Елизабет Хойт
Порочни намерения (13)

Тринайсета глава

Какво бе сторила?

Докато каретата на Кеър трополеше по улиците на Лондон в ярката слънчева светлина, Темперанс гледаше невиждащо през прозорчето й. Беше се поддала на изкушенията на плътта, беше легнала с мъж, който не беше неин съпруг — за втори път в живота си. Трябваше да изпитва вина, мъка и може би паника и тя наистина усещаше всички тези чувства. Но в същото време имаше и искра радост дълбоко в гърдите й, която твърдоглаво отказваше да бъде изгасена от всичките й съмнения.

Беше прекарала нощта с Кеър и бе щастлива от това.

Въпреки това, когато каретата спря близо до дома й, се подготви да се сблъска с неодобрението на Уинтър. И наистина, щом слезе, видя, че Уинтър стои отвън пред главния вход на сиропиталището. Мили Боже.

С напрегнат поглед той я гледаше как се приближава, но щом стигна до него, каза само:

— Влизай, сестро.

Темперанс го последва унило. Тя донякъде очакваше той да я разпитва за отсъствието й предишната нощ, но вместо това той тръгна пред нея към кухнята. Там Нел надзираваше приготвянето на закуската с помощта на Мери Уитсън. Когато Темперанс влезе, Нел завъртя очи към нея, очевидно изпълнена с нетърпение да зададе всичките въпроси, които в момента не можеше да изрече на глас.

Уинтър се извърна да си върви, но Темперанс го хвана за ръката.

— Сайлънс?

Той поклати глава, извръщайки лицето си от нейното.

— Няма вест нито от нея, нито от Уилям, откакто разбрахме, че товарът е върнат.

Темперанс въздъхна.

— Ами Ейса?

— Не знам. С Конкорд не си говорят. Опасявам се, че отново изчезна нанякъде.

Тя кимна угрижено. Само за няколко дни семейството им се бе разбило.

— Трябва да вървя в училището — каза Уинтър.

— Разбира се — отвърна тя, пускайки ръката му.

Той се поколеба.

— Наистина ли си добре, сестро? Притеснявам се за твоето благополучие.

Тя кимна, забила поглед във върха на обувките си. Какво ли си мислеше той за нея?

Усети как ръката му докосна косата й — леко и успокояващо, и в следващия миг той вече бе излязъл от кухнята.

— Липсвахте ни снощи, госпожо — каза меко Мери Уитсън. Тя беше заета да разбърква кашата върху огъня и избягваше да погледне Темперанс в очите.

Темперанс въздъхна и се зачуди дали да не избегне по-нататъшното обсъждане на снощното й отсъствие. Но това нямаше да е честно нито към Мери Уитсън, нито към самата нея.

— Съжалявам. Пренебрегнах и теб, и останалите деца. Не трябваше да ви оставям снощи така неочаквано.

Мери я погледна с поглед, чието значение бе трудно да се разчете и който не приличаше на 12-годишно дете.

— Всичко е наред, госпожо.

Темперанс трепна.

— Просто… — Мери бъркаше все по-бавно кашата, докато накрая голямата дървена лъжица почти напълно спря да се движи в гърнето. — Мистър Мейкпийс каза, че снощи една жена е разпитвала за момичета, които да вземе да чиракуват при нея. Мистър Мейкпийс смята, че това може да е добро място за мен.

Сърцето на Темперанс се сви. Все още не беше готова да пусне Мери Уитсън да си тръгне, но трябваше да се примири с реалността.

— Разбирам. — Гърлото я стегна и тя се разкашля, след което се усмихна ведро, за да прикрие паузата. — Ами, това е хубава новина, нали? Ще обсъдя с мистър Мейкпийс и ще се уверя, че мястото е добро за теб, Мери.

Мери наведе глава, а малките й раменца се отпуснаха.

— Да, госпожо.

И Темперанс се извърна, за да прикрие блясъка от сълзите в очите си.

Прекара остатъка от деня в обичайните си занимания в дома — готвене, чистене, занимания с децата и нежно гълчане. Когато настъпи вечерта, Темперанс изведнъж усети, че е изтощена и неспокойна в очакване да види Кеър отново. И въпреки това, когато той почука на кухненската врата, тя все още не бе готова да се изправи срещу него.

Темперанс отвори вратата и той стоеше там, в потъмняващия здрач. Сребристата му коса беше опъната назад и стегната на гладка опашка, но пръстите й помнеха колко копринени бяха къдриците му. Сапфирените му очи я наблюдаваха изпод ръба на тривърхата му шапка. Бе с обичайната си черна пелерина, но сега тя вече знаеше какво е усещането той да лежи между бедрата й. Знаеше как линиите около устата му се изостряха, когато стигаше до върха. Знаеше как пенисът му пулсира и трепери в нея, докато семето му се излива в нея.

Тя си пое въздух, борейки се да запази обичайното си възпитано изражение.

Едното ъгълче на чувствените му устни леко се изви, сякаш усещайки каква битка се води вътре в нея.

— Мисис Дюс. Как сте тази вечер?

— Доста добре, милорд — отвърна тя може би една идея по-остро. Изгаряше от желание да го докосне, но не можеше.

Сега той определено потисна усмивката си и това я накара едновременно да иска да затръшне вратата в лицето му и да го сграбчи и да го целуне.

Беше дразнещо усещане.

Тя прочисти гърлото си.

— Бихте ли желали да влезете и да изпиете чаша чай, преди да тръгнем?

— Не, благодаря — отвърна също толкова официално, колкото и тя. — Работата, която трябва да свърша тази вечер, не може да чака.

Тя кимна.

— Много добре.

Пелерината й беше готова и тя я уви около себе си, преди да кимне на Нел, която се преструваше, че не подслушва, и тръгна.

Кеър веднага закрачи по улицата и тя побърза да го настигне, но не бяха изминали и няколко стъпки, когато той изведнъж я дръпна в тъмнината на един от входовете, покрай които минаваха.

— Какво…

Устата му прекъсна изненаданото й възклицание. Целуна я дълбоко и с чувство на притежание, преди бавно да вдигне глава.

— Така е по-добре.

Звучеше много доволен от себе си.

Той отново закрачи, но този път по-бавно. За разлика от предишните пъти, когато бяха кръстосвали улиците на „Сейнт Джайлс“, този път тя не знаеше накъде са се запътили. Сега Кеър водеше. Те продължиха по задната уличка, докато стигнаха кръстовището, където Темперанс видя да ги чака неговата карета.

Тя го погледна изненадано.

— Къде отиваме?

— Да посетим мъжа, когото видяхме в заведението на мисис Уайтсайд — отговори делово той.

Тя се спря.

— О, едва ли съм ви нужна за това посещение.

— Нямате си представа за какви неща сте ми нужна — каза тихо той и й помогна да се качи в каретата.

Нямаше друг избор, освен да тръгне с него. Или поне това си каза Темперанс, докато сядаше на тапицираната седалка в каретата. Може би истината беше, че без значение какъв беше претекстът, на нея й харесваше да бъде с него.

Той седна срещу нея и тя потисна разочарованието, което я бодна.

Каретата тръгна и тя впери поглед надолу към ръцете си, съзнавайки, че той я наблюдава.

— Добре ли си? — след малко попита меко той.

— Да — отвърна тя.

— Имам предвид след съвкуплението ни снощи.

— О. — Тя усети как шията й пламва. Та той говореше директно за случилото се! — Добре съм. Благодаря.

— А сестра ти?

Тя се намръщи, докато сълзите й отново бяха на път да потекат.

— Нямаме други новини.

— Разбирам.

Тя надникна изпод ресниците на очите си, опитвайки се да разчете изражението на лицето му на слабата светлина. Звучеше сякаш той може би се тревожеше за нея. Дали възнамеряваше да повтори случилото се предната нощ? Или за него то беше нещо еднократно и вече забравено? Но ако не се интересуваше от нея, едва ли щеше да я помъкне сега със себе си. Темперанс усети как слабините й пламват при мисълта за ръцете му, милващи гърдите й отново. За устните му, притиснати към врата й…

Каретата спря и тя бързо вдигна поглед.

— Къде…?

Тя не успя да довърши въпроса си, защото в този момент вратата на каретата се отвори и един висок мъж със сива перука и очила във формата на полумесец се качи вътре.

— Мисис Дюс, вероятно си спомняте приятеля ми, мистър Сейнт Джон? — спокойно попита Кеър.

— Разбира се — отвърна тя, опитвайки се да прикрие объркването си.

Мистър Сейнт Джон я поздрави с кимване.

— Госпожо.

— Сейнт Джон бе така любезен да приеме да се присъедини тази вечер към нашето разследване каза Кеър.

Сейнт Джон леко изсумтя, което накара Темперанс да се зачуди какво го бе накарало да е толкова любезен. Тя се загледа с любопитство в двамата мъже. Гледайки ги, човек не би сметнал, че има вероятност двамата да са приятели. Кеър беше толкова безгрижен — но с леко усещане за опасност, — докато Сейнт Джон изглеждаше сериозен и ерудиран.

— Може ли да запитам как станахте приятели? — каза тя.

Кеър беше този, който отговори:

— Срещнахме се в Оксфорд, където аз прекарвах времето си, пиейки лошо вино, а той се опитваше да превежда мрачни гръцки философи и спореше с други скучни джентълмени.

Сейнт Джон отново изсумтя, но Кеър продължи, без да обръща внимание на прекъсването.

— Една вечер попаднах на него, докато шестима вулгарни бандити бяха в процес на превръщането му в пюре. Опасявам се, че заниманието им ми се стори обидно.

Темперанс зачака, но и двамата мъже я гледаха все едно това беше краят на историята.

Тя премигна.

— Значи сте се срещнали при кръчмарска кавга?

Кеър се загледа замислено в тавана.

— По-скоро улично сбиване.

— Или меле — сви рамене Сейнт Джон.

— И сте станали приятели — Темперанс довърши вместо тях.

— Да — каза Кеър, докато Сейнт Джон отново сви рамене, сякаш изходът от срещата им бе очевиден.

— Не разбирам — промърмори Темперанс под носа си.

Но слухът на Кеър беше остър.

— Мисля, че решаващият момент беше, когато Сейнт Джон получи удар по темето си — мило каза той. — Кръвта бе навсякъде. А това свързва хората.

Тя отново примигна.

— А вие бяхте невредим?

Подобно предположение дойде твърде много на Сейнт Джон.

— Носът му беше счупен, а двете му очи насинени — каза той с тон, в който доста ясно звучеше злорадство. — Устната му бе така подута, че фъфлеше цял месец след това.

— Седмица — подметна Кеър.

— Поне шест седмици — отвърна хладнокръвно Сейнт Джон.

— Още фъфлеше на първи май, когато… ъъъ…

— Мъртво пияни гребахме надолу по Темза — каза Кеър — с откраднатото куче на оня испанец.

— Точно — измърмори Сейнт Джон.

— О! — Очите на Темперанс се разшириха.

Устните на Кеър се извиха нагоре.

— Сега разбирате ли защо го извиках, щом реших, че може да ни е нужен още един човек.

— О, да — едва промълви Темперанс.

— Прекарах следващите две години в Оксфорд, опитвайки се да го накарам да пие повече вино и да учи по-малко — продължи Кеър.

— А аз прекарах тези две години, опитвайки се да те предпазя да не се поддадеш на най-лошите си пороци — каза доста по-директно Сейнт Джон. Той погледна към Кеър. — В един момент бях убеден, че си решил да умреш.

— Може и да беше така — прошепна Кеър. — Може и да беше така…

Каретата се разтресе и спря.

Внезапно отрезвен, Кеър погледна през прозореца.

— Пристигнахме.

 

 

След последния път, когато ги нападнаха в „Сейнт Джайлс“, Лазаръс се зарече повече да не излага мисис Дюс на риск. Но в същото време се нуждаеше от извинение, което да я задържи в живота му. И разследването му, макар и опасно, беше идеално за целта.

Ето защо и Сейнт Джон се появи тази нощ.

Лазаръс кисело призна пред себе си, че да ги придружава мъжка бавачка — и то такава, която сам бе повикал — превръщаше задирянето му на Темперанс в почти комично. Но нямаше намерение да рискува безопасността й, нито да престане… да я ухажва.

Думата го стресна. Това ли правеше той? Ухажваше ли я? Може би. За първи път преследваше жена, без да използва пари като примамка. И това беше странно смиряваща го мисъл. Тя бе дошла при него, без да я е грижа какво можеше да й даде той. Беше му достатъчно да използва единствено чара си.

А той много често не му достигаше.

— С кого ще се срещаме тази вечер? — попита Сейнт Джон, докато слизаха от каретата. Може и да беше академична душа, но Лазаръс знаеше от дните им в Оксфорд, че станеше ли нужда, можеше и да се бие.

— С Джордж Епингам, лорд Фолк — каза Лазаръс, гледайки към рушащата се къща пред тях. Бяха в „Уестминстър“. Едно време районът бе доста модерен, но сега повечето от заможните му бивши обитатели бяха избягали на запад. — Той харесва забавленията със завързани очи.

Лазаръс усети бързия поглед, който му хвърли Сейнт Джон, но не му обърна внимание и почука на вратата. Последва дълга тишина.

— Как го откри? — остро попита Сейнт Джон.

Лазаръс се усмихна студено.

— Една собственичка на публичен дом ми го препоръча.

Той видя, че Сейнт Джон наблюдава Темперанс, но преди да успее да изкаже на глас притесненията си, вратата на къщата се отвори.

Мърлява слугиня зяпна срещу тях.

— Можем ли да видим господаря ти? — попита Лазаръс.

Тя преглътна, почеса ръката си и се обърна, без да отговори. Поведе ги във вътрешността на къщата, която очевидно бе виждала и по-добри дни. Износеният дървен под беше без блясък. Прах се бе натрупала по тъмните ъгли. В края на коридора имаше стая и тя отвори вратата й, без да съобщи първо за гостите. Фолк седеше зад бюрото вътре, облечен в протрит кафяв халат и с меко боне, което да държи топло на бръснатата му глава. На ръцете си носеше ръкавици без пръсти, за да може да пише, и Лазаръс забеляза, че огънят в огнището не гореше силно. Всъщност в цялата къща бе студено.

— Кой беше, Сали? — попита Фолк, преди да вдигне поглед нагоре. Загледа се в тях за миг и Лазаръс си помисли, че очите му се вледениха. — Нямам пари да ви дам.

Лазаръс повдигна едната си вежда.

— Не сме събирачи на дългове.

— Аа. — Фолк не изглеждаше смутен. — По каква работа сте тук тогава, ако смея да попитам?

— Бих искал да ви разпитам за една наша обща приятелка.

Беше ред на Фолк да повдигне вежда. Беше по-млад, отколкото Лазаръс бе сметнал от пръв поглед — може би не бе на повече от четирийсет. Беше красив, но нуждата или тежкият живот бяха прорязали бръчки през лицето му и брадичката му беше провиснала. След година или две хубостта му щеше да изчезне.

— Познавате ли Марй Хюм?

— Не — бързо отговори Фолк. Погледът му не трепна, но ръката му се сви в юмрук върху бюрото.

— Красива жена с кръгло, червено родилно петно в ъгълчето на дясното й око? — спокойно попита Лазаръс. — Преди почти два месеца бе открита мъртва в „Сейнт Джайлс“.

— Много курви умират в „Сейнт Джайлс“ — каза Фолк.

— Така е — отвърна Лазаръс, — но аз не съм казвал, че тя е курва.

Лицето на Фолк загуби всякакво изражение.

В настъпилата тишина Лазаръс взе ръката на Темперанс и я издърпа да седне до себе си на канапето. Сейнт Джон остана прав до вратата.

Очите на Фолк се стрелнаха към Темперанс и Сейнт Джон, но след това сякаш престана да им обръща внимание.

— За какво става дума? — попита той Лазаръс.

— Марй беше моя приятелка — отвърна Лазаръс. — Интересувам се да открия мъжа, който я е убил.

Жълтеникавата кожа на Фолк стана восъчна.

— Била е убита?

Можеше ли човек сам да смени цвета на лицето си, зачуди се Лазаръс.

— Била е открита завързана за леглото с разпорен корем.

Фолк се беше втренчил в него, след което внезапно премести тежестта си на стола и тежко се отпусна назад.

— Не знаех.

— Срещали сте се с нея? — попита Лазаръс.

Фолк кимна.

— Половин дузина пъти или повече. Но не бях единственият мъж, когото обслужваше.

Лазаръс зачака, без да казва нищо.

Цветът на лицето на Фолк — доколкото го имаше, — се връщаше.

— Имаше няколко клиенти. Тя бе готова да прави… необичайни неща.

Той погледна съзаклятнически Лазаръс, сякаш двамата споделяха обща мръсна тайна. Само че Лазаръс държеше тази тайна от толкова години, че и малкото срам, който някога бе изпитвал, вече го нямаше.

Той студено отвърна на погледа на Фолк.

— Знаете ли имената на някои от другите й клиенти?

— Може би.

Лазаръс изгледа изучаващо мъжа и след това каза на Сейнт Джон, без да отмества погледа си от Фолк.

— Моля те, отведи мисис Дюс в каретата.

Темперанс се стегна, но без да протестира, излезе от стаята заедно със Сейнт Джон, който затвори вратата на стаята.

Лазаръс продължаваше да гледа право във Фолк.

— А сега ми кажете имената.

 

 

— Дали е добра идея да го оставяме сам с онзи мъж? — прошепна притеснено Темперанс на Сейнт Джон.

Той не забави крачката си, докато слизаше по стъпалата пред къщата.

— Кеър знае какво прави.

— Но ако лорд Фолк извика и други слуги?

Сейнт Джон й помогна да се качи в каретата и след това седна срещу нея.

— Очаквам Кеър да се справи сам. Освен това не изглеждаше Фолк да разполага с други слуги, освен с това малоумно момиче.

Темперанс гледаше нервно през прозореца, без да е напълно убедена.

— Тревожите се за него — меко каза Сейнт Джон.

Тя го погледна изненадано.

— Разбира се, че се тревожа.

Изведнъж тя разбра по задоволството, което се изписа по лицето му, че нейната тревога имаше далеч по-голямо значение в неговите очи.

Тя погледна надолу към ръцете си и повтори по-меко:

— Разбира се, че се тревожа за него.

— Радвам се — каза той. — Мисля, че от доста време никой не се е тревожил за Лазаръс.

— Освен вас — тихо рече тя.

Той леко се намръщи и тя забеляза за пръв път, че замислените му сиви очи бяха красиви по един сдържан начин.

— Да, тревожа се за него, но не е същото, нали? Аз имам моето собствено семейство. — Той примигна и главата му рязко трепна, сякаш се бе сетил за нещо. — Или поне имах такова.

Настъпи неловка тишина, защото бе повече от ясно, че е обзет от някаква тъга, и също толкова ясно бе, че не искаше да говори за нея.

След известно време тя си пое дъх.

— Все още го няма.

Сейнт Джон скръсти ръце.

— Ще дойде.

— Познавахте ли я? — изведнъж попита тя. — Марй?

Скулите на Сейнт Джон бяха високи и остри и Темперанс видя как сега те леко порозовяха.

— Не, никога не съм я срещал. — Цветът се засили. — Той държеше — държи — тази част от живота си скрита.

— И никога не се е женил?

— Не. — Той се намръщи замислено. — Доколкото ми е известно, никога дори не се е интересувал от някоя почтена жена. — Той вдигна поглед към нея. — Или поне не досега.

Бе неин ред да впери поглед в дланите си, докато бузите й горяха.

Тя по-скоро усети, отколкото да види, че Сейнт Джон седна малко по-напред.

— Вижте, той може да изглежда студен и циничен и, ами… брутален понякога. Но помнете, че в него има нещо много ранимо. Не му причинявайте болка.

Темперанс рязко изправи глава, възмутена от самата мисъл.

— Никога не бих му причинила болка.

Но той вече клатеше глава.

— Сега говорите така, нормално е, но не забравяйте какво ви казах. Той може да кърви. Не бъдете причината за това.

Каретата се разлюля, когато Кеър разтвори вратата и се качи.

Сейнт Джон хвърли предупредителен поглед към Темперанс, докато се отпускаше назад на седалката.

— Получи ли онова, което искаше?

— Определено. — Кеър потропа по покрива и се настани до Сейнт Джон. — Фолк знае поне за трима други мъже.

Сейнт Джон повдигна вежди със съмнение.

— Не е много.

— Но е повече от онова, което имах преди — отвърна Кеър.

Сейнт Джон се изсмя:

— И как предлагаш да открием тези мъже?

— Ще разпитам — каза надменно Кеър.

— Мили Боже, щял да разпита.

Двамата продължиха да се заяждат, но Темперанс имаше чувството, че и на двамата им харесва този начин на разговор, макар че сигурно първо щяха да умрат хиляда пъти, преди да си го признаят. Тя се загледа през прозореца и се отнесе в мисли за казаното от Сейнт Джон по-рано. Със сигурност грешеше. Как изобщо бе възможно мъж като Кеър да бъде раним? Тя го погледна изпод полузатворените си клепачи. Вниманието му бе насочено към някакъв аргумент в спора му със Сейнт Джон, но въпреки това улови погледа й. Той притвори очи и единият ъгъл на устата му се изви чувствено, макар че продължаваше да спори с приятеля си.

Темперанс се задъха и бързо погледна настрани. Мили Боже. Ако й въздействаше по този начин само с погледа си, то не бе ли тя тази, която трябваше да се пази?

Малко след това спряха пред къщата на Сейнт Джон.

— Лека нощ, Кеър, мисис Дюс — кимна им той.

Темперанс наклони глава за довиждане.

— Лека и на теб и благодаря — каза Кеър.

— Винаги — сви рамене Сейнт Джон.

Вратата се затвори зад него и каретата отново потегли.

Темперанс очакваше донякъде Кеър да се премести и да седне до нея, но на него сякаш му бе добре да я гледа от отсрещната седалка.

Тя се повъртя неспокойно под изпитателния му поглед и след това един въпрос, който се въртеше в съзнанието й от дни насам, изскочи от устата й:

— Знаеше ли, че тя се вижда и с други мъже?

Тя съзнаваше, че въпросът й е неочакван.

— Не.

— Но — смръщи се тя, забила поглед в гънките на пелерината си и търкайки с пръст едно петно по ръба й — тя е била твоя любовница. Със сигурност си очаквал да ти е вярна.

— Да.

— Тогава? — Гласът й бе на ръба да стане рязък, но тя не се опита да го омекоти. Как бе възможно да не му пука?

— Плащах й, за да ми бъде любовница — студено каза той, — и това беше всичко.

— Колко дълго?

— Почти две години.

— И колко често се виждахте?

Той се размърда неспокойно.

— Имах навика да я посещавам два пъти в седмицата.

Тя се втренчи в него, усещайки как в гърдите й се надига вълна от емоция, която заплашваше да разбие стената на мълчанието й.

— Виждал си се с Марй два пъти в седмицата в продължение на две години. Правил си любов с нея стотици пъти…

— Онова, което правехме заедно, не беше любов — прекъсна я остро той.

Тя не обърна внимание на прекъсването му.

— Веднъж ми каза, че не си я обичал, но все пак трябва да си изпитвал нещо към нея.

Лазаръс не отговори, а просто продължи да я гледа.

— Положи немалко усилия и рискува живота си повече от веднъж в търсене на убиеца й. — Тя удари с длан по седалката до себе си. — Трябва да е означавала нещо повече за теб от просто любовница.

— Значи според теб сигурно съм я обичал? — попита меко той.

Тя се наведе напред, обзета от ярост по необяснима причина.

— Според мен си искал да обичаш Марй — бил си влюбен в идеята за любов, — но нямаш представа какво е любовта. Мисля, че това е, което търсиш в „Сейнт Джайлс“ — някакъв източник на емоция, някакво загатване за това какво всъщност са човешките чувства.

— Колко сте проницателна, мисис Дюс — каза ужасно бавно той. — Познавате ме от по-малко от месец, но вече успяхте да достигнете до дълбините на душата ми.

В миг всичкият й гняв изчезна.

— Лазаръс…

— Какво? — Един мускул трепереше на челюстта му. — Какво очакваш да ти кажа?

Тя затвори очи.

— Нещо. Каквото и да е. Кажи ми, че е била любовта на живота ти. Обясни ми как е възможно тя да е била твоя любовница, а ти да нямаш никаква представа, че тя се вижда и с други мъже и че даже има брат. Кажи ми нещо, Кеър. Почувствай нещо.

— Може би няма нищо за казване — прошепна той, очевидно, без да се трогва от думите й. — Може би действията ми са продиктувани от някаква прищявка. Може би никога през живота си не съм обичал никое друго човешко същество. Може би не съм способен на това.

Тя се втренчи в него, чувствайки се наранена, чувствайки се изтощена.

— Не ти вярвам. Всеки е способен да обича.

Той отметна назад главата си и се засмя по не особено приятен начин.

— Всеки? Що за детинско изказване! Нима курвите обичат? Ами убийците? Кажи ми, нима мъжът, който изнасили сестра ти, усеща обич?

Преди да се замисли какво прави, тя се нахвърли върху него, удряйки го по врата, раменете, лицето, навсякъде, където свареше.

— Престани! Престани! Престани!

Той сръчно улови китките й.

— Съжалявам. Знам какво искаш да ти кажа, но не мога да ти дам това. Мога да ти дам само…

И той уви черната си пелерина около нея като криле на птица и я целуна.