.

— По дяволите. — Сейнт Джон го прониза с поглед: — А на теб напомня ли ти за Клара?

— Не. — Кеър докосна с върха на пръста си букета от маргарити. — Клара винаги е била твоя, още от самото начало. Никога не съм мислил за нея като за нещо друго, освен като за скъпа приятелка. Признавам си, че не мога да кажа същото за мисис Дюс.

Сейнт Джон се втренчи в здраво стиснатите си една в друга ръце върху бюрото.

— Съжалявам.

— За какво?

— Мисля, че ревността говореше в мен. — Сейнт Джон затвори очи. — Ти имаш една здрава, силна жена до себе си.

— Не, аз съм този, който трябва да се извини. Носиш достатъчно тежък товар.

Сейнт Джон сведе глава, без да може да продума.

— Знаеш, че бих дал живота си, ако това щеше да я излекува — прошепна Кеър.

Стъпките на Кеър се отдалечиха и Сейнт Джон чу внимателното затваряне на вратата.

Пое си въздух и отвори очи. Те бяха влажни и той раздразнено ги избърса с ръкава си. След това стана и отиде до цветята, купени от Кеър. Бяха поне две дузини чисто бели маргарити със златно в средата.

Той ги взе и ги изнесе от кабинета си.

Маргаритите бяха любимите цветя на Клара.

 

 

Сайлънс тръгна късно следобед. Ако този тип на име Мики Чаровника беше крадец, който работеше нощем, близко беше до ума, че сутрин няма да е в най-доброто си настроение.

А тя искаше да се срещне с него, когато е в добро настроение.

Вървеше бързо надолу по тясната улица, внимавайки да не среща погледа на никой от обикалящите из тази част на Лондон. Повечето бяха улични търговци, прибиращи се у дома, след като цял ден са продавали стоката си в по-богати райони. Те бутаха пред себе си ръчни колички с повехнали зеленчуци или носеха подноси, в които беше имало пайове или плодове. Тя не се страхуваше от тези хора, а от други — ниски мъже с шаващи, зли очи и жени, облечени с кичозни рокли и стоящи на прага на къщите си или в началото на тесните улички и повдигащи едната страна на полите си, докато мъжете минаваха покрай тях. Да, Сайлънс бързаше да оставя зад себе си точно тези две групи хора.

Беше наясно, че дори обикновената й вълнена пола и простичкото й дантелено боне бяха от много по-високо качество от дрехите, които носеха хората около нея. Беше се облякла спретнато за тази среща, като искаше да направи добро впечатление, но не и да бие на очи. И въпреки това втората й най-хубава пола не оставаше незабелязана от курвите по ъглите… Сайлънс придърпа пелерината по-плътно около себе си и приведе глава, крачейки бързо.

Започваше да се чуди дали беше добра идея, че скри намеренията си от съпруга си. Но какъв ли друг избор имаше? Не можеше просто да седи и да гледа как хвърлят Уилям в затвора. Сегашната й постъпка беше единствената възможна и тъй като той без съмнение нямаше да я одобри, нямаше смисъл да му казва за нея предварително.

Сайлънс си пое дъх, когато зави зад последния ъгъл. Къщата, към която се беше насочила, се издигаше притисната от едната си страна от обущарница, а от другата — от жилищна сграда със стаи под наем. Беше стара постройка, висока и тясна, с рушаща се тухлена фасада и единственото, по което се отличаваше от съседните сгради, бяха двамата едри широкоплещести мъже, които се мотаеха отвън пред входа й, докато трети крачеше напред-назад по улицата.

С изправени рамене и вирната брадичка Сайлънс се приближи към двамата пазачи на вратата, като не преставаше да държи образа на скъпия си Уилям в мислите.

— Дошла съм да се срещна с мистър О’Конър.

Единият от мъжете изобщо не й обърна внимание, правейки се, че нито я чува, нито я вижда, макар да бе точно под носа му. На другия обаче, който имаше огромен сплескан нос и носеше прекалено тясно за него зелено палто, изглежда му стана забавно, като чу искането й.

Той я изгледа от горе до долу по доста фамилиарен, но не и груб начин.

— Не си точно неговият тип, любов.

— Не се и съмнявам. — Сайлънс положи усилие да не покаже смущението си от прямата преценка на мъжа. — И въпреки това трябва да говоря с него.

— Само дето не е много вероятно да успееш — отвърна Счупеният нос.

Другарят му проговори за първи път, разкривайки редица от липсващи зъби по горната си челюст:

— Колко имаш?

Сайлънс примигна.

— Извинете?

Счупеният нос кимна към другия мъж.

— Иска да знае колко можете да ни платите, скъпа.

— О! — През една цепка в полата си Сайлънс измъкна малката кесия, която висеше на кръста й. Отвори я и погледна обратно към двамата мъже. — По два пенса на човек?

Беззъбият изпръхтя:

— Поне по два шилинга и по’овина на човек.

Сайлънс си пое въздух, но преди да успее да изкаже възмущението си на глас, Счупеният нос се обърна към другаря си:

— По два шилинга и половина? Полудя ли, Бърт?

— Не съм, Ари — отвърна Бърт. — По мое мнение по два шилинга и половина е честно.

— Ако тя беше дукесата на Съфолк! — избухна Хари. — Да ти изглежда кат’ дукесата на Съфолк?

— Я ча’ай малко! — разгорещи се Бърт.

— Извинете! — високо каза Сайлънс, опасявайки се, че двамата мъже всеки момент могат да се сбият.

Хари и Бърт обърнаха едновременно глави към нея, но Хари беше този, който каза:

— Да?

— Достатъчно ли ще е по шилинг на човек?

Бърт отново изпръхтя силно, демонстрирайки презрението си към предложението й, но Хари беше по-щедър.

— По шилинг е честно.

Бърт замърмори под носа си нещо за мекушави сърца и меки глави, но в същото време с готовност протегна ръка, когато Сайлънс отвори кесията си.

— Ти ни я натресе — каза той на Хари. — Ти му я заведи.

Хари кимна на Бърт в съгласие.

— Май така шъ е най-добре. Оттука, мис. — И той й отвори вратата.

Сайлънс прекрачи прага на къщата и почти веднага се закова на място, зяпвайки, без да иска.

Зад нея Хари се изкиска:

— Не е точно, каквото очаквахте, нали?

Шокирана, тя успя само да кимне.

Стените бяха облицовани в злато. Коридорът не беше широк, но сводът му се извисяваше високо над главите им, а златото покриваше всичко от пода до тавана. Под краката им имаше мозайка от мраморни плочи в цветовете на дъгата. От златния таван висеше кристален полилей и светлината му се отразяваше отново и отново във великолепния жълт метал.

Мили Боже, никога не беше чувала дори за нещо толкова екстравагантно като този коридор. Със сигурност и самият крал нямаше стени от злато!

— Не го ли е страх от крадци? — изрече Сайлънс.

Хари се засмя:

— Само глупак би посмял да краде от Мики Чаровника, мис. Някой, който е готов да се срещне със създателя си още на сутринта.

— О — преглътна Сайлънс.

Хари стана сериозен.

— Сигурна ли сте, че искате да се срещнете с Мики Чаровника, мис? Мога да ви пусна да си излезете, няма проблем.

— Не. — Сайлънс изправи рамене. — Няма да си отида, преди да говоря с него.

Хари сви широките си рамене, сякаш казвайки й, че оттук насетне си измива ръцете. Без да се бави повече, той се обърна и я поведе по великолепния коридор. В края му се виеше стълба, издялана от същия мрамор като пода, напомняйки на произведение, излязло направо от сънищата на някой император. Хари тръгна пред нея нагоре по стълбите — нямаше място двамата да вървят един до друг — и я отведе на горния етаж. Там, точно срещу стълбите, имаше огромна двойна врата.

Хари почука на едното й крило. Мъничко квадратно прозорче се отвори във вратата и едно око запримигва през него.

— Да?

— Една дама е дошла да се срещне с него каза Хари.

Окото се извъртя, за да погледне към Сайлънс.

— Претърсихте ли кучката?

Хари въздъхна:

— Да ти прилича на убийца, Боб?

Боб примигна.

— Може би. Най-добрият убиец е оня, дето не мислиш, че може да е убиец, ако схващаш к’во имам предвид.

Хари просто погледна окото.

— Добре, хубаво — каза Боб Окото след неловка пауза. — Но залагаш твоята глава, ако тя се опита да направи нещо.

Хари погледна към Сайлънс.

— Не правете нищо глупаво, чувате ли?

Тя кимна безмълвно. Мисълта за това, което й предстоеше, беше стегнала гърлото й.

Боб, който се оказа слаб като скелет мъж със зле стояща му бяла перука, им отвори големите златни врати. Той носеше и чифт пистолети, затъкнати в широк, износен колан, пристегнат над палтото му, но Сайлънс почти не обърна внимание на мъжа.

Залата, в която влезе, беше великолепна.

Удивителният цветен мраморен под продължаваше и в голямата квадратна стая, но тук златните стени бяха заменени от искрящо бял мрамор. Сайлънс се вгледа по-отблизо и ахна. Белият мрамор беше инкрустиран със скъпоценни камъни. Над главата й таванът беше златен и от него висяха многобройни кристални светлини, блестейки като утринно слънце. Във всяко ъгълче, на всеки сантиметър от стаята бяха струпани богатства. Топове ярка коприна бяха натрупани върху маси с мраморни плотове. Инкрустирани писалища бяха избутани до резбовани махагонови шкафове. От щайги със слама надничаха порцеланови съдове и фино обработен нефрит. Във въздуха се носеше ароматът на прибрани в ориенталски сандъчета екзотични подправки, а грациозни мраморни статуи гледаха високомерно със студените си погледи. В далечния край на невероятната съкровищница се издигаше подиум с огромен стол с висока облегалка. Целият беше облицовам в червено кадифе, а подлакътниците му бяха резбовани и позлатени; беше истински трон.

А това правеше мъжа, който седеше на него, крал — Краля на пиратите.

Той се беше излегнал на трона си, преметнал единия си крак връз единия подлакътник. Черната му коса беше пусната и мастилените къдрици се виеха около раменете и на челото му. Носеше поръбена с фина дантела ленена риза, която беше разгърдена и отдолу разкриваше голата маслинена кожа на гърдите. Бричовете му бяха от черно кадифе и лъснатите му ботуши стигаха до средата на бедрата му.

Сайлънс сигурно щеше да се изсмее при вида на този нелепо крещящ образ, ако не беше забелязала колко сериозно го възприемаха мъжете наоколо. От дясната му страна стоеше слаб нисък мъж с малки, кръгли очилца, който не носеше перука върху почти плешивата си глава. Отляво се бяха излегнали около половин дузина едри мъжаги, всичките въоръжени до зъби. До лакътя на пирата стоеше малко момче с поднос със сладки в ръцете. И точно пред трона на Мики Чаровника беше коленичил тромав мъж, който явно се страхуваше за живота си.

— Съжалявам! — Мъжът стисна върху бедрата си големите си колкото бутове юмруци. — Господ ми е свидетел, че наистина съжалявам, сър!

Слабият нисък мъж от дясната страна на Мики Чаровника се наведе и прошепна нещо в ухото на речния пират.

Той кимна и погледна към молителя пред себе си.

— Трябва да разбереш, Дик, че за мен съжаленията ти не струват повече от купчина кучешки лайна.

Дик — този едър мъж — потрепери.

Мики Чаровника продължи да го гледа още малко. Беше се облегнал с десния си лакът на подлакътника на трона си и лениво триеше палеца в средния си пръст. Обсипани със скъпоценни камъни пръстени искряха по ръцете му.

След това щракна с пръсти към двама от хората си.

Те веднага излязоха напред, а в това време коленичилият мъж започна да вие:

— Не! Господи, не! Моля ви, имам деца. Жена ми очаква трето!

Мъжът продължи да крещи, докато го извличаха през една врата в другия край на залата. Вратата се затвори след него и рязко заглуши крясъците му. Внезапната тишина сякаш проехтя в голямата зала.

Сайлънс усети как затаеният й досега дъх излиза от дробовете й. Мили Боже, в какво се беше забъркала?

Хари я хвана за лакътя и я поведе към трона. Докато вървяха, той й просъска с ъгълчето на устата си:

— Не показвайте страха си. Той мрази страхливците.

И в следващия миг Сайлънс се изправи пред Мики Чаровника О’Конър, застанала на съвсем същото място, където допреди малко беше на колене нещастният Дик. Мики Чаровника махна с ръка към момчето с таблата със сладкишите. То се приближи и му поднесе да си вземе.

Обсипаната с пръстени ръка на Мики се задържа за секунда над подноса, докато направи своя избор — бонбон с розова глазура.

Той задържа бонбона между елегантните си пръсти и го заоглежда.

— Коя е тя?

Хари сведе глава, но не изглеждаше смутен от резкия въпрос.

— Една дама, която иска да разговаря с вас.

Мики Чаровника вдигна очи и Сайлънс видя, че те са толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни.

— Това и аз го виждам, Хари, любов. Това, което питам, е по-скоро защо е в тронната ми зала.

Сайлънс хвърли поглед към Хари, който за първи път изглеждаше неспокоен, и реши да се намеси:

— Тук съм заради съпруга си, капитан Уилям Холингбрук, и товара, който откраднахте от „Финч“, неговия кораб.

До нея Хари рязко си пое въздух. Момчето с подноса със сладкишите трепна, а слабичкият мъж до Мики Чаровника я погледна заинтригувано над кръглите си очила.

Може би трябваше да се изкаже по-тактично, помисли си Сайлънс, но вече беше твърде късно за това. Тъмните очи на Мики Чаровника я гледаха, изучавайки всяка подробност по тялото й. Той пъхна розовия бонбон в устата си и бавно задъвка, като мускулите на челюстта му се свиваха и отпускаха, а клепачите му почти се затвориха от удоволствие.

Той преглътна и се усмихна. В този миг Сайлънс разбра откъде идва прозвището му „чаровника“. Когато се усмихнеше, Мики се превръщаше в най-красивия мъж, който някога беше виждала. Едва ли беше на повече от трийсет години, кожата му беше гладка и с маслинен оттенък, а черните му вежди бяха извити нагоре във външния си край. Имаше дълъг и почти благороднически нос, устните му бяха пълни, извити и елегантни. На едната му буза близо до устата играеше трапчинка. Когато се усмихнеше, Мики Чаровника изглеждаше почти невинно.

Но Сайлънс знаеше, че не бива да попада в този капан. Без значение каква усмивка имаше, този мъж беше всичко друго, но не и невинен.

— Намирам, че „откраднал“ е толкова грозна дума — каза провлачено Мики Чаровника. Заради ирландския му акцент думите прозвучаха почти като милувка. — Нека ви предупредя, мистрес Холингбрук, че на малцина позволявам да я използват в мое присъствие.

Сайлънс успя да преглътне импулса си да му се извини — та действията на този мъж бяха поставили съпруга й в опасност!

Мики наведе глава и дълга копринена къдрица от махагонова коса се плъзна по рамото му.

— Какво бихте могли да искате от мен, скъпа?

— Искам да върнете товара — вирна брадичка тя.

Мики примигна развеселено.

— И защо, за Бога, бих направил нещо толкова глупаво?

Сърцето й биеше толкова шумно, че Сайлънс се опасяваше той да не го чуе. Въпреки това успя да каже със спокоен глас:

— Защото да върнете товара би било правилно. Така е по християнски. Ако не го върнете, съпругът ми ще бъде изпратен в затвора.

Мики повдигна едната си черна вежда и запита лукаво:

— Съпругът ви знае ли, че сте тук, любов?

— Не — прехапа устната си Сайлънс.

— Аха. — Той отново повика с жест момчето със сладките и си избра друг бонбон.

Сайлънс искаше да каже още нещо, но Хари я сръга и тя реши да последва предупреждението му и да замълчи.

Мики бавно изяде бонбона, докато всички присъстващи в залата чакаха. Сайлънс забеляза, че малко зад него има черна мраморна статуя на някаква римска богиня. На главата й имаше диадема, а дълги нанизи с перли се спускаха по голите й гърди.

— Ето как стоят нещата, любов — каза Мики толкова внезапно, че Сайлънс подскочи. Той отново се усмихна със същата невинна усмивка. — Виждате ли, със собственика на кораба, чийто капитан е съпругът ви, имахме леко неразбирателство. Той смята, че е разумно да не ми плаща полагащия ми се десятък от товара му, а аз… не съм съгласен с него. Показва липса на уважение, по моето скромно мнение. Затова си позволих да конфискувам товара на „Финч“, някак си, за да привлека вниманието на човека. Може да ви се струва доста краен ход и ще се съглася с вас, но това не променя нещата. На каквото си постелеш, на това лягаш…

С тези думи Мики Чаровника елегантно сви рамене, сякаш за да покаже, че нещата вече са извън неговия контрол.

Това беше. Аудиенцията й свърши. Хари я хвана над лакътя, за да я изведе, а Мики Чаровника вече беше свел глава към слабичкия нисък мъж, за да чуе какво му шепне. Но тя не можеше да се предаде. Трябваше поне да опита още веднъж. Заради Уилям.

Сайлънс си пое дълбоко дъх и в същия миг усети как ръката на Хари се стегна предупредително около нейната.

— Моля ви, мистър О’Конър. Сам казахте, че дрязгата ви е със собственика на кораба, а не със съпруга ми. Не можете ли да върнете товара заради него? Заради мен?

Мики бавно завъртя главата си, за да я погледне. Вече не се усмихваше. Тъмните му очи бяха странно безчувствени, а лишените му от усмивката устни сега изглеждаха жестоки.

— Внимавай, скъпа. Веднъж ти позволих да си поиграеш около ноктите ми и да се измъкнеш невредима. Ако отново се приближиш, ще виниш само себе си.

Сайлънс преглътна. Той едва прошепна заплахата си, но от нея косъмчетата по врата й настръхнаха. За пръв път тя осъзна, че наистина се намира в смъртна опасност. Искаше й се просто да подвие опашка и да побегне.

Но не го направи.

— Моля ви. Умолявам ви. Ако не искате да го направите заради съпруга ми или заради мен, направете го заради себе си. Заради безсмъртието на душата си. Направете ми тази услуга и ви обещавам, че никога няма да съжалявате.

Мики Чаровника се втренчи в нея със студени, далечни и безизразни очи. В стаята беше толкова тихо, че Сайлънс чуваше всяко свое дихание. А стоящият до нея Хари сякаш напълно бе спрял да диша.

И тогава Мики бавно се усмихна.

— Трябва много да го обичаш, този капитан Холингбрук, твоя така прекрасен съпруг.

— Да — гордо отвърна Сайлънс. — Да, много го обичам.

— А дали и той те обича, скъпа моя?

— Разбира се — очите на Сайлънс се разшириха от изненада.

— Аха — промърмори Мики Чаровника. — Тогава може и да има и друг начин, по който да разрешим този въпрос, така че да задоволи и двама ни — и теб, и мен.

До нея Хари се стегна.

Тя разбра. Разбра, че каквото и да предложеше Мики Чаровника, то щеше да е много лошо. Разбра, че най-вероятно нямаше да напусне тази стая, тази страховита, великолепна къща, без да остави в нея парченце от душата си.

— Но разбира се това е само ако наистина обичаш съпруга си — промърмори Мики като самия Дявол.

Уилям бе всичко за нея на този свят. Нямаше нещо, което не би направила, за да го спаси.

Сайлънс погледна Дявола в очите и повдигна брадичка.

— Обичам го.