Елизабет Хойт
Порочни намерения (17)

Седемнайсета глава

— Наказание ли? — Темперанс се втренчи в Кеър.

Той бе облечен, докато тя бе чисто гола. Не си бе свалил дори връхната дреха, за да прави любов с нея. Почувства се слаба. Бе му признала най-големия си срам — нещо, което не бе споделяла с никой друг, дори със Сайлънс, а той я бе обвинил в… какво?

— Не мисля за теб като за наказание — поклати объркано глава тя.

— Нима? — Никога не го бе виждала толкова тих и някак си далечен. — Обясни ми тогава внезапното ти желание да те вържа.

Тя придърпа покривката на леглото, за да прикрие голите си рамене от погледа му.

— Аз… просто помислих, че е нещо, което харесваш. Беше ми любопитно. Не знам защо го пожелах точно тази вечер.

— Аз знам. — Беше се обърнал с гръб към нея, хванал ръце отзад. — Подобно изживяване е унизително за теб, нали?

— Не! — възкликна тя, без дори да се замисли.

Но той не я слушаше.

— Искаше… нуждаеше се от секс, но сексът за теб е грях, нали? Най-лошият грях. И единственият начин да се отдадеш на акта беше, като го превърнеш в нещо гнусно.

— Не! — Тя отметна завивките, без да се интересува от голотата си вече. Как изобщо бе възможно той да си помисли, че…

— Нещо унизително. — Той се извърна и я погледна, а тя замръзна, все още оплетена в завивките. — Защото в противен случай сексът би бил просто удоволствие? А ти не можеш да допуснеш това да ти се случи.

Тя се отпусна бавно назад. Беше ли вярно? Беше ли го използвала по такъв отвратителен начин?

— За мен не би трябвало да има каквото и да е значение какво чувстваш ти — каза той с лишен от емоции глас. — В крайна сметка самият аз никога досега не съм зачитал емоциите на партньорките си. За да съм напълно честен, никога не съм се интересувал от чувствата им по време на общуването ни. Странното е обаче, че онова, което ти чувстваш, ме интересува.

Той замълча, заглеждайки се за момент в ръцете си, и после вдигна очи обратно към нея — лицето му бе открито, тъжно, наранено, примирено.

Изразът му накара нещо вътре в гърдите й да се стегне, искаше й се да каже нещо, но не можеше да се пречупи все още.

— Ти значиш нещо за мен — каза той. — И въпреки че в много отношения съм едно отвратително същество, въпреки че нуждите ми не са обичайните, и може би дори можеш да ги наречеш порочни, не смятам, че заслужавам да бъда използван по този начин. Може и да съм човек без съвест, но на теб, скъпа моя мъченице, не ти отива подобна постъпка.

Той се обърна и излезе от стаята, тихичко затваряйки вратата зад себе си.

За момент Темперанс просто остана втренчена във вратата. Искаше да изтича след него, да се извини, някак си да обясни, да каже думите, които преди не можа, но бе гола. Погледна надолу към завивката, паднала в скута й.

Стана бързо и започна да се облича, но първо долната й риза се омота около главата й, а после не можа да си намери втория чорап. Когато най-накрая в косата й имаше достатъчно фуркети, за да я държат вдигната, беше минал половин час, а Лазаръс все още не се бе върнал.

Темперанс отвори вратата и се промъкна в коридора. Къщата беше призрачно тиха и тя осъзна, че няма идея къде е отишъл Лазаръс. Може би в кабинета си? Дали имаше частна всекидневна или библиотека? Тя тръгна по коридора, надничайки в стаите. Накрая реши, че библиотеката трябва да е на другия етаж, и заслиза надолу по стълбите.

Основният коридор беше осветен и когато стигна до него, видя, че Смол е застанал до иконома.

— Виждали ли сте лорд Кеър? — попита тя, изчервявайки се. Какво ли си мислеха за нея слугите — сама жена, с коси, изпадащи от фуркетите, и намираща се в къщата на неженен джентълмен?

Но смущението й изчезна при отговора на Смол.

— Милорд излезе, госпожо.

— О. — Темперанс го погледна объркано. Нима компанията й му бе толкова неприятна, че бе излязъл от собствената си къща?

— Лорд Кеър нареди каретата да е на ваше разположение, госпожо. — Лицето на Смол не изразяваше нищо, както подобаваше на един добър слуга, но в очите му се четеше съчувствие.

На Темперанс внезапно й се прииска да се разреве. Това ли беше? Нима това беше краят на всичко, което имаше между Кеър и нея?

Тя прехапа бузата си отвътре. Не можеше да си позволи да рухне — или поне не сега.

— Благодаря. Много е… мило от страна на лорд Кеър.

Смол й се поклони все едно беше истинска лейди, а не дъщерята на пивовар, която току-що е била отхвърлена от любовника си благородник. Тя излезе навън в късната следобедна светлина и слезе по предното стълбище на дома на Кеър с колкото се може повече достойнство. Когато обаче се озова в голямата карета и остана сама без любопитни очи наоколо, тя се сви в единия ъгъл, поклащайки се на кожената седалка, докато каретата се носеше по лондонските улици.

През целия си живот се бе смятала за общо взето добър човек. Падението й с мъжа, който я бе съблазнил, бе шокиращо. Преди си бе мислила, че е тръгнала по грешен път заради някаква слабост вътре в себе си и че тази слабост е огромната й сексуална похот. Но ако тази слабост бе просто симптом на далеч по-голям грях?

Ами ако истинската й слабост бе гордостта?

Тя гледаше с невиждащи очи, докато Лондон прелиташе покрай нея, и мислеше за брака си — нещо, съществувало толкова отдавна. Бенджамин беше протеже на баща й, тих мъж, със сериозност, нетипична за възрастта му. Беше учил за свещеник, но когато срещна баща й, работеше като беден учител. Баща й му предложи да работи в сиропиталището, както и стая в дома им. По онова време Темперанс бе на шестнайсет — толкова млада! Бенджамин беше зрял и приятен на външен вид и баща й го одобряваше. Най-естественото нещо бе да се омъжи за него.

Тя бе достатъчно щастлива в брака си, или може би не беше? Със сигурност беше, защото Бенджамин беше добър мъж, мил мъж. И бе нежен в брачното им ложе — в онези няколко пъти, в които бе показвал страст. Бенджамин вярваше, че физическата любов е свещен акт между мъжа и жената. Нещо, което трябваше да се приема сериозно и да не се прави твърде често. Всъщност единственият път, когато може да се каже, че й се ядоса, беше, когато тя му предложи евентуално да се отдават по-често на това физическо свързване. Тогава той ясно й даде да разбере, че жена, която иска секс, е за съжаление.

Дори тогава тя осъзнаваше, че има нещо сбъркано в нея. Че в нея има страсти, които трябва да се държат под око. И въпреки това, когато изкушението се изпречи на пътя й, тя му се отдаде почти без борба. Джон беше млад адвокат, живеещ под наем в съседство с тяхната къща. Темперанс се намръщи. Сега ако се опиташе да си спомни как изглеждаше той, единственият образ в съзнанието й беше на косматите му ръце. По онова време те й се сториха възбуждащ признак на мъжественост. Тогава си мислеше, че е страстно влюбена с някаква трагична съдбовност, която по онова време я бе погълнала изцяло, а сега едва си спомняше. Темперанс си спомняше, че следобеда на нейното падение имаше чувството, че ако не легне с Джон, ще умре — ще се разболее физически и ще умре.

Затова го стори, а животът й се разпадна.

Когато се прибра у дома от мрачната стая под наем на Джон, тя завари Бенджамин — сериозният, красив Бенджамин — да поема последните си глътки въздух. Гърдите му бяха премазани от колелата на огромна каруца. Така и не дойде в съзнание, преди да издъхне. Темперанс почти нямаше спомени от случилото се след това. Семейството й се погрижи за погребението на Бенджамин, погрижи се и за нея и я утеши. Седмици по-късно разбра, че Джон се е изнесъл от жилището си, без да й каже сбогом.

Не я бе интересувало.

Оттогава се бореше да прикрива греха си — и изкушението на страстта. Дали междувременно не се бе превърнала в лицемерка? Бе желала утехата в обятията на Кеър, но бе толкова оплетена в собствените си демони, че дори не се замисли за неговите чувства.

Кеър беше прав. Беше го използвала. Мисълта я накара да се сгърчи, искаше да избухне — да обвини Уинтър за припадъка му, да обвини Джон, че преди толкова време я бе съблазнил, да обвини Сайлънс за глупавата й смелост, да обвини Кеър за авансите му — искаше да обвини всеки друг, но не и себе си. Мразеше мисълта, че е толкова първична. Той беше прав. Тя го беше използвала за сексуално удоволствие и нямаше смелостта да признае този факт дори пред себе си.

И някак си докато се беше възползвала от него, го беше наранила толкова силно, че той бе повярвал, че за нея сексът с него е унизителен.

Изкушаваше се да започне да търси извинения за себе си. Вместо това отхвърли всички увъртания, всички лъжи. Обеща си две неща: първо, че ще спаси сиропиталището. И второ: че по някакъв начин ще намери път, за да излекува раната, която бе нанесла на Лазаръс. Ще намери път, за да му се разкрие, дори с риск да нарани сама себе си — защото му го дължеше. Защото ако не го направеше, никога нямаше да може да си го върне. Можеше ли да признае чувствата си към него? Вече не бе сигурна. Дори мисълта за това да изрази на глас чувствата си накара пот да избие в долния край на гърба й.

Имаше обаче нещо, което знаеше, че може да направи.

Темперанс се изправи и потропа по тавана на каретата.

— Спрете! Спрете, моля! Искам да отида на друг адрес. Искам да посетя мистър Сейнт Джон.

 

 

Лазаръс никога не бе мислил за себе си като за човек, който може да бъде обичан. Затова не трябваше така да се шокира, че Темперанс всъщност не го обичаше. Не, не шок… но щеше да е хубаво, ако тя изпитваше поне нещичко към него.

На следващия ден, след като бе оставил Темперанс сама в спалнята си, Лазаръс размишляваше над собствените си болезнени страсти, докато се придвижваше с черния си кон през сутрешната лондонска тълпа. Изглежда, че собствените му зараждащи се емоции бяха предизвикали едно ново желание у него: нуждата да бъде обичан. Колко банално. И въпреки това — банално или не, не можеше да промени начина, по който се чувстваше сърцето му.

Устата му се изви в невесела усмивка. Изглежда, че в крайна сметка бе като всички останали хора.

Конят се стресна и Лазаръс вдигна поглед. Адресът, който търсеше тази сутрин, не беше чак толкова далеч от собствената му къща. Площадът, на който излезе сега с коня си, беше нов, къщите — импозантни и толкова елегантни, че сигурно струваше цяло състояние, за да се наемат. Лазаръс слезе от коня и подаде юздите на един слуга заедно с шилинг за услугите му. Изкачи се по блестящите от чистота бели стъпала и почука.

Пет минути по-късно Лазаръс бе въведен в кабинет, който беше едновременно луксозен и уютен.

Лазаръс закрачи из стаята, докато чакаше домакина си. Когато вратата най-накрая се отвори, той държеше в ръцете си копие от речите на Цицерон.

Мъжът, който влезе, носеше цяла бяла перука. Външните ъгли на очите, устните и челюстта му бяха провиснали, сякаш опънати надолу от невидима струна, придавайки на чертите на лицето му приятната прилика с ловджийско куче.

Той погледна Лазаръс, повдигна едната си рошава сива вежда при вида на книгата в ръцете му и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Надявам се. — Лазаръс затвори книгата и я остави настрани. — С лорд Хадли ли разговарям?

— Точно така, сър. — Хадли направи къс поклон и замятайки полите на палтото си, седна тежко в един от кожените столове.

Лазаръс отговори на поздрава и се настани срещу домакина си.

— Аз съм Лазаръс Хънтингтън, лорд Кеър.

Хадли повдигна едната си вежда, чакайки го да продължи.

— Надявах се да ми помогнете — каза Лазаръс. — Имаме — или по-точно имахме — обща позната: Мари Хюм.

Изражението на лицето на Хадли не се промени.

Лазаръс наведе глава на една страна.

— Русокоса дама, която беше специалистка по определени форми на забавление.

— Какви форми?

— С въже и качулка.

— Аха. — Хадли не изглеждаше ни най-малко смутен от странния обрат в разговора. — Познавам момичето. Наричаше се Мари Пет, когато беше с мен. Бях останал с впечатлението, че е мъртва.

Лазаръс кимна:

— Беше убита в къща в „Сейнт Джайлс“ преди почти три месеца.

— Жалко — каза Хадли, — но не виждам какво ме интересува това.

Лазаръс наклони глава.

— Бих искал да открия убиеца й.

За първи път, откакто Кеър беше дошъл, Хадли показа някакъв признак на емоция: любопитство. Той извади малка емайлирана кутийка от джоба си, изтръска щипка емфие, вдиша го и кихна. Издуха носа си и поклати глава, докато прибираше обратно носната си кърпа.

— Защо?

Лазаръс повдигна вежди:

— Какво защо?

— Защо искате да откриете убиеца на това момиче?

— Тя беше моя любовница.

— И? — Хадли продължаваше да върти кутийката с емфие в ръцете си. — Знаете каква беше специалността й, затова предполагам, че сте я използвали за същите цели като мен. Както казах, жалко, че е мъртва, но има и други жени, които да задоволят специфичните ни нужди. За какво да полагате усилия да търсите убиеца й?

Лазаръс примигна. Никой досега не му беше задавал този въпрос, формулиран по този начин.

— Аз… прекарвах време с нея. С Марй.

— Обичахте ли я?

— Не, никога не съм обичал Марй. Но тя беше човек. Ако не открия убиеца й, ако не потърся възмездие за смъртта й, това означава, че никой не го е било грижа за нея. Това означава…

Какво означаваше?

Но Хадли довърши изречението вместо него:

— И ако никой не го е било грижа за Мари, тогава може би никой не го е грижа и за вас? Никой не го е грижа за никой от нас. Ние сме просто едни самотни създания, които осъществяват своята странна форма на човешки контакт, без някой изобщо да го е грижа за тях.

Леко зашеметен, Лазаръс се втренчи в другия мъж.

Устата на Хадли се изви, предизвиквайки появата на цяла армия от отпуснати бръчици по бузите му.

— Аз си мисля за тези неща от малко по-отдавна от вас.

Лазаръс кимна:

— Знаете ли кой друг я е посещавал?

— Освен онзи червей, когото наричаше свой брат?

— Томи?

— Да, Томи. — Хадли сви устни, от което външният му вид определено не спечели. — Томи беше там, навърташе се наоколо, почти всеки път, когато посещавах красивата Мари. Веднъж дойде с една по-възрастна жена. Тя носеше червен войнишки мундир. Не изглеждаше стока, но както казах, не ме беше кой знае колко грижа за личния живот на Мари.

— Така ли? — намръщи се Лазаръс. Томи каза, че рядко е посещавал сестра си. Очевидно бе излъгал. И как се вписваше Майка Хартсийз във всичко това? Тя и нейната кръчма сякаш изскачаха при всяко споменаване на убийството.

— От полза ли ви е тази информация? — попита възпитано Хадли. — Никога не съм срещал някой от клиентите й.

— От полза е. — Лазаръс се надигна. — Благодаря ви, милорд, за вашето време и искреността ви.

Хадли сви рамене.

— Не ми беше проблем. Бихте ли останали за чаша вино, сър?

Лазаръс се поклони.

— Благодаря ви, но имам друга уговорка тази сутрин. Може би някой друг път?

Това беше просто един възпитан жест и двамата мъже го знаеха. По лицето на Хадли пробяга някаква емоция, но преди Лазаръс да успее да я разчете, тя изчезна.

— Разбира се. — Хадли стана от стола. — Приятен ден, сър.

Лазаръс отново се поклони и тръгна към вратата. Една мисъл обаче го накара да спре на прага й. Извърна се и погледна по-възрастния мъж.

— Сър, може ли да ви задам още един въпрос?

Хадли махна с ръка в знак на съгласие.

— Женен ли сте?

Предишното изражение отново пробяга по лицето на Хадли, врязвайки всяка от бръчките му.

— Не, сър. Никога не съм се женил.

Лазаръс отново се поклони с ясното съзнание, че бе прекрачил границата на добрите обноски. Излезе от елегантната богаташка къща. Но когато сутрешното слънце го огря, той се зачуди: дали самотата бе оставила своя печат и върху собственото му лице?

 

 

На следващата сутрин Сайлънс стоеше пред сиропиталището и се усмихваше. Не, нещо не се получаваше. Тя заби поглед във върховете на обувките си и отново се опита, усещайки мускулите на лицето си да се свиват. Колко странно. Усмивката, което само допреди няколко дни й се отдаваше така естествено, сега й бе толкова чужда.

— Зъб ли ви боли, госпожо?

Сайлънс вдигна поглед и видя пред себе си мърлявото лице на едно от сирачетата. Джоузеф Смит? Или може би Джоузеф Джоунс? Мили Боже! Защо брат й и сестра й бяха решили да кръщават всички момчета Джоузеф Нещо-си, а момичетата Мери Някоя-си? Луди ли бяха?

Момчето обаче продължаваше да я гледа втренчено с мръсен пръст, вкаран в устатата.

— Не го прави — каза остро тя, стряскайки и двамата. Никога не бе скастряла никое от децата — остро или по друг начин.

Детето веднага извади пръста си от устата, вече я гледаше по-скоро предпазливо.

Сайлънс въздъхна:

— Как се казваш?

— Джоузеф Тинбокс.

Сайлънс сбърчи носа си.

— Защо са те нарекли така?

— Защото когато съм дошъл тук — каза момчето, — съм имал тенекиена кутия, завързана за китката.

— Разбира се — измърмори Сайлънс, отказвайки се от по нататъшните си опити да се усмихва. — Е, Джоузеф Тинбокс, дошла съм да се видя с мисис Дюс. Случайно да знаеш къде е тя?

— Да, гос’жо — отвърна Джоузеф.

Той се обърна и отвори вратата на сиропиталището — очевидно оставена отключена, — и я поведе навътре. От кухнята се чуваше голяма гюрултия и когато Сайлънс влезе, видя Темперанс с разрошена коса да се опитва да въведе ред в един истински малък хаос. Няколко момчета стояха в ъгъла, като ту пееха с високи, ангелски гласове, ту в мига, в който Темперанс или Нел им обърнеха гръб, започваха да се ръчкат едно друго в ребрата. Нел надзираваше седмичното пране, докато три малки момиченца се въртяха около огъня и голямото гърне, пълно с нещо, от което излизаше пара.

Сайлънс влезе, а Темперанс се обърна и отмести една къдрица от челото си.

— Сайлънс! О, слава Богу, днес бих се възползвала от помощта ти.

— О! — Сайлънс огледа кухнята зашеметена. — Наистина ли?

— Да, наистина — каза твърдо Темперанс. — Уинтър е все още болен. Би ли му отнесла този поднос?

— Уинтър е болен? — Сайлънс автоматично пое подноса.

— Да. — Темперанс се смръщи, поглеждайки пеещите момчета. — Пак отначало, моля. И Джоузеф Смит, престани да блъскаш Джоузеф Литъл. Да — повтори тя, обръщайки се отново към Сайлънс. — Забравила съм да ти кажа, нали? О, толкова неща се случиха през изминалия ден. Просто му отнеси този поднос с храна и в никакъв случай не му позволявай да става от леглото.

Погледът на Темперанс беше наистина строг и Сайлънс се изкуши да й изкозирува, но мъдро прецени да се въздържи. Побърза да излезе от кухнята и да се изкачи до стаята на Уинтър на последния етаж. Изглежда, че Темперанс имаше някаква ясновидска дарба, защото в мига, в който Сайлънс отвори вратата, завари Уинтър да си обува бричовете.

Или поне се опитваше да го направи.

Най-малкият й брат беше блед и облян в пот и когато тя затвори вратата зад себе си, падна обратно на леглото.

— Няма ли човек право на никакво лично пространство? — попита Уинтър с нетипична за него раздразнителност.

— Не и ако се опитваш да избягаш. — Сайлънс остави подноса на малката масичка до леглото, закрепяйки го едва-едва върху купчината книги там. — Съжалявам.

— Тя ти е казала, нали? — мрачно попита Уинтър.

— Че си болен ли? Да.

Сайлънс сбърчи съчувствено нослето си. Понякога Темперанс се държеше доста властно, въпреки че в случая Сайлънс бе напълно съгласна с нея. Уинтър изглеждаше ужасно. Беше свалил нощната си риза, за да се преоблече, и тя можеше да преброи ребрата му по голия му торс. Той се наведе да вземе нощната си риза от земята и Сайлънс рязко си пое дъх.

Той побърза да се изправи, но тя вече бе успяла да види дългия разрез на гърба му.

— Мили Боже! Каква е тази рана?

Той нахлузи ризата през глава и сви лице от болка.

— Нищо ми няма, наистина. Моля те, не казвай на Темперанс; само ще се притесни още повече.

Сайлънс се намръщи.

— Но какво се е случило? Изглежда като от удар с нож.

— Нищо подобно. Паднах. — Изглеждаше смутен. — Онзи ден паднах на улицата. Попаднах под колелото на една каруца и желязото сряза палтото ми.

— Странно. Раната ти изглежда все едно някой те е нападнал с нож — или може би с меч. — Сайлънс се опита да надникне зад рамото му, но той се облегна назад върху възглавницата си, трепвайки леко от болка. — Почисти ли раната?

— Всичко е наред. Повярвай ми. — Той й се усмихна — накриво и мило. — Признавам, че отначало не обърнах внимание на раната, и може би това да е довело до припадъка ми, но сега зараства както трябва.

— Но…

— Наистина, Сайлънс — каза той. — Сега ми кажи как са нещата при теб.

— О! — Тя внимателно премести подноса върху скута му, уверявайки се, че няма да се разлее. — Ами, Уилям отплава наново.

Уинтър вдигна поглед.

— Толкова скоро?

Сайлънс отмести поглед и се зае да изглажда чаршафа на леглото с длан.

— Капитанът на някакъв кораб внезапно се разболял. Уилям ме увери, че ще му платят добре за това, че толкова скоро се връща в морето.

— Аха — каза Уинтър неопределено.

— Онази вечер бях на вечеря у Конкорд и той се държа доста студено. Ейса също трябваше да дойде, но не се появи. Дори не се извини. — Сайлънс взе една възглавница и се зае да я бухне.

— Сигурна съм, че няма да повярваш, но Конкорд намекна, че съм била съблазнена от мистър О’Конър, въпреки че му казах, че нищо подобно не се е случило. Уинтър, не мисля, че той ми вярва. Не мисля, че и Темперанс ми вярва.

— Разбирам — каза бавно Уинтър, поглеждайки към съсипаната си възглавница.

— Съжалявам. — Сайлънс остави възглавницата обратно на леглото и нежно я приглади. — Но ти ми вярваш, нали? Знаеш, че мистър О’Конър не ме е докосвал, че само поиска от мен да остана там през нощта. И аз го сторих. Останах през нощта в стаята му, но нищо — абсолютно нищо! — не се случи. Вярваш ли ми, Уинтър?

Тя се изправи, скръстила ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити, и тревожно се вгледа в него.

— Вярвам — каза бавно Уинтър, — че си ми сестра и че независимо какво се е случило, ще продължа да те обичам и да бъда до теб.

— О — прошепна тя и очите й се напълниха с глупави сълзи. Защото казаното от Уинтър беше най-милото нещо, но също така и най-ужасното. Очевидно и той не й вярваше.

— Сайлънс…

— Добре тогава — каза тя, без да го поглежда; не можеше да го погледне, защото в противен случай или щеше да избухне в сълзи, или щеше да го удари, а нито едно от двете не бе добър вариант. — Просто ще сляза долу и ще проверя дали Темперанс има нужда от помощта ми в кухнята.

— Сайлънс — повика я той, когато тя отвори вратата.

Сайлънс не се обърна.

— Какво?

— Мислила ли си някога да ни помагаш тук по за постоянно?

Въпросът беше толкова неочакван, че Сайлънс се извърна да погледне Уинтър.

Очите му бяха сериозни.

— Знаеш ли, имаме нужда от помощта ти.

— Защо? — прошепна тя.

Той примигна и сведе очи към чинията си със супа.

— Мисля, че ще е от полза и за теб, и за нас.

Той смяташе, че тя е опозорена. Да го осъзнае й дойде така внезапно и бе толкова ужасно, че Сайлънс занемя.

Уинтър вдигна очи към нея и тя видя, че са пълни със съжаление и тъга.

— Моля те, поне си помисли.

Тя кимна рязко и бързо излезе от стаята, без да му отговори нищо. Не можеше…

Никой не й вярваше, че си бе тръгнала недокосната от спалнята на Мики О’Конър. Нито съседите й, които шушукаха, когато минеше покрай тях. Нито търговците, които й обръщаха гръб и се преструваха на заети, когато влезеше в магазините им. Нито Уилям, който не бе обелил нито дума, докато тя го наблюдаваше как си стяга багажа и заминава. Нито Ейса, нито Конкорд или Верити, нито дори Темперанс и Уинтър. Дори собственото й семейство смяташе, че тя лъже, за да прикрие някакъв ужасен грях.

Никой на този свят не й вярваше.