Елизабет Хойт
Порочни намерения (4)

Четвърта глава

Изстрелът проехтя някъде зад гърба му и при звука от него дива ярост изпълни гърдите на Лазаръс. Те не можеха… Нямаха правото да наранят малката мъченица. Тя беше негова!

Изпълнен със злоба и гняв, той се нахвърли върху десния си нападател и го прободе в корема. Видя как очите на мъжа се разшириха от изненада, но в същия момент усети движение отляво и се завъртя, оставяйки меча си забит в противника. Лазаръс отблъсна нападателя, като удари китката му с другата половина на бастуна си. Мъжът започна да вие от болка, когато ножът, който държеше, излетя от ръката му. Обезоръжен, той осъзна, че е в слаба позиция, изруга и избяга надолу по улицата. Изчезна също така внезапно, както и се беше появил. Лазаръс се обърна към третия нападател, но и той не се виждаше никъде наоколо. Изведнъж нощта утихна.

Чак тогава Лазаръс погледна назад към своята малка мъченица. Неговата мисис Дюс.

Тя стоеше там — притихнала и изглеждаща така праведна, с пистолет в едната ръка.

Значи, не беше ранена. Не беше мъртва. Слава Богу.

— Защо, по дяволите, не избягахте? — попита я той много меко.

Тя наклони брадичка — проклета да беше с това нейно твърдоглаво достойнство на мъченица. Изглеждаше спокойна, дори един косъм не се бе разместил по главата й — а устните й бяха така червени и приканващи.

— Не можех да ви оставя.

— Напротив — каза той, като се приближи към нея. — Можехте и трябваше да го направите. Заповядах ви да бягате.

Яростта му изглежда въобще не я впечатли.

— Може би не приемам заповеди от вас, милорд — отвърна му тя, докато прибираше пистолета в жалката торбичка.

— Не приемала заповеди — изплю думите той като някоя гневна бабичка. Част от него се забавляваше с това колко гадно се държи, докато друга държеше тази жена на всяка цена да разбере, че трябва да му се подчинява.

— Нека ви кажа… — Той се пресегне да я хване за ръката, но тя го отблъсна. Светкавица от болка прониза рамото му. — Боже мили!

— Какво има? — свъси вежди тя.

Притеснението му за нея я бе отблъснало, но слабостта му я бе привлякла към него. Какво противоречиво създание…

— Нищо.

— Защо тогава извикахте от болка?

— Защото, мисис Дюс — каза той, като спря и огледа рамото си под пелерината, — изглежда, че са ме ранили с нож.

Лазаръс усещаше как кръвта попива в палтото му.

Темперанс ахна и побледня.

— Мили Боже! Това не е „нищо“! Защо не казахте веднага? Може би трябва да поседнете и…

— Кой е там?

Двамата се обърнаха и видяха дребна изгърбена жена да се показва на вратата на обущаря. Тя присви очи.

— Чух, че някой стреля.

Лазаръс пристъпи към нея, но жената веднага се сви, сякаш да си влезе обратно вътре. О, не, нямаше да й го позволи. Лазаръс се пресегна и бързо затвори вратата зад нея, отрязвайки й пътя за бягство.

— Търсим Марта Суон.

При споменаването на името жената отново се сви.

— Кои сте вие? — проплака тя, местейки поглед между тях. Очевидно беше сляпа или почти не виждаше. — Нямам нищо общо с…

Мисис Дюс взе едната ръка на жената в своята.

— Няма да ви сторим зло. Казаха ни, че Марта Суон живее тук.

Докосването на мисис Дюс сякаш поуспокои жената, но тесните й гърди продължаваха да се повдигат, все едно би излетяла като птиче, ако можеше.

— Да, Марта живееше тук.

— Не е ли вече тук? — Мисис Дюс изглеждаше разочарована.

— Мъртва е. — Жената отново наведе глава. — Тази сутрин я откриха мъртва.

— Как е умряла? — Лазаръс присви очи. Целият му ръкав вече беше напоен с кръв, но той се нуждаеше от информацията.

— Казват, че била разпорена прошепна жената. — Разпорена от горе до долу, а вътрешностите й били разпилени наоколо.

— Боже мили — ахна мисис Дюс.

Явно бе отпуснала хватката си около ръката на жената, защото тя се извъртя, отвори вратата и се скри в къщата.

— Стойте! — извика мисис Дюс.

— Оставете я — каза Лазаръс. — Вече ни каза, каквото ни трябваше.

Мисис Дюс разтвори уста, сякаш за да протестира, но след това стисна зъби. Лазаръс изчака за секунда да види дали яростта й ще надделее над самоконтрола й, но тя просто остана втренчена в него.

— Някой ден ще се пречупите — каза тихо той. — И се моля на Бог да съм там, когато това стане.

— Нямам представа за какво говорите.

— Напротив, имате.

Той се обърна и настъпи с ботуша си гърдите на мъжа, когото бе пронизал. Ръмжейки от болка, Лазаръс измъкна оръжието си от тялото. Нападателят лежеше по гръб, а светлината от един прозорец наблизо се отразяваше в отворените му, вече невиждащи очи. На мястото на носа му имаше кожена превръзка. Дали бе предполагал, че ще завърши деня мъртъв, лежейки в мръсотията на уличната канавка? Едва ли.

Но в крайна сметка само глупак би оплаквал смъртта на собствения си нападател. Лазаръс се наведе да избърше острието на оръжието си в палтото на мъжа, преди да го прибере обратно в другата половина на черния си бастун.

Погледна към мисис Дюс. Тя стоеше и наблюдаваше движенията му с тревога в очите си.

— Най-добре е да ви приберем в относително сигурния ви дом, госпожо.

Тя кимна и закрачи редом с него. Лазаръс вървеше бързо, държейки здраво бастуна си в дясната си ръка. Не искаше да изглежда като лесна мишена за нападателите им, ако решеха да се върнат — или за който и да е друг хищник, дебнещ из улиците на „Сейнт Джайлс“. Нощта беше непрогледна — облаци закриваха луната. Лазаръс налучкваше инстинктивно пътя, осветяван от време на време от светлините на сградите, покрай които минаваха. Мисис Дюс изглеждаше като тънка сянка до него, без да изостава. Макар да не му се искаше, й се възхищаваше. Може и да бе отказала да се подчини на заповедта му, но не беше трепнала нито по време на боя, нито когато разбра, че е ранен. Всъщност тя беше проявила предвидливост, като беше взела със себе си оръжие, въпреки че то се бе оказало безполезно.

— Трябва да се поупражнявате, ако ще носите пистолет за защита — каза той. Усети, че тя се стегна.

— Мисля, че стрелях доста добре.

— Не улучихте.

Тя се обърна с лице към него и дори в тъмното той усети възмущението й.

— Стрелях във въздуха.

— Какво? — Той спря и я сграбчи за ръката.

Тя се опита отново да се отскубне, но се сети за раната му. Раздразнена, стисна здраво устни.

— Стрелях във въздуха, защото се притеснявах да не улуча и вас, ако се целя в нападателите ви.

— Глупачка — изсъска той, а сърцето му отново заби бързо от страх. Глупава малка мъченица.

— Моля?

— Следващия път — ако има следващ път, — се целете в нападателите и по дяволите цената!

— Но…

Той разтърси ръката й.

— Имате ли представа какво щеше да ви се случи, ако не бях успял да ги отблъсна?

Тя наклони глава невярващо.

— Предпочитате да бях стреляла и може би да ви убия?

— Да. — Той я пусна и продължи надолу по улицата. Рамото му вече туптеше от болка, а ризата му беше студена от влажната кръв.

Тя се забърза, за да не изостане от него.

— Не ви разбирам.

— Малко хора ме разбират.

— Едва ли моят живот струва повече от вашия.

— Защо си мислите, че моят живот изобщо струва нещо? — попита вежливо той.

Това сякаш я накара да замълчи, поне за малко. Пресякоха една уличка и излязоха на по-широко.

— Много е странно — измърмори мисис Дюс.

— Кое? — Лазаръс внимаваше да държи главата си изправена и очите си нащрек.

— Това, че Марта Суон е била убита по същия начин като любовницата ви.

— Изобщо не е странно, ако убиецът е същият човек. — Той по-скоро усети, отколкото да види бързия поглед, който тя му хвърли.

— Мислите ли, че убиецът е един и същи човек?

Лазаръс сви рамене и прехапа устни от болката, която се стрелна по ръката му.

— Не знам, но би било доста странно, ако в „Сейнт Джайлс“ има повече от един убиец, използващ такъв специфичен метод на убиване.

Темперанс се замисли за няколко минути и след това каза:

— Прислужницата ми Нел Джоунс казва, че Призракът на „Сейнт Джайлс“ изкормва жертвите си.

Лазаръс се изсмя въпреки нарастващата болка в рамото си.

— Виждали ли сте този призрак, мисис Дюс?

— Не, но…

— Този призрак е просто приказка за сплашване на малките деца нощно време. Човекът, когото търся, е от плът и кръв.

Продължиха да вървят мълчаливо, докато пред тях се появи задната врата на сиропиталището.

Лазаръс изсумтя, едновременно чувствайки облекчение и замайване.

— Стигнахме. Уверете се, че сте залостили вратата зад себе си, като влезете.

— О, не, стойте. — Тя го хвана за здравата му ръка.

За миг той замръзна. Ръкавът на дрехата защитаваше плътта му от ръката й, но никой не го докосваше без негово разрешение. Обикновено реагираше със сарказъм, агресия или отхвърляне. Но с нея… Не знаеше как да постъпи.

Докато той стоеше неподвижно, зашеметен, мисис Дюс остави торбичката си, извади ключ някъде изпод пелерината си и отключи задната врата на сиропиталището.

— Трябва да прегледаме раната ви.

— Няма нужда… — опита се да каже сухо той.

— Хайде — рече тя и той се озова вътре в старата кухня. В онази нощ, когато я беше причакал в малкия хол, той се бе промъкнал първо през кухнята. Тогава тя беше празна и тъмна, с изключение на жаравата в огнището. Сега стаята беше осветена от бумтящ огън и беше пълна с хлапета на всякаква възраст.

И един мъж.

— О, госпожо, прибрахте се! — възкликна най-голямото момиче.

Мъжът се изправи, гледайки строго.

— Темперанс?

— Уинтър, рано си си дошъл — отбеляза тя разсеяно. — Да, Мери Уитсън, у дома съм — жива и здрава, но се опасявам, че не мога да кажа същото за негова светлост. Би ли напълнила купа с гореща вода от огнището, моля те? Джоузеф Тинбокс, донеси ми торбата с парчета плат. Мери Ивнинг^[1], моля те, разчисти малко място на масата. А вие седнете тук.

Последното нареждане бе отправено към Лазаръс. Той реши да постъпи разумно и покорно седна на посочения му стол. Братът на мисис Дюс го гледаше остро и Лазаръс се опита да изглежда слаб, ранен и безпомощен, макар че имаше чувството, че не успява да убеди другия мъж.

В кухнята беше горещо. Едва сега Лазаръс забеляза, че децата вероятно приготвяха някакво ядене, преди да ги прекъснат. На огъня, за който се грижеше едно от по-големите момичета, имаше огромен чайник, а на масата лежеше някакво тесто. Всички деца бяха заети с нещо, с изключение на едно малко момче, което стоеше и го зяпаше, докато държеше куца черна котка.

Лазаръс повдигна вежда и хлапето побърза да се скрие заедно с котката зад полите на мисис Дюс.

— Кой е този джентълмен, Темперанс? — попита меко Уинтър.

— Лорд Кеър — отвърна мисис Дюс, докато помагаше на малката Мери Ивнинг да махне купата с брашно от масата. Хлапето с котката продължаваше да се крие зад полите й. — Ранен е.

— Нима? — попита Мейкпийс по-остро. — Какво се случи?

Тя се поколеба за част от секундата — толкова кратко, че може би само Лазаръс го забеляза — и му хвърли поглед.

Той се усмихна, оголвайки зъбите си. Нямаше желание да й помогне с нейната очевидна дилема, при положение че нейното обяснение можеше да се окаже доста интересно.

Мисис Дюс сви устни.

— Лорд Кеър бе нападнат на по-малко от четвърт миля оттук.

— И…? — Мейкпийс наведе глава по обичайния си начин, очаквайки остатъка от обяснението на сестра си.

— И аз го доведох у дома, за да се погрижим за него. — Тя се усмихна кратко и ослепително на брат си. Той обаче беше свикнал с чара й, за разлика от Лазаръс и само повдигна вежда.

— А ти просто така се натъкна на лорд Кеър?

— Ами, не… — Мисис Дюс наистина трябва да беше любимка на Господ. Точно в този момент малкото момче, което беше изпратила за „торбата с парчетата плат“ се върна и я спаси да не обяснява повече.

— Браво, Джоузеф Тинбокс. Благодаря ти. — Тя взе торбата от ръцете му и я сложи на масата до купата с вряла вода, която Мери Уитсън беше донесла. След това се обърна със строг поглед към него: — Съблечете се.

Той повдигна вежди, повтаряйки жеста на брат й.

— Извинете?

О, боговете щяха да го накажат за насладата, която изпита. Страните й порозовяха.

— Съблечете… горните си дрехи, милорд — каза тя през стиснати зъби.

Той прикри усмивката си, докато сваляше шапката си и се наведе да развърже пелерината си. Когато я отметна от раменете си, болката го прободе и той трябваше да прехапе езика си, за да не изругае.

— Нека ви помогна. — Изведнъж тя се оказа до него, помагайки му да свали палтото и елека под него. Близостта й го разсейваше и му носеше странна сладост. Той се наведе към нея, докато двамата се бореха с дрехите, привлечен може би от нежната извивка на шията й или от лекия аромат на лавандула и жена, които се носеха от нея.

Той вдигна неохотно ръце, позволявайки й да издърпа ризата му през главата. Остана гол до кръста. Когато вдигна поглед, видя, че бе заобиколен от кръг любопитни детски лица. Дори криещото се хлапе се бе подало иззад полите на Темперанс. То продължаваше да държи котката. Изглеждаше като умряла, само дето мъркаше.

— Казва се Сут.

— Удивително — отвърна Лазаръс. Той мразеше котки.

— Мери Уитсън — каза Мейкпийс, — бъди така добра да отведеш по-малките в столовата. Нека ти кажат псалмите си.

— Да, сър — каза детето и поведе хлапетата със себе си.

Мисис Дюс прочисти гърлото си:

— Може би е добре да отидеш да ги надзираваш, Уинтър. Мога да се справя и сама.

Мъжът се усмихна с пресилена благост.

— Вярвам, че Мери Уитсън ще се справи достатъчно добре и сама, сестрице.

Мейкпийс седна на мястото си от другата страна на масата, но докато Темперанс беше с гръб към него, тършувайки в един от шкафовете, той хвърли поглед на Лазаръс — поглед, който на Кеър не му бе трудно да разчете. Уинтър Мейкпийс може и да беше с десет години по-млад от него и да изглеждаше като аскетичен монах, но ако Лазаръс наранеше сестра му, той щеше да направи и невъзможното, за да го прати в пъкъла.

Темперанс се обърна отново към тях с буркан с мехлем в ръцете си. Опита се да не потрепери при вида на раната на лорд Кеър. Рамото му беше цялото в кръв, която се спускаше на тънки струйки чак до китката му. Цветът й беше стряскащо червен на фона на бялата му кожа. Още кръв се стичаше и по гърдите му, след като раната отново се беше отворила, докато сваляха ризата му. Темперанс безпомощно проследи с поглед кървавите следи по изненадващо мускулестите му и леко окосмени гърди. Зърната им бяха шокиращо кафяви, а от пъпа му надолу тръгваше линия от черни косъмчета, която изчезваше надолу под колана на бричовете му.

Мили Боже.

Тя бързо затвори очи и се обърна, опитвайки се да си спомни какво вършеше. В ръцете си държеше буркан с лечебен мехлем. Раната му. Точно така. Трябваше да я почисти и да я превърже.

Темперанс преглътна и побърза да се приближи обратно към масата. Видя, че брат й се е втренчил в благородника. Присви очи и погледна първо единия, после другия. Уинтър отново изглеждаше търпелив и невинен, докато лорд Кеър отвърна на погледа й с дяволит пламък в очите и лека усмивка. Беше му забавно. Дали беше видял как оглежда голото му тяло?

О, все тая. Сега не беше моментът да се чувства смутена от женски емоции.

Темперанс пое дъх, за да се успокои, внимавайки да държи погледа си далеч от омагьосващите гърди на лорд Кеър.

— Желаете ли малко вино, милорд? Процедурата може да е болезнена.

— Ако обичате. Не бих желал да ми прилошее. — Думите му бяха невинни, но в гласа му звучеше ирония.

Темперанс го погледна с упрек, докато Уинтър ставаше да донесе единствената им бутилка вино, пазена за специален повод. Е, превързването на ранен благородник определено беше нещо специално. Темперанс извади чиста кърпа от торбата и я натопи в горещата вода. След това се обърна решително към лорд Кеър. Уинтър отвори бутилката с вино. Сипа една чаша и я подаде на Кеър. Докато той отпиваше голяма глътка, Темперанс започна леко да почиства кръвта около раната. Кожата на Кеър беше топла и гладка. Той се стегна под допира на пръстите й и рязко остави чашата. Темперанс го стрелна с поглед. Той се бе втренчил право напред със стъклени очи.

— Причинявам ли ви болка? — попита го притеснена. Още дори не бе докоснала раната, но някои хора бяха по-чувствителни на болка от други. Може би не се бе шегувал, че може да му прилошее.

Лазаръс не отговори — сякаш не я бе чул изобщо, но след това примигна.

— Не. Не ме боли.

Гласът му беше студен, в очите му вече нямаше и следа от предишната насмешливост. Нещо не беше както трябва, но Темперанс не знаеше какво.

Тя отново насочи вниманието си към раната. Имаше чувството, че Кеър се въздържа да не я отблъсне от себе си само с огромно усилие на волята. Притисна кърпата към самата рана, очаквайки някаква рязка реакция от негова страна. Вместо това той сякаш се отпусна леко от болката.

Колко странно.

Тя отдръпна кърпата и огледа почистената рана. Бе дълга само няколко сантиметра, но се виждаше, че е по-дълбока отколкото широка. Прясна кръв продължаваше да се стича от нея, а ръбовете й стояха разтворени.

— Ще трябва да зашия раната — каза тя, поглеждайки Кеър право в очите.

Той бе толкова близо, лицето му беше едва на сантиметри от нейното. Можеше да види как малко мускулче трепери до устната му, като това неволно движение беше в рязък контраст с пълната неподвижност на останалата част от тялото му. Нещо се криеше някъде там, дълбоко на дъното на сините му очи. Нещо, което приличаше на страдание.

Потресена, Темперанс си пое дълбоко въздух.

— Ще ти донеса нещата за шиене — каза Уинтър.

Темперанс рязко вдигна глава. Брат й вече се надигаше от масата със спокоен израз на лицето. Беше ли забелязал болката в очите на лорд Кеър? Или погледът, който си бяха разменили?

Очевидно не бе видял нищо.

Тя издиша, докато ровеше в торбата с парчетата плат, за да държи ръцете си заети. Те трепереха. Темперанс бе зашивала безброй малки порязвания, беше се грижила за драскотини и синини, за висока температура, но никога, никога не бе причинявала никому такава болка, с каквато бяха белязани очите на лорд Кеър. Дори не беше сигурна, дали ще може да продължи.

— Просто го направете — каза тихо лорд Кеър.

Тя го погледна стреснато. Нима бе прочел мислите й?

Той я гледаше, целият застанал нащрек.

— Просто ме зашийте бързо и ще си отида.

Темперанс погледна към другия край на кухнята, но Уинтър все още тършуваше в един от шкафовете за нещата й за шиене. Тя отново погледна лорд Кеър.

— Не искам да ви наранявам.

Широката му уста се раздвижи леко, но бе трудно да се каже дали бе просто трепване, или усмивка.

— Уверявам ви, мисис Дюс, че каквото и да направите, не бихте могли да ми причините по-голяма болка.

Тя го гледаше втренчено и знаеше, че болката, за която говореше той, нямаше нищо общо с раната на рамото му. Какво бе…?

— Мисля, че всичко е тук — каза Уинтър, поставяйки нещата й за шиене на масата. — Темперанс?

— Да? — вдигна поглед тя, усмихвайки се сляпо. — Да, благодаря ти, братко.

Уинтър погледна подозрително към сестра си и лорд Кеър, но седна обратно на мястото си, без да каже нищо.

Темперанс въздъхна с облекчение. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе Уинтър да я разпитва. Тя отвори малката тенекиена кутия, в която държеше големи игли, хирургически конец, тънки, остри пинсети, ножици и други полезни принадлежности, които бяха необходими за превързване на често падащи и нараняващи се малки деца. Темперанс видя с облекчение, че ръцете й вече не треперят.

Тя прокара конец през една здрава игла и се обърна към рамото на лорд Кеър. Притисна ръбовете на раната един към друг и направи първия бод. Много често някой трябваше да държи децата да не мърдат, когато се грижеше за техните рани. Някои викаха и плачеха или изпадаха в истерия. Лорд Кеър обаче очевидно беше направен от по-издръжлив материал. Той пое дъх, когато тя прободе кожата му, но не показа по никакъв друг начин, че го боли. Всъщност той изглеждаше по-спокоен сега, отколкото докато почистваше раната му.

Не можеше повече да мисли за това. Темперанс се приведе по-наблизо, внимавайки бодовете й да са малки, спретнати и здрави. Те трябваше да държат кожата затворена, за да заздравее както трябва, но в същото време лошият шев можеше да остави грозен белег.

Тя изпусна въздишка на облекчение, когато отряза конеца след последния бод.

— Ето. Почти съм готова — промърмори тя колкото на мъжа, за когото се грижеше, толкова и на себе си.

Кеър не каза нищо, седейки неподвижно като статуя, докато тя отваряше малкото бурканче с мазен балсам. Но когато започна да го размазва върху раната — леко, с един пръст, — тръпка мина през него. Тя веднага отдръпна ръка и го погледна.

Пот беше избила по веждите му.

— Довършете.

Тя се поколеба, но не можеше да остави раната непревързана. Прехапала устна, тя размаза балсама колкото се може по-бързо, осъзнавайки, че дишането му се бе учестило. Извади голямо парче от стара дреха от торбата и го сгъна като подложка. Сложи го върху раната и след това започна да увива дълга лента през гърдите му. Наложи й се да се наведе близо до него, обвивайки ръце около горната част на тялото му. Лорд Кеър си пое въздух и сякаш го задържа, обръщайки лице настрани, все едно близостта й го отвращаваше.

Очевидното му страдание трябваше да притъпи реакцията на собственото й тяло спрямо неговата близост, но не беше така. Топлината на кожата му, пулсът му, дори мъжкият му аромат — всичко се бе сляло, за да разбуди старите й демони. Докато приключи с превръзката му, Темперанс отново бе започнала да трепери.

В секундата, в която тя се извърна от него, лорд Кеър стана от стола си.

— Благодаря ви, мисис Дюс.

Тя го погледна.

— Но ризата ви…

— Вече е парцал за торбата ви. — Лицето му се сви в гримаса, докато мяташе пелерината си върху голите си рамене и грабваше тривърхата си шапка. — Както и елекът и палтото ми. Мисис Дюс, благодаря ви още един път и ви желая лека нощ. Мистър Мейкпийс.

Той леко кимна на двама им, преди да се насочи към задната врата.

Темперанс се изпъна, обзета от странна паника. Той не смяташе да се прибира в тъмното, нали?

— Милорд, вие сте ранен и сте сам. Може би е добре да прекарате нощта тук при нас.

Той се извърна и черната му пелерина се уви около краката му. Докосна ръба на шапката си с върха на черния си бастун и едва тогава Темперанс забеляза за пръв път, че сребърната глава на бастуна е във формата на кацнал ястреб.

— Вашата загриженост ме ласкае, госпожо, но ви уверявам, че ще се прибера благополучно до дома и леглото си.

С тези думи той изчезна.

Темперанс издаде въздишка, чувствайки се странно празна.

Докато Уинтър не се завъртя бавно в стола си, който изскърца.

— Мисля, че имам нужда от обяснение как точно си се запознала с небезизвестния лорд Кеър, сестро.

 

 

Той беше нощно създание, което не беше годно за човешка компания.

Мракът на „Сейнт Джайлс“ обгърна Лазаръс, когато се отдалечи с бързи крачки от „Мейдън Лейн“ и невинния скромен дом за дечица на мисис Дюс. Той прескочи смърдящия канал, който течеше по средата на улицата, и зави надолу по малка уличка, водеща на запад. Какво ли си мислеше тя за него, окаяно и извратено животно, което не можеше дори да търпи докосването на собствения си вид? Една сянка се размърда малко по-надолу в тъмнината на една врата и той се спусна към нея, приветствайки възможността за насилие. Но сянката се отдели от тъмнината и слабата фигура избяга в нощта.

Лазаръс отново забави крачка, проклинайки пропуснатата възможност да се разсее. Усети струйка влага да се спуска от едната му страна — раната се беше отворила от усилието. Но не тя беше причината за стремежа му към нещо, което да го разсее.

Той беше твърд и пулсиращ и това продължаваше от онзи миг, в който мисис Дюс беше докоснала голата му кожа с тънките си, бледи ръце. Докосването й му бе причинило не само отчайваща душевна болка, но също и еротична страст, която бе толкова силна, че бе продължила навън и в студа. Той се изсмя тихо. Малката мъченица несъмнено би се отвратила, ако знаеше какво му е причинила. Би била още по-ужасена, ако знаеше за предпочитания от него начин за успокояване на подобни телесни подтици. Ако кръвта не се просмукваше в бричовете му, той щеше да намери жена, която би му се подчинила, щеше да я отведе в някоя стая наблизо и…

Образът на последната му любовница нахлу в главата му. Марй. Марй беше мъртва, а тялото й бе разкъсано и превърнато в гротескна купчина мърша. Тя беше убита в жилището, което той бе наел за нея в „Сейнт Джайлс“. Тя бе настоявала за местоположението и по онова време — преди вече две години, — той не се бе замислил твърде дълго върху това, с изключение на факта, че кварталът беше по-скоро неудобен за самия него. Сега обаче беше ясно, че „Сейнт Джайлс“ държи ключа към нейното убийство. Раната му не беше единствената причина тази вечер да не облекчи страстта, предизвикана от мисис Дюс — днес той беше мишена. Убиецът с превръзката на носа беше предишната вечер и в кръчмата на Майка Хартсийз. Може би беше просто разбойник, ламтящ за кесията му, но Лазаръс не смяташе така.

Някой не искаше той да открие убиеца на Марй.

 

 

— Познаваш ли лорд Кеър? — Темперанс се вгледа в брат си.

Той повдигна едната си вежда.

— Аз може и да съм просто учител, сестрице, но клюките на „Сейнт Джайлс“ достигат дори до мен.

— О! — Тя погледна надолу към ръцете си, докато автоматично почистваше и прибираше иглата и ножиците. Умът й бе напълно празен, с изключение на мисълта, че сякаш всички без нея бяха чували за лорд Кеър.

Уинтър въздъхна и се изправи. Той се приближи до един шкаф и свали две стъклени чаши. Те бяха изящни и крехки и едно време бяха принадлежали на майка им. Той ги постави на масата и внимателно наля по малко от червеното вино.

След това седна и отпи, затваряйки очи, докато преглъщаше. Наклони назад глава, докато линиите около устата му станаха по-дълбоки.

— Виното е отвратително. Изненадан съм, че лорд Кеър не запрати чашата си срещу стената.

Темперанс се пресегна към своята чаша и опита. Сладката, киселинна течност стопли стомаха й. Виното може и да беше евтино, но й беше все едно. Винаги й се бе струвало забавно, че Уинтър, този най-аскетичен сред мъжете човек, беше толкова придирчив по отношение на виното.

— Ще ми кажеш ли къде срещна прословутия лорд Кеър? — попита Уинтър тихо, с все още затворени очи.

Тя въздъхна.

— Той дойде преди две нощи.

Очите му се отвориха.

— Тук?

— Да. — Тя сбърчи нос, оставяйки внимателно чашата си върху кухненската маса.

— Защо не знам за това посещение?

Тя сви рамене, избягвайки погледа му.

— Ти вече спеше.

— Защо не ме събуди, Темперанс?

— Знаех, че няма да одобриш. — Тя въздъхна и седна на стола, освободен от лорд Кеър. Той вече беше изстинал. Знаеше, че в някакъв момент ще трябва да проведе този разговор с Уинтър, но досега малодушно се бе опитвала да го избегне. — Не знам с какво толкова е известен, както казваш, но бях наясно, че няма да ти е приятно да общувам с него.

— И затова ме излъга.

— Да. — Тя повдигна брадичка, пренебрегвайки угризенията от вината, която изпитваше. — Сключих сделка с него. Той ще ми помогне да намеря благодетел за сиропиталището, а в замяна аз ще му помогна да открие убиеца на любовницата си.

— Нима?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Вече платих наема с парите, които той ми даде.

Настъпи рязка тишина. Темперанс преглътна и сведе очи, избягвайки ужасната болка, която проряза лицето на Уинтър. Тя правеше всичко това заради него, напомни си Темперанс. Заради Уинтър и заради сиропиталището.

След малко брат й въздъхна тежко.

— Опасявам се, че нямаш представа в какво си се забъркала.

— Не се дръж покровителствено с мен. — Вдигна рязко очи тя. — Знам, че сиропиталището ще бъде затворено дори да се убиеш от работа. И знам, че не мога просто да си седя и да позволя това да се случи. Знам, че мога да помогна. Знам…

— Лорд Кеър е известен със сексуалните си извращения — каза Уинтър и неговите равни, конкретни думи се врязаха в нейния разгорещен монолог.

Темперанс се втренчи в него, затваряйки уста. Ако тя бе една добра жена, една целомъдрена и благочестива жена, тези думи щяха да я отблъснат. Вместо това почувства възбуда, ниско и дълбоко и забранено. Мили Боже.

Уинтър продължи:

— Внимавай, сестро. Не мога да те спра, затова няма и да опитвам. Но ако усетя, че си в опасност, ще кажа всичко на Конкорд.

Тя си пое въздух, но не каза нищо.

Погледът на Уинтър, който обикновено беше толкова спокоен и грижовен, сега беше твърд и решителен.

— И запомни. Конкорд ще те спре.