Елизабет Хойт
Порочни намерения (7)

Седма глава

От инфекция се умираше за дни — и дори за часове, ако раната бързо загинеше.

Темперанс не можеше да прогони ужасяващата мисъл от главата си, докато каретата на лорд Кеър трополеше по тъмните улици на Лондон. Тя дори не знаеше къде живее той и дали пътят щеше да им отнеме дълго време или едва минути. Може би трябваше да настоява да остане в къщата на лейди Бекинхол въпреки очевидния му стремеж да скрие нараняването си.

— Много сте тиха, мисис Дюс — каза бавно лорд Кеър от отсрещната страна на каретата. — Кълна ви се, че това ме изнервя. Какви ли планове си правите за мен в тази ваша пуританска глава?

— Само се чудех след колко време ще стигнем до дома ви.

Той завъртя глава, гледайки през прозореца, докато нощните фенери примигваха покрай тях. След малко отново затвори очи.

— Не знам къде сме. Най-вероятно на половината път до Бат. Но не се страхувайте. Кочияшът ми е сериозен човек. Ще ни закара безопасно до вкъщи.

— Разбира се.

— Обичате ли и да танцувате? — изведнъж попита той.

Бълнуваше ли?

— Не танцувам.

— Естествено, че не — промърмори той. — Мъчениците танцуват само на кръста. Изненадан съм, че си позволихте да се насладите дори на нещо толкова невинно като музиката на едно пиано.

— Като младо момиче имах спинет^[1] — каза разсеяно тя. Със сигурност вече трябваше да наближават…

— И сте свирили.

— Да. — Изведнъж тя си спомни усещането на гладките, хладни клавиши на пианото под пръстите си, чистата радост, която й доставяше да свири. Онова време сега й се струваше толкова невинно и толкова отдавнашно.

Очите му примигнаха мързеливо.

— Но вече не свирите.

— Продадох спинета след смъртта на съпруга ми. — Тя зачака да чуе поредния му режещ коментар относно Бенджамин.

— Защо?

Простият му въпрос така я изненада, че тя го погледна. Той я гледаше през полузатворените си клепачи, а синьото на ирисите му блестеше дори в сумрака на каретата.

— Какво защо?

— Защо сте продали пианото, което очевидно сте обичали? Страхувахте се, че ще се изкушите от дребното удоволствие на музиката или причината е друга?

Темперанс здраво хвана ръцете си в скута, но гласът й беше спокоен, докато му отговаряше с една полуистина.

— Нуждаехме се от парите за сиропиталището.

— Несъмнено е било така — промърмори той, — но не мисля, че това е причината да продадете спинета. На вас ви харесва да се самонаказвате.

— Какви отвратителни думи. — Тя извърна лице от него, усещайки топлината по бузите си. Молеше се той да не може да я види в сумрачната карета.

— И въпреки това не отричате обвинението. — Той изръмжа от болка, когато каретата се разтресе.

Тя бързо го погледна и рязко си пое въздух, когато срещна острия му поглед. Дори в това му състояние на слабост, тя се чувстваше като приклещена от хищник.

— За какъв въображаем грях се наказвате? — попита меко той. — Пожелали сте бонето на друга като дете? Тъпкали сте се със сладкиши? Почувствали сте палава тръпка, когато някакъв грубиян се е отъркал у вас насред улицата?

Сурова ярост, остра и неочаквана, я заля, карайки я да се разтрепери. С мъка се удържа да не му изкрещи. Вместо това пое дълбоко въздух, вперила очи в юмруците в скута си. Най-глупавото нещо, което можеше да направи сега, бе да говори. Щеше да каже твърде много, да се разкрие. И така той вече беше твърде близо до разкриването на тайния й позор.

— Или — отвратително спокойният глас на лорд Кеър се провлачи, — грехът ви е много по-сериозен от тези, които изброих.

Тя си спомни онази отдавнашна тръпка, когато успяваше да зърне един определен мъж и неговата крива усмивка караше сърцето й да подскача така непоносимо. Спомените бяха сенки на чувства и желания от миналото, които все още дебнеха дълго след смъртта на онзи, който ги бе породил.

Темперанс вдигна глава, втренчвайки се в проклетите му сини очи, и здраво стисна челюст. Лека усмивка играеше по широката му уста — толкова чувствена и съблазнителна. От любопитство ли я измъчваше? Доставяше ли му удоволствие нейната болка?

Каретата спря и лорд Кеър отмести очи.

— А! Пристигнахме. Благодаря ви, че ме придружихте до вкъщи, мисис Дюс. Щом сляза, кочияшът ще ви отведе до собствения ви дом. Желая ви лека нощ.

Тя беше ужасно изкушена просто да го остави тук. Той й се бе подигравал и я бе дразнил като малко момче, което боде с пръчка затворена в клетка маймуна само заради собственото си забавление. И въпреки това, когато той стана и се олюля, почти свличайки се покрай вратата на каретата, тя скочи на крака.

— Ненавиждам ви, лорд Кеър — каза Темперанс през стиснатите си зъби, докато го хващаше за ръката.

— Вече ме информирахте по този въпрос.

— Не съм свършила. — Тя залитна, когато той тежко се отпусна върху нея. Един млад слуга отвори вратата на каретата и веднага хвана другата ръка на лорд Кеър, за да му помогне да слезе. — Вие сте един невъзможно груб мъж, без никакъв морал или дори маниери, доколкото виждам.

— О, престанете, моля ви се, мисис Дюс — изръмжа лорд Кеър. — Ще ми завъртите главата с това ласкаене.

— И — Темперанс продължи да говори, без да обръща внимание на думите му. — От момента, в който се запознахме — в който се вмъкнахте с взлом в дома ми, ако смея да ви напомня, — вие се държите отвратително с мен.

Лорд Кеър успя да слезе, след което се спря, дишайки тежко и подпирайки се с една ръка върху рамото на младия слуга, който ги зяпаше.

— Опитвате ли се да кажете изобщо нещо с тази тирада, или просто си изливате гнева?

— Да, ще ви кажа — отвърна му Темперанс, докато му помагаше нагоре по стъпалата, водещи към импозантната му къща.

— Въпреки отношението ви към мен и собствената ви прогнила личност, смятам да остана до вас, докато не ви прегледа доктор.

— Колкото и да съм поласкан от мъченическите ви подтици, мисис Дюс, не се нуждая от помощта ви. Едно полягване и малко бренди без съмнение ще ме оправят.

— Нима? — Темперанс се вгледа в този глупав мъж, който се олюляваше пред собствения си праг. Пот капеше от почервенялото му лице, косата по скулите му се бе слепнала, а тялото му буквално се тресеше срещу нея.

С едно бързо движение Темперанс заби лакът в раненото му рамо.

— Мили Боже! — Лорд Кеър се преви на две, задушавайки се.

— Извикайте лекар — нареди Темперанс на иконома, който стоеше с широко отворени очи на вратата заедно с още един слуга. — Лорд Кеър е болен. А вие двамата — тя посочи с брадичка към слугите — помогнете на господаря си да се качи в спалнята си.

— Вие — ахна лорд Кеър, — сте една отмъстителна харпия, госпожо.

— Няма нужда да ми благодарите — каза сладко Темперанс. — Просто изпълнявам християнския си дълг.

Звукът, който той издаде при думите й, можеше да бъде както смях, така и стон от болка. Трудно бе да се каже. Във всеки случай лорд Кеър спря да спори, докато слугите му помагаха нагоре по стълбите към стаята му.

Темперанс тръгна след тях и въпреки че мотивите й да провери дали наистина ще се погрижат добре за лорд Кеър да бяха почти изцяло алтруистични, тя все пак не можеше да не забележи какво представляваше дома му. Стълбите, по които се изкачваха, бяха мраморни, но дори още по-величествени от тези в дома на лейди Бекинхол. Те елегантно се извиваха и водеха към втория етаж. По стените висяха огромни портрети на мъже в доспехи и на високомерни дами, отрупани с великолепни бижута. Очите им сякаш я гледаха с неодобрение, че си е позволила да проникне в този дом. Под краката й плътен тъмночервен килим покриваше стъпалата и заглушаваше стъпките им. В коридора на горния етаж статуи с височината на истински човек се подаваха от нишите покрай стената. Висока двойна врата се отвори широко. Слабоват прислужник наблюдаваше с притеснение, докато те влизаха покрай него в покоите на лорд Кеър.

Темперанс се обърна към него, докато слугите отвеждаха лорд Кеър до масивното легло в центъра на стаята.

— Вие ли сте камериерът на лорд Кеър?

— Да, госпожо. — Той местеше поглед между нея и лорд Кеър. — Името ми е Смол.

— Добре. — Темперанс се обърна към слугите: — Донесете вода, колкото се може по-гореща, и чисти кърпи, ако обичате. Също така и бутилка със силен алкохол.

Слугите бързо излязоха.

— Просто ме остави, човече! — раздразненият глас на лорд Кеър се надигна откъм леглото.

Темперанс се обърна и видя, че камериерът отстъпва назад от господаря си. Лорд Кеър седеше на ръба на леглото, главата му висеше на гърдите, а тялото ми се беше килнало към избродираните със зелено и кафяво завеси на леглото.

— Но, милорд… — протестираше бедният камериер.

Темперанс въздъхна. Лорд Кеър наистина можеше да те вбеси.

Тя пристъпи решително към леглото.

— Раната ви е гноясала, милорд. Трябва да ни позволите да ви помогнем със Смол.

Лорд Кеър изметна глава настрани и я изгледа с ъгълчетата на очите си като някое диво животно.

— На вас ще позволя да се погрижите за мен, но Смол трябва да напусне стаята. Освен ако не обичате да имате публика?

— Не ставайте противен — каза тя твърде нежно, докато повдигаше здравата му ръка и издърпваше ръкава на дрехата му. Намръщи се при вида на петното върху дясното му рамо. — Опасявам се, че ще ви заболи.

Лорд Кеър бе затворил очите си, но се усмихна криво.

— Всяко докосване ми причинява болка. Освен това не се и съмнявам, че всяка болка, която ми причините, ще бъде истинско забавление за вас.

— Как можете да кажете нещо толкова ужасно. — Необяснимо защо Темперанс се почувства наранена. — Болката ви не ми носи радост.

Тя нежно смъкна ръкава от раненото му рамо, но въпреки усилията й той изсъска.

— Съжалявам — прошепна тя, докато Смол сръчно разкопчаваше жилетката на лорд Кеър. Той сякаш бе забравил за нареждането си камериерът да се махне и Темперанс почувства облекчение — събличането му и така беше трудна задача, макар и да бяха двамата.

— Недейте — измърмори лорд Кеър. — Болката винаги е била мой приятел. Тя ми напомня, когато се приближа твърде близо до ръба на разсъдъка.

Звучеше все едно бълнува. Темперанс се намръщи, докато оглеждаше рамото му. Отровната течност, стичаща се от раната му, се бе просмукала в ризата му и тя бе залепнала за кожата. Темперанс вдигна поглед и срещна очите на камериера. По притеснението, което се четеше в тях, си личеше, че и той е видял проблема.

В този момент слугите се завърнаха с горещата вода и кърпите, следвани от ниския и набит иконом.

— Оставете ги там — нареди им Темперанс, сочейки към една масичка край леглото. — Повикахте ли лекар?

— Да, госпожо — отвърна икономът с мелодичен глас.

Смол прочисти гърлото си и когато Темперанс го погледна, той прошепна:

— По-добре да не чакаме доктора, госпожо. Не може да се разчита на него след седем часа.

Темперанс погледна към елегантния златен часовник на нощната масичка. Наближаваше осем вечерта.

— Защо?

— Той пие. — Избоботи неясно лорд Кеър откъм леглото. — И ръцете му треперят. Не мисля, че ще позволя на този нещастник да ме доближи в подобно състояние.

— Ами, няма ли друг лекар, когото да извикаме? — попита Темперанс. За Бога! Лорд Кеър беше богат. Трябваше да има достатъчно хора, които да се грижат за него.

— Ще разпитам, госпожо — каза икономът и излезе.

Темперанс взе едно от чистите парчета плат, натопи го във врялата вода и нежно го положи върху рамото на лорд Кеър.

Той трепна рязко, все едно бе залепила нажежено желязо за голата му кожа.

— За Бога, госпожо, да не искате да свалите кожата от костите ми?

— По никакъв начин — отвърна Темперанс. — Трябва да отлепим ризата ви от раната, така че шевовете да не се разтворят, когато я сваляме.

Той изруга.

Темперанс предпочете да подмине думите му.

— Вярно ли е онова, което казахте преди малко?

— Какво?

— Че всяко докосване ви причинява болка? — Беше ужасно от нейна страна да се възползва от състоянието му, за да го разпитва, но беше любопитна.

Той затвори очи.

— О, да.

За миг Темперанс се втренчи в него — в този богат, титулуван благородник. Как беше възможно докосването от друго човешко същество да го наранява? Може би болката, за която говореше, да не беше изцяло физическа.

Тя тръсна глава и погледна към камериера.

— Можем ли да повикаме някого? Някой роднина или приятел на лорд Кеър?

— А… Не съм сигурен… — промърмори камериерът под носа си, избягвайки да погледне Темперанс в очите.

— Кажи й, Смол — избоботи лорд Кеър. Клепачите му бяха затворени, но за сметка на това слухът му очевидно беше достатъчно остър.

Смол преглътна.

— Не, госпожо.

Темперанс се намръщи, докато изплакваше плата и отново го поставяше върху кожата.

— Знам, че не сте близък с майка си…

— Не.

Тя въздъхна.

— Все трябва да има някой, Кеър?

И двамата мъже мълчаха. Странното беше, че камериерът изглеждаше по-смутен от лорд Кеър. Кеър просто изглеждаше отегчен.

— А какво ще кажете… — Темперанс задържа очите си върху горещата кърпа, която придържаше към рамото му, докато бузите й се обливаха с топлина, — за… за някоя жена, с която сте близък?

Лорд Кеър леко се изкиска и отвори очи. Блясъкът в тях беше прекалено силен.

— Смол, кога за последно видя някоя жена, с изключение на прислужничките, да стъпва в този дом?

— Не съм. — Очите на камериера бяха забодени в обувките му.

— Вие сте първата дама, която прекрачва прага ми за последните десет години, мисис Дюс — каза провлачено лорд Кеър. — Последната беше майка ми, в деня, в който я изгоних от дома си. Като цяло смятам, че трябва да се чувствате поласкана, не мислите ли?

 

 

Лазаръс наблюдаваше как розовина облива лицето на мисис Дюс. Цветът й отиваше и дори в слабостта си Кеър усети раздвижване в слабините си, копнеж, който беше повече от сексуален. За секунда нещо го пристегна в гърдите, едно странно желание животът му, самият той да бяха по някакъв начин по-различни. Да можеше някак си да заслужи жена като нея.

Мисис Дюс отдръпна кърпата от рамото му, изстиска я и я подмени, а рязкото пробождане от горещото го изтръгна от замечтаното му състояние. Болеше го главата, чувстваше слабост в цялото си тяло, беше му горещо и рамото му гореше. Искаше му се просто да легне и да спи и ако никога не се пробудеше… е, нима това щеше да е кой знае каква голяма загуба за света?

Но мисис Дюс все още нямаше намерение да го остави да се измъкне.

— Няма абсолютно никой, който би могъл да се погрижи за вас?

Тя докосна ръката му, случайно или преднамерено, и той усети познатата изгаряща болка. Само с усилие на волята си успяваше да остане неподвижен. Може би ако това се случваше отново и отново, щеше да свикне с болката от докосването й — като куче, което толкова често е бито, че вече не трепва под ударите. Може би дори щеше да започне да харесва усещането.

Лазаръс се изсмя или поне се опита. Звукът, който излезе от гърлото му, приличаше повече на грачене.

— За Бога, мисис Дюс, няма. С майка ми разговаряме колкото се може по-малко и има само един човек, когото бих нарекъл свой приятел, но с него неотдавна се спречкахме.

— Кой?

Той не обърна внимание на въпроса й — проклет да беше, ако повикаше Сейнт Джон тази вечер.

— И въпреки романтичните мисли в главата ви, макар да имам нова любовница, не бих я извикал до болничното си легло. Дамите, с които се занимавам, имат друго… предназначение. Както ви казах вече, не ги водя в дома си.

Тя стисна устни при тези негови думи.

Той я гледаше язвително.

— Опасявам се, че завися изцяло от вашата милост.

— Разбирам. — Тя се намръщи, докато сваляше кърпата и проверяваше ризата отдолу.

Той изсъска, когато платът се отлепи от раната.

— Трябва да свалим ризата — каза тя тихо на Смол, сякаш Лазаръс беше някое дете, за което двамата се грижеха.

Камериерът кимна и заедно свалиха ризата — мъчителна операция, която остави Лазаръс да диша тежко. Нямаше нужда да поглежда към голото си рамо, за да види, че раната е сериозно инфектирана. Тя пулсираше и го изгаряше.

— Госпожо, докторът е тук — каза един от слугите, застанал на вратата.

Зад него шарлатанинът се олюля, а мазната му перука се свлече назад по обръснатата му глава.

— Милорд, дойдох възможно най-бързо.

— Прекрасно — промърмори Лазаръс.

Лекарят се приближи до леглото с прекалено внимателната походка на пиян човек.

— Какво имаме тук?

— Раната му — можете ли да му помогнете? — Опита се да му обясни мисис Дюс, но докторът я подмина, за да погледне отблизо раната.

Миризмата от евтино вино лъхна лицето на Лазаръс.

Докторът рязко се изправи.

— Какво сте сторили, жено?

Очите на мисис Дюс се разшириха.

— Аз… аз…

Докторът грабна от пръстите й парчето плат, което тя използваше досега.

— Намесили сте се в естествения оздравителен процес!

— Но гнойта… — опита се да каже мисис Дюс.

— Тя е bonum et laudabile^[2]. Знаете ли какво означава това?

Мисис Дюс поклати глава.

— Добра и похвална — промърмори Лазаръс.

— Абсолютно сте прав, милорд. Добра и похвална! — заяви докторът, препъвайки се. — Всеизвестно е, че гнойта е тази, която лекува раната. Не бива да й се пречи.

— Но той има треска — възпротиви се мисис Дюс.

Лазаръс затвори очи. Беше му все едно как ще го лекуват, стига скоро да приключеха. Остави своята мъченица и лекарят шарлатанин да се изяснят сами помежду си.

— Ще му пусна малко кръв и това ще отнеме от горещината в тялото му — изрече докторът.

Лазаръс отвори очи и видя докторът да рови в чантата си. От нея извади ланцет^[3] и се обърна към Лазаръс, държейки острия инструмент в паралитичната си ръка. Лазаръс изруга, опитвайки се да се надигне. Едно нещо беше да даде да му пуснат кръв, но съвсем друго беше да позволи на пиян да забие нож в тялото му — това беше равносилно на самоубийство.

По дяволите, стаята се въртеше около него.

— Отпратете го.

— Но… — прехапа устни мисис Дюс.

— Ако ще ме оставите в неговите ръце, по-добре ме хвърлете на лъвовете.

— Сега, милорд… — докторът звучеше помирително.

Очите на мисис Дюс — изпълнени с тревога и несигурност, — срещнаха тези на Лазаръс.

— Моля ви. — Той беше прекалено слаб, прекалено трескав, за да наложи волята си. Тя трябваше да го стори вместо него. — Предпочитам да умра от вашата ръка, отколкото от тази на пиян шарлатанин.

Тя рязко кимна и Лазаръс се отпусна с облекчение назад в леглото. Мисис Дюс хвана доктора за ръката и със смесица от твърдост и обезоръжаваща благост го изведе от стаята. Предаде го в ръцете на иконома и се завърна до леглото на Лазаръс.

— Надявам се, че решението ви е правилно — каза тихо тя. — Аз никога не съм учила за това, имам само практическия опит на жена, която се грижи за много деца…

Когато погледна в необикновените й изпъстрени със злато очи, на Лазаръс му хрумна, че може би наистина поверяваше живота си на тази жена.

Той се отпусна назад в леглото, а устата му се изви във весела ирония.

— Имам пълна вяра във вас, мисис Дюс.

И макар че изрече думите с обичайния си саркастичен тон, той откри с изненада, че те бяха истина.

 

 

Темперанс погледна надолу към инфектираното рамо на лорд Кеър, осъзнавайки, че признанието му, че й вярва, бе накарало пот да избие надолу по гръбнака й. Вярата на последния човек, който й се бе доверил, бе жестоко измамена.

Само че сега не му бе времето да мисли за миналото. Темперанс се отърси от спомените. Раната беше червена и отекла, краищата й бяха подути и възпалени и от тях тръгваха червени жилки.

— Нека слугите донесат прясна гореща вода — промърмори тя на камериера, докато отново изстискваше кърпата. Този път я сложи директно върху раната — понякога инфекцията можеше да бъде изтеглена от горещината.

Лорд Кеър се стегна при докосването й, но по никакъв друг начин не показа, че усеща болката, която със сигурност бе ужасна.

— Защо докосването на другите ви причинява болка? — меко го попита тя.

— По същия начин можете да попитате защо птицата се стреми към небето, госпожо — отговори той, трудно изричайки думите. — Просто съм такъв.

— А когато вие докосвате някого?

Той сви рамене.

— Не ме боли, стига докосването да идва от мен.

— И винаги сте били такъв? — Тя се намръщи, притискайки кърпата към раната. Въпреки онова, което беше казал докторът, Темперанс открай време вярваше на наученото от майка си. А майка й не харесваше гнойта, bonum или не.

Кеър ахна и затвори очи.

— Да.

Тя бързо го погледна, преди да махне кърпата от раната и да избърше течността, която се стече от нея.

— Преди казахте, че никога не е имало човек, който да не ви причини болка.

Думите й бяха констатация, но в тях се криеше въпрос, защото Темперанс си спомняше лекото му колебание преди.

Той остана мълчалив, докато тя изплакваше кърпата в хладката вече вода и отново я поставяше върху раната. За момент Темперанс си помисли, че няма да й отговори.

След това той прошепна:

— Излъгах. Имаше — Анелиз.

Темперанс рязко вдигна глава и се втренчи в него, усещайки странно пробождане от нещо, което може би беше ревност.

— Коя е Анелиз?

— Беше.

— Какво?

Той въздъхна.

— Анелиз беше по-малката ми сестра. Беше по-малка с пет години. На външен вид приличаше на баща ни — бледо малко същество с миша кафява коса и сиво-кафяви очи. Постоянно вървеше след мен, въпреки че й казвах… казвах й…

Гласът му замря, докато Смол мълчаливо подменяше легена с вода с друг. Темперанс изплакна кърпата в него. Водата беше толкова гореща, че ръцете й почервеняха. Тя сложи горещата кърпа върху раната и натисна, но Лазаръс сякаш вече дори не забелязваше какво се случва.

— Какво й казвахте?

— Ммм? — измърмори лорд Кеър, без да отваря очи.

Темперанс се наведе по-близо към него, вглеждайки се в дългия му нос, плътната му, почти жестока уста. Нямаше начин такъв саркастичен, отвратителен мъж да бъде победен от нещо толкова банално като гнойна рана?

— Кеър? — Стомахът й се сви от страх.

— Какво? — измърмори раздразнено той, полуотваряйки очите си.

Тя преглътна.

— Какво казвахте на Анелиз?

Той разклати главата си върху възглавницата.

— Тя все вървеше след мен, шпионираше ме, когато си мислеше, че не я гледам, но тя бе толкова по-малка от мен. Винаги я усещах. Взимаше ръката ми, дори когато й казвах да не го прави. Казвах й да не ме докосва. Само че нейното докосване никога не болеше… никога не болеше…

Темперанс се пресегна и направи нещо, което никога не би сторила, ако той беше на себе си: нежно отметна красивата му сребристобяла коса назад от челото му. Косата му беше мека, почти копринена, под пръстите.

— И какво й казахте?

Изведнъж сините му очи се отвориха широко — бяха така ясни, така спокойни, както в деня, преди да го ранят.

— Казах й да се махне и тя го направи. Скоро след това получи треска и умря. Тя беше на пет, а аз на десет. Не търсете у мен някаква романтика, мисис Дюс. Такава няма.

Тя задържа погледа му за момент, искайки да оспори думите му, искайки да утеши малкото момче, което беше загубило сестричката си преди толкова много време. Вместо това обаче изправи рамене, отдръпвайки ръката си от косата му.

— Ще промия раната ви със силен алкохол. Доста ще боли.

— Разбира се — усмихна се той почти мило.

И някак си, с помощта на Смол, тя се справи с ужасната задача. Проми раната с бренди, подсуши я и отново я превърза, като през цялото време беше наясно, че му причинява ужасяваща болка. Когато приключи, лорд Кеър дишаше тежко под завивките — в безсъзнание. Смол беше разрошен, а Темперанс се бореше със съня.

— Поне това свършихме — прошепна изтощено тя, докато помагаше на прислужника да събере мръсните кърпи.

— Благодаря ви, госпожо — каза дребният камериер. Той хвърли притеснен поглед към леглото и мъжа в него. — Не знам какво щяхме да правим без вас тази вечер.

— Той е истинско наказание, нали?

— Така е, госпожо — отвърна разпалено прислужникът. — Искате ли да накарам слугините да ви приготвят една стая?

— Трябва да се прибера. — Темперанс погледна към лорд Кеър. Лицето му все още беше зачервено и въпреки че беше избърсала веждата му, по нея отново беше избила пот.

— Ако ме извините, госпожо — каза Смол, — той може пак да се нуждае от вас през нощта, а и във всеки случай е много късно за една дама да пътува сама.

— Така е, нали? — промърмори тя, благодарна за извинението, което й предложи.

— Ще накарам Кук да ви приготви един поднос — каза Смол.

— Благодаря ви — отвърна Темперанс, докато прислужникът излизаше тихо от стаята. Тя се отпусна в един стол, издърпан близо до леглото и подпря глава на юмрука си с намерението просто да притвори очи, докато дребният камериер й донесе вечеря.

Когато се събуди, огънят беше угаснал. Само една топяща се свещ на нощното шкафче осветяваше стаята. Протегна се внимателно, примигвайки от болката във врата и раменете от спането в толкова страна поза, и погледна към леглото. Някак си не се учуди, че блестящите сини очи я наблюдаваха.

— Какъв беше той — попита лорд Кеър меко, — вашият образцов съпруг?

Тя знаеше, че не бива да му отговаря, че въпросът беше твърде личен, но някак си, в мрака на нощта, изглеждаше логичен и правилен.

— Беше висок, с тъмна коса — прошепна тя, спомняйки си онова лице отпреди толкова време. Някога й бе така близко, а сега толкова бе избледняло. Тя затвори очи. Струваше й се толкова грешно да забрави Бенджамин и всичко, което бе представлявал. — Очите му бяха прекрасно тъмнокафяво. Имаше белег на брадичката си от времето, когато като момче веднъж паднал, и докато говореше, имаше навика да протяга пръсти и да жестикулира с ръце по начин, който ми се струваше така елегантен. Беше много интелигентен, много истински и много мил.

— Колко отвратително — рече той. — Звучи ми като някой педант.

— Не беше такъв.

— Разсмиваше ли ви? — попита тихо той, а гласът му беше дрезгав от сън или може би от болка. — Шепнеше ли в ухото ви неща, които да ви накарат да се изчервите? Изпращаше ли докосването му тръпки надолу по гърба ви?

Тя рязко си пое въздух при тези негови груби и толкова лични въпроси.

Но той продължи, като сега гласът му беше станал невъзможно дълбок:

— Ставахте ли влажна, когато ви погледнеше?

— Престанете! — извика тя, а гласът й отекна в стаята. — Моля ви, спрете.

Кеър просто я наблюдаваше, а в очите му се криеше познание — сякаш знаеше, че е влажна, — но заради неговия поглед, а не заради старите спомени за съпруга й.

Тя си пое въздух.

— Той беше добър човек — прекрасен човек — и аз не го заслужавах.

Лорд Кеър затвори очи и за момент изглеждаше сякаш е заспал. След това обаче промърмори:

— Никога не съм се женил, но си мисля, че би било наистина ужасно да трябва да заслужиш съпруга си.

Тя отмести поглед от него. Темата на разговор караше гърдите да я болят, депресираща меланхолия обземаше мозъка й.

— Бяхте ли влюбена в него — попита лорд Кеър, — в този съпруг, когото не заслужавахте?

И може би защото все още бе наполовина отнесена в сънища, или защото в полутъмната спалня между тях се беше зародила особена интимност, тя му каза истината:

— Не. Обичах го, но никога не съм била влюбена в него.

Изведнъж стаята просветля — сякаш наведнъж цялата, и тя осъзна, че утрото бе дошло незабелязано, докато говореха.

— Нов ден е — каза глупаво Темперанс.

— Да, така е — отвърна лорд Кеър и задоволството в гласа му я накара да потрепери.