Елизабет Хойт
Порочни намерения (11)

Единайсета глава

— Значи възнамеряваш отново да се срещнеш с него? — попита тихо Уинтър вечерта.

— Да. — Темперанс приключи със сплитането на тъничката руса коса на Мери Литъл^[1] и се усмихна на детето: — Ето, готово. А сега право в леглото!

— Благодаря ви, госпожо.

Мери Литъл направи реверанс, както беше научена, и тичешком излезе от кухнята. По-късно, когато всички деца вече щяха да са по леглата си, Уинтър щеше да се качи при тях, за да чуе молитвите им.

— Твой ред е, Мери Чърч^[2]. — Момичето застана с гръб пред Темперанс и тя взе четката в ръце, за да се опита да въведе някакъв ред в гъстите кафяви къдрици на детето, стараейки се да не го скубе прекалено много.

Останалите три Мерита седяха пред огъня по долни ризи, докато косите им съхнеха, и продължаваха да бродират с наведени главици. Денят за къпане винаги беше изтощителен, но въпреки това бе един от любимите на Темперанс. Имаше нещо прекрасно успокоително в това всички деца едновременно да са чисти и спретнати.

Или поне тази вечер тя се надяваше да й подейства успокоително…

— Трябва да отида тази вечер — въздъхна Темперанс.

Всички момичета слушаха спора им, въпреки че и двамата с Уинтър се стараеха да не повишават глас и да говорят възпитано. Темперанс се притесняваше най-вече за Мери Уитсън. Детето седеше до нея и решеше къдриците на двегодишната Мери Суит^[3]. Мери Уитсън не откъсваше очи от това, което правеше, но челцето между веждите й беше смръщено.

Темперанс въздъхна. Съжаляваше, че не водеха този разговор насаме, но ако смяташе да отиде на бала, на който Кеър беше обещал да я заведе тази вечер, трябваше да сложи децата по леглата и веднага да побърза да се преоблече със заетата й от Нел рокля. Искаше й се единствената причина, поради която очакваше с нетърпение вечерта, да беше възможността да потърси покровител за сиропиталището. Само че сърцето й вече биеше учестено при мисълта, че отново ще види Кеър. Хвърли притеснен поглед към стария часовник на полицата. Нямаше много време.

— Съжалявам, но се надявам тази вечер да се срещна с един определен джентълмен.

Уинтър премести погледа си от огнището към нея.

— С кого?

Темперанс се намръщи, когато четката в ръцете й се запъна на едно заплетено възелче в косата на Мери Чърч.

— Един джентълмен, на когото Кеър ме представи по време на музикалната вечеринка — сър Хенри Ийстън. Той изглеждаше доста заинтригуван от онова, което му разказах за сиропиталището — разпитваше ме за чиракуването на момчетата и за дрехите, които им осигуряваме. Такива неща… Надявам се да го убедя да ни помогне.

Уинтър погледна към децата, които внимателно слушаха разговора на възрастните.

— Нима? И каква гаранция имаш, че ще направи това, което се надяваш?

— Никаква. — Темперанс оскуба Мери Чърч и момиченцето изписка. — Съжалявам, Мери Чърч.

— Темперанс… — тръгна да казва Уинтър.

Но тя го прекъсна бързо и с тих глас:

— Нищо не е сигурно, но въпреки това трябва да отида. Не разбираш ли, братко? Трябва поне да се опитам да се възползвам от възможностите, които ми се предлагат, дори да не излезе нищо от тях.

Уинтър стисна тънките си устни.

 

— Много добре. Но гледай да стоиш плътно до лорд Кеър. Не ми харесва, че ще бъдеш на един от онези аристократични балове. Чувал съм… — Той погледна към момичетата и продължи по-внимателно: — … за неща, които се случват по тези балове. Внимавай, моля ти се.

— Разбира се. — Темперанс се усмихна на Уинтър, а след това и на Мери Чърч. — Готова си.

— Благодаря, госпожо.

Мери Чърч хвана за ръка Мери Суит, чиято коса също вече бе сплетена, и двечките излязоха от кухнята.

— Чудесно, остават три главици и шест плитчици — усмихна се Уинтър на останалите край огъня момичета.

Те се закискаха. Уинтър беше винаги нежен, но рядко говореше така лековато.

— Ще се качвам, за да започна с четенето на тазвечерния псалм — каза той.

— Лека нощ — кимна му Темперанс.

Усети как той за кратко постави ръка на рамото й, докато минаваше покрай нея, и след това въздъхна с облекчение. Въпреки че и другите й братя не смятаха поведението й за правилно, неговото неодобрение беше онова, което най-много тежеше на Темперанс. Уинтър беше най-близкият й по възраст брат, а и се бяха сближили още повече, откакто се грижеха заедно за сиропиталището.

Тя тръсна глава и побърза да приключи със сплитането на косите на останалите момиченца, за да ги изпрати по леглата. Накрая остана само Мери Уитсън. Беше се превърнало в техен ритуал Темперанс да сплита косата на Мери Уитсън последна. И двете мълчаха, докато Темперанс прокарваше гребена през косата на детето. През главата й мина мисълта, че вече девет години сплиташе плитките на Мери Уитсън — още откакто момиченцето беше дошло в дома. Скоро обаче щяха да намерят място, където Мери да чиракува, и това щеше да сложи край на вечерите, прекарани заедно пред огнището.

При тази мисъл гърдите на Темперанс я заболяха.

Тя връзваше панделка на плитката на Мери, когато на предната врата се почука.

Темперанс се изправи.

— Кой ли може да е?

Беше още много рано за лорд Кеър.

Бързо отиде до вратата с Мери Уитсън по петите си и вдигна резето. На прага стоеше слуга в ливрея. В ръцете си държеше голяма покрита кошница.

— Това е за вас, мис — каза той, като тикна кошницата в ръцете й и се извърна да си ходи.

— Чакайте! — извика Темперанс. — Какво е това?

Слугата вече се беше отдалечил на няколко метра и й отговори през рамо:

— Господарят ми каза, че трябва да облечете това довечера.

И изчезна.

Темперанс затвори и залости вратата, след което отнесе кошницата в кухнята. Остави я на масата и отметна кърпата, с която беше покрита. Под нея имаше ярка тюркоазена копринена рокля с бродерия от фини цветчета в жълто, пурпурно и черно. Дъхът на Темперанс секна. Тази рокля правеше великолепната червена рокля на Нел да изглежда като чувал. Под роклята имаше фин копринен корсет, долна риза, чорапи и бродирани пантофки. Насред коприната лежеше малка кутия за бижута. Темперанс я взе в разтрепераните си пръсти, не смеейки да я отвори. Не можеше да приеме подобен подарък, нали? Но от друга страна, ако щеше да придружава лорд Кеър на голям бал, не биваше да го посрамва със скромния си тоалет.

Това я убеди.

Тя се обърна към Мери Уитсън, която стоеше до нея с широко разтворени очи.

— Извикай Нел, моля те. Трябва да се облека за бала.

 

 

Лазаръс усети как косъмчетата по врата му настръхнаха, когато същата вечер влезе в балната зала с Темперанс под ръка. Тя изглеждаше възхитително в тюркоазената рокля, която й беше изпратил. Тъмната й коса беше вдигната нагоре, прихваната с бледожълтите топазени фуркети, които също беше сложил в кошницата. Гърдите й — заоблени и изкушаващи, се притискаха към блестящия копринен корсет. Тя беше красива и предизвикваше желание и всеки мъж в залата я забеляза. А той забеляза техните погледи. От дъното на гърлото му започна да се надига ръмжене — пазейки я, както краставо куче пази остатъците си от храна.

Какъв глупак беше.

— Да вървим — прошепна й той.

Той видя как нервно преглътна.

— Да, моля.

Той кимна и я поведе на обиколка из претрупаната с украса зала. Целта на Темперанс стоеше при прозорците в другия край, но нямаше да им е от полза да се приближат веднага към нея.

Всяка знатна личност, която в момента се намираше в Лондон, беше тук — включително и неизбежно собствената му майка. Графиня Стануик беше известна с екстравагантните си балове, а тази вечер дори бе надминала себе си. Имаше цял взвод облечени в оранжево-черни ливреи слуги, чието присъствие свидетелстваше за парите, похарчени както за пищните им дрехи, така и за заплащането им. Върху всяка свободна повърхност имаше оранжерийни цветя, които вече бяха започнали да вехнат от горещината в залата. Ароматът от умиращите рози и лилии се смесваше с този на топящия се восък, потящи се тела и парфюм, карайки на човек едновременно да му се гади и да се чувства опиянен.

— Възнамерявам да ви върна роклята след тази вечер — каза Темперанс, подемайки отново спора им, започнал в каретата на път за бала.

— Вече ви казах, че ако го сторите, ще накарам да я изгорят — лековато отвърна той, озъбвайки се на един джентълмен, който се бе зазяпал в гърдите на Темперанс. Никой от тези мъже нямаше да й обърне внимание, ако беше с обичайните си безлични черни дрехи. Беше истински глупак да я изкара от сянката, в която живееше, и да я изправи пред тези натруфени вълци.

— Трябва да ви призная, че съм разочарован от разхищението, на което сте способна, мисис Дюс.

— Вие сте невъзможен — изсъска тихо тя, докато се усмихваше на минаваща покрай тях дама.

— Може и да съм невъзможен, но ви осигурих достъп до най-значимия бал за сезона.

И двамата замълчаха, докато заобикаляха групичка от по-възрастни дами с твърде много руж и червило по лицата си.

След това тя каза меко:

— Така е наистина и съм ви благодарна.

Той й хвърли кратък поглед и видя, че бузите й бяха розови, но не от грим.

— Няма нужда да ми благодарите. Аз просто спазвам моята част от сделката, която сключихме.

Тя го погледна със своите изпълнени с мистерия и прекалено много мъдрост очи.

— Направихте за мен повече от това. Дадохте ми тази красива рокля, фибите за коса, обувките и корсета. Защо да не ви благодаря за тях?

— Защото ви доведох в това леговище на вълци.

Той по-скоро почувства, отколкото видя стреснатия й поглед.

— От думите ви някой — дори толкова неопитен като мен — би си помислил, че балът е най-опасното място на света.

— В много отношения тълпата тук е също толкова опасна, колкото и хората, с които се сблъскахме в „Сейнт Джайлс“ — изпръхтя той.

Тя го погледна скептично.

— Ето там — той дискретно посочи с брадичка — стои един джентълмен — и използвам тази дума само като обозначение на социалния му статус, — който през изминалата година уби двама души на дуел. До него е един генерал, награждаван нееднократно. Той изгуби повечето от войниците си по време на една излишна и глупава атака. Слуховете говорят, че домакинята ни веднъж така пребила една слугиня, че й се наложило да плати на жената над хиляда паунда, за да потули нещата.

Той погледна надолу към мисис Дюс, очаквайки да види шок, изписан по лицето й, но вместо това тя го гледаше открито и малко тъжно.

— Думите ви просто доказват, че парите и привилегиите не вървят ръка за ръка с разума и достойнството. Мисля си, че това вече го знам.

Той й се поклони, усещайки, че бузите му пламват.

— Простете, че ви отегчавам.

— Както добре знаете, вие никога не ме отегчавате, милорд — отвърна му тя. — Само искам да изтъкна, че макар с пари да не могат да се купят тези неща, то с тях може да се купи храна за стомаха и дрехи за тялото.

— Значи мислите, че хората тук са по-щастливи от онези в „Сейнт Джайлс“?

— Би трябвало да са. — Тя сви рамене. — Гладът и студът се отразяват ужасно на характера.

— И въпреки това — погледна я замислено той — дали богаташите тук са по-щастливи от бедния просяк на улицата?

Тя го погледна невярващо.

Той й се усмихна.

— Наистина. Мисля, че човек може да намери щастието — или да негодува, — без значение дали стомахът му е пълен, или не.

— Ако това е вярно, то е и много тъжно — каза тя. — Те трябва да са по-щастливи, защото всичките им нужди са задоволени.

Той поклати глава.

— Хората, опасявам се, са капризни и неблагодарни същества.

При тези му думи тя се усмихна — най-накрая!

— Не мисля, че разбирам хората от вашата класа.

— Така е по-добре — лековато каза той.

— Вие, например — промърмори тя. — Не мисля, че още се нуждаете от мен в „Сейнт Джайлс“, но въпреки това ме взимате със себе си. Защо?

Той оглеждаше тълпата, наблюдавайки другите мъже, които наблюдаваха нея.

— А вие как мислите защо?

— Не знам.

— Нима?

Тя се поколеба и макар че не я гледаше, той усещаше всяко нейно движение. Движението на неспокойните й пръсти по линията на деколтето на корсета й, движението на пулсиращата вена на врата й, движението на устните й, когато се разтвориха отново.

Той се наведе по-близо към нея и тихо повтори:

— Нима?

Тя пое дълбоко въздух.

— В заведението на мисис Уайтсайд вие ме накарахте да гледам…

— Да? — Бяха насред една ужасно претъпкана зала, почти задушени от натиска на телата около тях. И в същото време той имаше чувството, че двамата са затворени сами в някакво стъклено кълбо.

— Защо? — попита настойчиво тя. — Защо ме накарахте да гледам? Защо аз?

— Защото — промърмори той — вие ме привличате. Защото сте мила, но не и мекушава. Защото когато ме докосвате, болката е горчиво-сладка. Защото пазите в гърдите си тайна, като змия, скрила се в ръцете ви, и не я пускате да излезе наяве, дори когато разяжда плътта ви отвътре. Искам да изтръгна тази змия от ръцете ви. Да се храня с разкъсаната ви, разкървавена плът. Да поема болката ви в себе си и да я направя моя.

Тя трепереше до него; усещаше конвулсиите й през ръката, с която продължаваше да го държи.

— Нямам никаква тайна.

Той се наведе и прошепна в косата й.

— Моя сладка, скъпа лъжкиньо.

— Аз нямам…

— Тихо сега. — Тръпка премина по гръбнака му и знаеше, без дори да се обръща, че майка му идва към тях. Вече бяха стигнали до сър Хенри, който разговаряше с други двама господа. Кеър сръчно избута Темперанс при тях и след като се извини, се извърна точно в мига, в който лейди Кеър го потупа доста силно по ръката.

— Лазаръс.

— Госпожо — поздрави я той, като кимна с глава.

— Виждам, че продължаваш да придружаваш тази жена.

— Толкова се радвам, че паметта ви е все така добра — каза гладко Лазаръс. — Мнозина започват да губят спомените си с възрастта.

За миг настъпи ледена тишина и той си помисли, че е казал достатъчно, за да я накара да го остави. Видя как Темперанс се привежда към сър Хенри, чиито очи се насочиха към гърдите й.

Но в този момент лейди Кеър колебливо си пое дъх.

— Какво сторих, за да заслужа ужасното ти поведение спрямо мен?

Той отново я погледна и примигна, искрено удивен от думите й.

— Нищо.

Тя въздъхна.

— Защо е тогава тази непрестанна враждебност? Защо…

Нещо прещрака в него. Той направи крачка към нея и се възползва от височината си, за да се извиси заплашително над доста по-дребната й фигура.

— Не задавайте въпроси, чиито отговори не искате наистина да знаете, мадам.

Сините й очи — същите като неговите — се разшириха.

— Лазаръс.

— Нищо не направихте — каза тихо и твърдо той. — Когато баща ми ме изостави при дойката, вие не направихте нищо. Когато се върна пет години по-късно и ме откъсна от ръцете й, докато плачех и крещях, вие не направихте нищо. Когато ме биеше, защото плачех за единствената майка, която познавах, вие не направихте нищо. Когато Анелиз умираше от треска…

Той спря по средата на изречението си, когато погледът му се спря на Темперанс. Сър Хенри беше поставил ръката си върху нейната и веждите й леко се бяха смръщили.

Майка му положи ръка върху неговата.

— Не мислиш ли, че и аз скърбя за смъртта на Анелиз?

Той отново се извърна към нея, преглъщайки и усмихвайки се презрително.

— Докато Анелиз умираше, съсипана от треската, а проклетият ми баща отказваше да повика лекар, защото едно петгодишно момиченце трябва да се научи да бъде силно, какво направихте вие?

Майка му се бе втренчила в него и за първи път той забеляза фините бръчици, които тръгваха като лъчи от сините й очи.

— Ще ви кажа какво направихте. Нищо. — С ъгълчето на окото си видя как сър Хенри отделя Темперанс от другите господа. И я повежда към дъното на балната зала. — Вие никога не правите нищо, мадам. Затова не се изненадвайте, ако аз в замяна не изпитвам нищо към вас.

Той свали ръката й от ръкава си и я отблъсна от себе си.

Лазаръс бързо се извърна, но Темперанс и сър Хенри бяха изчезнали. По дяволите! Той започна да си проправя път през балната зала, опитвайки се да стигне до далечния й край, където за последно беше мернал Темперанс. Изобщо не трябваше да я оставя сама с този мъж. Не трябваше да позволява да го разсеят. Някой го улови за ръката, докато вървеше, но той го отблъсна и чу в отговор изненадано и недоволно възклицание; стигна до ъгъла, където за последно я беше видял. Избута настрани пирамида от умиращи цветя, очаквайки отзад да види коридор или кътче за влюбени. Но там нямаше нищо. Само голата стена зад цветята.

Лазаръс се завъртя в кръг, оглеждайки залата за нещо тюркоазено, за гордата й осанка. Но видя само глупавите лица на каймака на лондонското висше общество.

Темперанс бе изчезнала.

 

 

Почти веднага Темперанс осъзна каква нещастна грешка е направила в преценката си за характера на сър Хенри. Когато я отведе в притъмнената стая, пулсът й тревожно се ускори, но надеждата отказваше все още да я напусне. Ако грешеше и той наистина се интересуваше от сиропиталището, би било глупаво да го обиди точно сега. Но ако сиропиталището беше последното, което го вълнуваше, то тогава може би тя наистина бе в сериозна опасност.

И заради това, когато влязоха в стаята, се постара един голям стол да застане между нея и сър Хенри.

— Разбирам нуждата ви от уединение, сър — каза тя с най-сладкия си глас, — но дали да не потърсим някоя по-осветена стая?

— Човек никога не може да е сигурен, скъпа моя — отвърна сър Хенри. Думите му не успокоиха Темперанс. — Ненавиждам да обсъждам сделки на място, където могат да ме подслушват.

Той затвори вратата зад себе си и в стаята съвсем притъмня.

Темперанс си пое въздух.

— Да, разбирам ви. В момента в Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца работят трима души: самата аз, брат ми Уинтър Мейкпийс и нашата прислужница Нел Джоунс.

— Така ли? — каза сър Хенри и гласът му прозвуча наблизо.

Темперанс сметна за разумно да изостави стола и да се мръдне леко наляво и по-близо към вратата.

— Да. Но ако разполагаме с достатъчно средства, ще можем да наемем още персонал и така да помагаме на повече деца.

— Избягахте, моя малка мишчице — изчурулика сър Хенри с глас, от който на Темперанс й се повдигна.

— Сър Хенри, интересувате ли се изобщо от сиропиталището? — отчаяно попита Темперанс.

— Но разбира се — отвърна той още по-близо.

Тя стреснато подскочи надясно и две мъжки ръце се сключиха около нея. Отвратителни влажни устни погалиха бузата й.

— Сиропиталището ще е чудесно прикритие за срещите ни.

И в следващия миг устните му грубо притиснаха нейните.

Тъжното бе, че първото, което Темперанс почувства при атаката му, беше разочарование вместо възмущение. През цялото време от музикалната вечеринка насам си бе представяла каква полза би имало сиропиталището от благодетел като сър Хенри. А сега трябваше да започне наново целия мъчителен процес по търсене на патрон за Дома. Отвратена, тя се опита да го отблъсне, но естествено той не помръдна и на сантиметър. Вместо това се опита да вкара дебелия си език в устата й, от което на Темперанс й се догади.

Вече от десет години се занимаваше да дисциплинира представители на мъжкия пол. Вярно, че тези, с които си имаше работа, обикновено бяха доста по-ниски и не толкова космати като сър Хенри, но със сигурност принципът беше същият.

Тя посегна, хвана здраво лявото му ухо и силно го извъртя.

Сър Хенри изпищя като малко момиче.

В същото време вратата към стаята се отвори с трясък. Някой влетя, избута Темперанс настрани и блъсна сър Хенри. Двамата мъже паднаха на земята. Темперанс примигна в тъмнината. Чу юмручни удари и след това задавения вик на сър Хенри.

След това настъпи тишина.

Кеър я хвана за ръката и грубо я изведе през вратата. Темперанс запримига, докато той я теглеше обратно по коридора. Приближавайки балната зала, шумът от гостите се увеличи.

Тя се опита да издърпа ръката си от хватката му.

— Кеър.

— Какво, по дяволите, си мислехте, че правите, отивайки в тъмната стая с този задник? Акъл нямате ли?

Тя го погледна. Изглеждаше бесен.

— Косата ви се е разплела.

Той рязко спря, притискайки я към стената на коридора.

— Никога не ходете никъде с мъж, който не е от семейството.

Тя повдигна вежди насреща му.

— Ами вие?

— Аз? Аз съм много, много по-лош от сър Хенри. — Той се приведе близо до нея и дъхът му погали бузата й. — Не бива никога отново да сте близо до мен. Веднага трябва да се махнете.

Сините му очи пламтяха и един мускул на силната му челюст пулсираше. Наистина изглеждаше застрашително.

Тя се повдигна на пръсти и положи устни върху пулсиращата му челюст. Той подскочи и след това замръзна. Тя усети как мускулът още веднъж потрепери и след това се отпусна. Прокара устни към устата му.

— Темперанс — изръмжа той.

— Шшшт — прошепна тя и го целуна.

Беше странно. Току-що един друг мъж я бе целунал, но усещането сега от досега с устните на Кеър беше напълно различно. Устата му беше твърда и топла, а устните му упорито стояха затворени под нейните. Тя го хвана за раменете, за да бъде по-стабилна и се наведе още малко по-близо. Усещаше уханието на някаква екзотична подправка върху кожата му — може би я втриваше след бръснене, а устата му имаше вкус на силно вино. Тя облиза ръба на устните му — веднъж, нежно…

Той простена.

— Разтворете я — издиша тя срещу устните му и той се подчини.

Тя внимателно облиза устните му отвътре, след това продължи по зъбите му, докато откри езика му. Тя го атакува веднъж и след това се отдръпна. Той последва езика й в нейната уста и тя нежно го засмука, вдигайки длани, за да обхване между тях бузите му.

Нещо в нея се разпадна и след това отново стана цяло, превръщайки се в едно чудо. Тя не знаеше какво точно е то, но искаше да го задържи. Да остане завинаги тук, в този полутъмен коридор заедно с Кеър.

Шепот от гласове се приближаваше към тях откъм далечния край на коридора.

Кеър вдигна глава, поглеждайки към балната зала.

Една врата се отвори и след това се затвори и гласовете спряха. Той я хвана за ръката.

— Елате.

— Секунда…

Той се обърна към нея, повдигайки вежда, но тя вече го бе заобиколила. Черната кадифена лента почти се беше изплъзнала от косата му. Внимателно, тя я развърза, среса сребристите кичури с пръсти и отново завърза панделката.

Когато отново застана пред него, веждата му все още беше повдигната.

— Доволна ли сте?

— Засега. — Тя го хвана под ръка и той я поведе обратно към балната зала.

— Ще трябва да започна отначало — каза тя, когато отново тръгнаха да обикалят залата.

— Така изглежда.

Тя погледна нагоре към него.

— Бихте ли ме завели на друго парти или музикална вечеринка?

— Да.

Тя кимна. Отговорът му бе толкова делови, сякаш този въпрос изобщо не стоеше за обсъждане.

— А кога отново ще дойдете в „Сейнт Джайлс“?

Тя очакваше той да й отговори веднага, но той остана безмълвен за известно време, докато вървяха. Тя го погледна. Веждите му бяха леко смръщени.

— Не знам — каза най-накрая той. — Притеснявам се, че вече на два пъти ни нападат. От една страна, това би трябвало да означава, че се приближавам до убиеца на Марй. От друга, не искам да ви излагам на риск. Трябва да помисля и да реша как е най-добре да продължа търсенето си.

Темперанс погледна надолу, приглаждайки с длан прекрасната тюркоазена рокля. Никога не беше докосвала толкова фина материя и когато се беше погледнала в малкото огледало в стаята си, бе ахнала. Кеър изглеждаше толкова циничен, но в същото време действията му често пъти бяха толкова грижовни. Тя си пое дъх.

— Обичахте ли я?

Той се спря, но тя не го погледна. Не можеше да го погледне.

— Никога не съм обичал никого.

Думите му я накараха да вдигне очи. Той упорито гледаше пред себе си.

— Никого ли?

Той поклати глава.

— Не и откакто Анелиз умря.

Сърцето й се сви при това признание. Как можеше човек да се бори с живота без никаква любов?

— Но вие от месеци търсите убиеца на Марй — меко каза тя. — Тя трябва да е значела нещо за вас.

— Може би търся, защото тя би трябвало да е значела нещо за мен. Защото би трябвало да съм я обичал. — Той присви лице. — Може би преследвам някакво илюзорно чувство. Може би просто заблуждавам сам себе си.

Прииска й се да го прегърне, да утеши този студен, дистанциран мъж. Но се намираха в претъпканата бална зала. Затова тя просто стисна ръката му над лакътя. Докосването й може и да му причиняваше болка, но никой не можеше да оцелее без ласката на другите, дори и той.

Спряха край дансинга и тя се загледа в красивите хора, които се въртяха пред тях. Лейди Хироу, сестрата на херцога на Уейкфийлд, изглеждаше великолепно в рокля от сребриста материя.

— Искате ли да танцуваме? — попита Кеър.

Тя поклати глава.

— Не знам как.

Той погледна надолу към нея.

— Наистина ли?

— Това не е умение от крайна необходимост за едно сиропиталище.

— Елате. — Той отново я повлече след себе си.

— Къде ме водите?

— Не и в някоя тъмна стаичка, уверявам ви.

Те стигнаха до дъното на балната зала, където една двойна врата стоеше леко открехната, за да влиза малко студен нощен въздух отвън. Кеър мина през вратата и изведе Темперанс на дълга тераса, която вървеше по цялата дължина на задната част на къщата.

— Хайде сега. — Кеър застана до нея и вдигна хванатите им една за друга ръце.

— О! — Тя изведнъж осъзна какво смята да прави той. — Не тук.

— Защо не? — попита той. — Наоколо няма никой.

Вярно беше. Нощта бе твърде студена и на терасата нямаше други хора.

Тя прехапа едната си устна, чувствайки се като глупачка, че никога не се беше научила да танцува, докато всички вътре в балната зала танцуваха с такава лекота, с каквато дишаха.

— Но…

Той изведнъж й се усмихна — красив и дяволит.

— Страх ви е да не видя колко сте непохватна?

Тя му се изплези.

— Внимавайте — каза тихо той, въпреки че усмивката продължаваше да играе по устните му. — Мога да изоставя този урок, за да се захвана с друг, който е далеч повече по вкуса ми.

Очите й се разшириха. Не беше сигурна как да приеме шеговития му тон.

— Елате, не е чак толкова трудно.

Сега гласът му беше нежен.

Тя пое въздух и погледна встрани от него, трогната от нежността му.

Той взе ръката й.

— Основното е да се държите все едно имате пръчка в… ъъъ… да държите гърба си изправен. Гледайте.

И той търпеливо започна да й показва стъпките на танца, карайки я да го следва, докато музиката се лееше през отворените врати. Темперанс наблюдаваше внимателно грациозните му движения, опитвайки се да ги повтаря, но онова, което сякаш му идваше отвътре, за нея беше просто объркана последователност от стъпки.

— О, никога няма да успея да се науча — възкликна тя след няколко минути.

— Какъв драматизъм — промърмори той. — Мисля, че се справяте доста добре.

— Но аз непрекъснато бъркам стъпките — каза тя. — На вас сякаш ви идва отвътре.

— Идва ми отвътре — каза равно той, — защото като дете с часове упражнявах тези стъпки. Ако направех грешка, учителят ми по танци ме удряше по бедрата с пръчката си. Бързо се научих да не греша.

— О — каза объркано тя.

Неговият свят беше толкова по-различен от нейния. Докато тя се учеше да готви, да кърпи и да пести всяка стотинка като дете, той се беше учил на тези глупави, завъртяни стъпки. Тя си го представи — едно гордо малко момче, танцуващо съвсем само в голяма, елегантна бална зала под зоркия поглед на злия си учител по танци.

Тя потрепери.

Той смръщи вежди.

— Студено ви е. Да влизаме.

Тя му кимна с благодарност.

Влязоха обратно в балната зала, която изглеждаше още по-претъпкана.

— Искате ли малко пунш? — попита я Кеър.

Темперанс кимна отново. Той я отведе до един свободен стол, където тя да седне и да го изчака, докато той отиде да вземе напитки. Часът беше напреднал и миризмата от наполовина изгорелите свещи се носеше из стаята. Темперанс видя няколко дами да си веят с ветрилата си и закопня и тя да има едно. Веднага обаче се укори за тези си мисли — как можеше да иска още неща, след като Кеър вече й беше дал толкова много тази вечер. Той може би беше прав: може би без значение колко притежаваше един човек, той пак можеше да е нещастен.

С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение, което привлече вниманието й, и видя сър Хенри да си пробива път през тълпата. О, Боже! Колко неловко щеше да е, ако я видеше! Темперанс извърна глава и вдигна ръка към прическата си, сякаш проверяваше дали всички фиби са си на мястото.

— Да не би да сте изпуснали нещо? — каза наблизо един женски глас.

Стреснато Темперанс вдигна поглед и срещна големите сиви очи на лейди Хироу. Тя беше седнала на стола до Темперанс и макар че не се усмихваше, изражението на лицето й беше приятно.

Темперанс осъзна, че се е втренчила, и си спомни, че й бяха задали въпрос.

— О! О, не, милейди.

— Някой ви е казал коя съм — каза лейди Хироу.

— Да.

— А! — Лейди Хироу погледна към скута си. — Предполагам, че се очакваше. — Тя вдигна очи и срещна погледа на Темперанс, усмихвайки се леко накриво. — Смятам, че хората се отнасят различно с мен, когато знаят името ми.

— О! — Темперанс не беше сигурна как точно да отговори, защото, разбира се, лейди Хироу беше абсолютно права: хората се отнасяха различно към дъщерята на един херцог. — Аз съм Темперанс Дюс.

Лейди Хироу се усмихна по-широко.

— Приятно ми е!

От толкова близо Темперанс можеше да види луничките по носа й. Те само подчертаваха гладката, бяла кожа на лейди Хироу.

Сър Хенри избра точно този момент да мине покрай тях. Тя срещна смутения му поглед, преди бързо да отклони очи.

Лейди Хироу проследи погледа й.

— Този човек е отвратителен жабок.

— Извинете? — Темперанс примигна. Със сигурност не беше чула правилно. Дъщерите на херцозите едва ли наричаха джентълмените „жабоци“.

Но изглежда го правеха. Лейди Хироу кимна:

— Сър Хенри Ийстън, нали? Признавам, че изглежда мил, но определено има някои противни склонности. — Веждите й леко се смръщиха. — Нали нищо не ви е сторил?

— Не. — Темперанс сбърчи нос. — Всъщност, да. Опита се да ме целуне.

Лейди Хироу трепна.

— Ужасяващо.

— Наистина беше така. И доста разочароващо също. Разбирате ли, мислех си, че той може би се интересува от сиропиталището ми, но не беше така. Опасявам се, че беше доста глупаво от моя страна да си мисля така.

— А! — възкликна лейди Хироу мъдро. — Знаете ли, не мисля, че трябва да се обвинявате. Противни жабоци като него принципно се опитват да целуват дамите, без да им е даден какъвто и да е повод за това. Или поне така са ми казвали. Естествено, на мен никой джентълмен никога не се е опитвал да ми натрапи вниманието си, без да е желан. Нали съм дъщеря на херцог и така нататък… — Лейди Хироу звучеше леко разочарована.

Темперанс се усмихна. Никога не би предположила, че може да се разговаря така приятно с дъщерята на херцог.

— Разкажете ми за това сиропиталище — каза лейди Хироу. — Никога не съм срещала дама, която се занимава с подобно нещо.

— О! — Темперанс усети приятно смущение. — Ами, Домът за злочести пеленачета и подхвърлени деца се намира в „Сейнт Джайлс“ и в момента се грижим за двайсет и осем деца, но бихме могли да приемем много повече, стига да имахме благодетел. — Раменете й увиснаха. — Затова имах такива надежди спрямо сър Хенри.

Лейди Хироу поклати глава.

— Съжалявам. И момичета, и момчета ли има в дома ви?

— Да, като те имат отделни стаи, но приемаме всички деца на възраст до девет години. След това ги изпращаме да чиракуват.

— Наистина? — каза лейди Хироу. Беше скръстила ръце елегантно в скута си и не помръдваше, но в същото време по някакъв начин изглеждаше искрено заинтригувана. — Но как тогава… О, за Бога!

Погледът й се беше отклонил над рамото на Темперанс.

Темперанс също погледна натам и видя една доста пълна матрона да жестикулира заповеднически.

— Това е братовчедка ми Батилда — каза лейди Хироу. — Вероятно иска да отида с нея на вечеря и само ще се разгневи още повече, ако се престоря, че не я виждам.

— Тогава най-добре да тръгвате.

— Опасявам се, че е така. — Лейди Хироу наведе леко глава. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мис Дюс.

— Мисис — бързо каза Темперанс. — Вдовица съм.

— В такъв случай „мисис Дюс“. — Лейди Хироу стана. — Надявам се да се видим отново.

Темперанс остана загледана след нея, докато вървеше към „братовчедката Батилда“.

Когато се извърна, Кеър стоеше пред нея с чаша пунш в ръка.

— Имахте изключителна компания в мое отсъствие.

Темперанс му се усмихна.

— Не можете да си представите колко е мила.

Той погледна по посока на лейди Хироу и после обратно към Темперанс, гледайки я снизходително.

— Така ли? Хайде, изпийте си пунша и след това ще ви нахраня със скандално упадъчна вечеря, преди да ви прибера у дома. Брат ви сигурно вече крачи пред вратата.

Измина почти час, преди най-накрая да се доберат до каретата на Кеър. Темперанс се прозяваше широко след обилната храна и още по-обилното вино. Кеър я настани да седне, почука на тавана на каретата и след това седна до нея, придърпвайки я в прегръдките си. Зави и двамата със завивка от кожа и Темперанс ту се унасяше, ту се разбуждаше, докато каретата трополеше по улиците на Лондон.

Беше като сън. Чувстваше се на сигурно и на топло в обятията му, докато слушаше силните удари на сърцето му. Той не бе като нея, този благородник от вълшебния свят на захарния памук, но сърцето му биеше като на всеки друг човек.

И тази мисъл я успокои.

Когато дойде на себе си следващия път, каретата беше спряла и той нежно разтръскваше рамото й.

— Събудете се, спяща красавице.

Тя отвори очи и се прозя.

— Съмна ли се вече?

Той погледна през прозореца.

— Скоро ще съмне. Подозирам, че брат ви ще ме одере жив, ако не ви отведа у дома преди първите слънчеви лъчи.

Това малко я разбуди. Тя се поизправи и опипа косата си, за да провери дали прическата й не се е развалила.

— О, загубила съм едната си обувка.

Тя се наведе да погледне на пода, но той вече беше коленичил и опипваше под седалката.

— Ето я.

Той взе обутия й в чорап крак и нежно го пъхна обратно в пантофката. Омагьосана, тя гледаше надолу към сребристата му глава.

Сигурно усети погледа й, защото вдигна глава към нея и очите му потъмняха. Но каза само:

— Готова ли сте?

Тя кимна, неспособна да се довери на гласа си.

Той й помогна да слезе от каретата и я изпрати до вратата на сиропиталището. Докато вървяха, бе започнало да просветлява, но на улицата все още нямаше никакво движение. Когато стигнаха до вратата, тя се извърна и положи длан на гърдите му.

— Кеър…

Не беше сигурна какво точно смята да му каже, но вече нямаше значение — той наведе глава и докосна леко устните й със своите, прошепвайки:

— Лека нощ, мисис Дюс.

И си тръгна.

Тя остана загледана, докато широкият му гръб се сливаше със сивата мъгла; след това си отключи вратата. Прозя се, докато залостваше вратата, и след това подскачайки на единия, а после на другия си крак, свали пантофките си. Тръгна към кухнята.

Четири мъжки глави се извърнаха при влизането й. Темперанс се втренчи в тях. Нямаше начин братята й да бяха чакали нея цяла нощ… Не, имаше нещо друго. Защото четвъртият мъж в кухнята беше зет й Уилям, чиито очи бяха зачервени.

Темперанс погледна към Уинтър.

— Сайлънс.

Уилям изглеждаше изпит и състарен с години.

— Сайлънс е изчезнала от вчера следобед.

 

 

Беше й казал да развърже корсета си и да си пусне косата и тя направи, каквото той поиска.

Сайлънс излезе от спалнята на Мики Чаровника О’Конър с коса, стелеща се по гърба й. Спалнята му беше на етажа над тройната зала и в коридора пред нея се натъкна на една слугиня — първата жена, която виждаше в къщата. Тя се втренчи в нея и след това бързо отклони поглед, връщайки се обратно към работата си — да полира цветния мраморен под. За секунда Сайлънс се зачуди дали някой помагаше на слугинята, или тя се занимаваше само с това — да полира метър след метър този великолепен мраморен под. Ако беше така, то тя не завиждаше на съдбата на слугинята.

— Оттук, мис — извика мъжки глас.

Тя вдигна очи и видя, че Хари я чака. Погледът му беше изпълнен със съжаление.

Сайлънс изправи рамене.

— Благодаря ви.

Пазачът се поколеба.

— Искате ли да се пооправите?

Той твърдо внимаваше да държи очите си далеч от горния край на гърдите й, който се виждаше през разгърдения й корсет.

— Не — прошепна Сайлънс. — Не, благодаря ви.

Мики Чаровника беше пределно ясен, че не й е позволено да си оправи дрехите.

За момент Хари я погледна безпомощно и след това кимна. Обърна се и тръгна пред нея надолу по виещите се мраморни стъпала. И други хора вече бяха станали, защото отдавна се бе съмнало, и погледите им, когато я видеха, изразяваха различни неща. Някои я съжаляваха като Хари. Други — най-вече жени — я гледаха със завист. Но болшинството просто я гледаха презрително; един смелчага дори се осмели да й намигне, но Хари веднага го притисна към стената. След това повечето извръщаха лице, когато ги подминаваше.

Стигнаха до входната врата и Хари я задържа отворена за Сайлънс.

— Ако имате нужда от нещо, мис, само кажете — промърмори той, докато тя минаваше покрай него.

— Благодаря — отвърна възпитано, — но получих всичко, за което дойдох.

И излезе навън на ярката, безмилостна слънчева светлина.

Мики Чаровника й бе дал изключително ясни инструкции, затова тя направи една крачка, след това още една и излезе на средата на мръсната уличка с коса, вееща се на вятъра. Не гледаше нито наляво, нито надясно, а държеше погледа си право напред, докато вървеше и курвите, прибиращи се по домовете си, й подвикваха обиди.

Тя затвори ушите и сърцето си и вече не чуваше нищо, не виждаше нищо, докато не видя точно пред себе си обляното в сълзи лице на Темперанс.

Сайлънс ахна и усети как собствените й очи се напълниха със сълзи.

Но беше стигнала до края на улицата, затова вече не беше толкова страшно. Беше последвала инструкциите му, беше сторила всичко, каквото й беше наредил, и сега той щеше да спази своята част от сделката.

Само че нейният живот вече никога нямаше да бъде същият.