Елизабет Хойт
Порочни намерения (14)

Четиринайсета глава

Темперанс продължи да се съпротивлява дори когато Лазаръс вкара езика си в устата й. Яростта й беше отчаяна, необяснима, искаше й се да крещи и да ридае едновременно. Защо беше неспособен да чувства? Защо не можеше да обича? Защо не можеше да й даде това, от което се нуждаеше?

Усещаше силата на устата му върху своята, устните му я опияняваха. Тя усети, че вместо да се опитва да го отблъсне, го е сграбчила към себе си. Ако той не я пуснеше, то тогава тя щеше да вземе от него онова, което той бе взел от нея.

Тя бутна шапката му на пода на каретата, прокара пръсти през сребристите кичури на косата му и свали панделката от тях. Обичаше косата му и сега се наслаждаваше на блестящия копринен воал. Тя хвана косите му в юмруците си и дръпна главата му назад. Той изръмжа, когато целувката им бе прекъсната, а после ръмженето се повтори отново, когато тя прокара отворената си уста надолу по врата му. Не я бе грижа дали му причинява болка. Кожата му бе хладна от нощния въздух, солена и сладка. Тя го облиза, вкусвайки го, искайки да го захапе. Искаше да разкъса този мъж, когото нито можеше да отблъсне, нито да притежава напълно.

Тя разтвори уста над сухожилието от едната страна на врата му и заби зъби в него.

Той изруга и гласът му прозвуча ясно в каретата. Той хвана главата й между дланите си, сякаш за да я издърпа насила, но после се отказа. Вместо това ръцете му се стрелнаха под полите й, избутвайки ги настрани и нагоре, докато не спираше да кълне.

Тя сграбчи раменете му, за да не падне, когато той рязко я повдигна и разтвори краката й, така че да го яхне. Тя усещаше полите си увити около кръста си, но очите й бяха затворени, докато се наслаждаваше на вкуса на плътта му в устата си. Той затършува между телата ми, като ръцете му се блъскаха от вътрешната страна на голите й бедра. С някаква частица от съзнанието си тя се зачуди дали той наистина вярваше, че може да се получи каквото и да било, когато телата им бяха толкова близо.

И в следващия миг усети голата му пулсираща ерекция.

Тя разтвори очи и се отдръпна назад, гледайки го шокирано.

Той я наблюдаваше безмълвно, без да откъсва очи от нейните, докато намираше пътя си между телата им. Тя усети, когато той потърка устните й, усети, когато намери входа й, усети, когато положи главичката си там.

Усети, когато замря.

Тя го погледна, докато се крепеше на върха на члена му, който едва-едва бе навлязъл вътре в нея. Тя бе празна и очакваща.

— Ти го направи — каза той дрезгаво.

Тя примигна, сякаш излизайки от транс, и се огледа наоколо. За Бога, намираха се в движеща се карета.

— Не. — Той положи едната си длан на бузата й, обръщайки главата й отново към себе си. — Твърде късно е вече за съмнения. Остани с мен. Вкарай ме в себе си.

— Но…

Той бръкна с ръка, докато пръстите му достигнаха до най-женствената й плът.

Очите й се разшириха.

Той не откъсваше очи от нейните, докато нарочно очертаваше кръг около онази част от нея, която го държеше, след това се придвижи нагоре и стисна клитора й между палеца и показалеца си.

Тя ахна.

— Темперанс — промълви той, този тъмен дявол на секса. — Темперанс, прави любов с мен.

Тя изви гърба си, усещайки члена му, голям и настояващ, тези пръсти, толкова сигурни и трескави. Това беше грешно, толкова грешно, и усещането от него беше много, много хубаво.

— Темперанс — прошепна той, прокарвайки левия си палец по устните й, докато десният галеше клитора й.

Тя отвори уста, облизвайки пръста му.

— Темперанс.

Бедрата й подскочиха веднъж, два пъти. Главата й се изпъна назад, докато обливаше пениса му с оргазма си. Тя отвори очи в мига, в който достигна връхната точка, гледайки го изпод спуснатите си клепачи. Лицето му изглеждаше измъчено, а устата му бе стисната силно в права мъчителна линия.

— Не ме дръж в напрежение — каза той.

Но тя бе в плен на лудост, бе се превърнала в същество, чиято единствена мисъл бе как да удовлетвори желанията на тялото си. Тя го гледаше с полуусмивка, докато движеше таза си в кръг, дразнейки и него, и себе си.

Той изпъшка:

— Темперанс.

Каретата подскочи от неравностите на пътя и Темперанс позволи на движението да вкара пениса му навътре в нея на два или три сантиметра.

Но веднага след това се изправи отново, оставяйки само главичката му да дразни гънките й.

Той изруга, а перлички пот избиха по горната му устна.

Тя се изсмя тихо с глас, който за пръв път в живота й излизаше от нея. Тя бе обсебена, тук в обвитата в мрак карета, пътувайки между световете, движейки се по път с неясна посока. Тя се изви, вкарвайки пениса му отново в себе си, само мъничко… и след това го остави да се изплъзне напълно извън тялото й.

— По дяволите, Темперанс. — Гласът му, който обикновено бе хладен и без емоции, сега бе станал дрезгав.

Тя се усмихна и се наведе напред, отърквайки се у него, използвайки твърдата му, гореща плът; за да се възбуди. Тя, се наведе и пое долната му устна между зъбите си.

Думите, които излязоха от устата му, бяха нечленоразделни — може и отново да беше изругал, — но намеренията му бяха повече от ясни. Той сграбчи бедрата й здраво с едната си ръка и я повдигна, намествайки с другата си ръка пениса си и натискайки я надолу, за да проникне в нея.

О, какъв екстаз! Той я изпълни, разтягайки я, разпъвайки я отвътре. Чувството беше изумително. Тя отново се изви, сграбчвайки го за раменете и търкайки се в него, но той искаше нещо друго.

Шляпна дупето й през полите й.

— Язди ме!

Тя се нацупи.

— Не. — Харесваше й това нежно отъркване, това прекрасно триене.

— Искам да ме яздиш, по дяволите. — Той притисна палеца си към нея и за миг звезди изскочиха пред очите й.

Но след това той отдръпна ръката си.

— Неее — изпъшка тя.

— Тогава ме язди. Моля те.

Тя погледна надолу към него, към този благородник, към този лорд, който я умоляваше да му достави удоволствие, и реши да се смили над него. Тя се надигна на колене, така че дължината му да се изплъзне от нея и после отново се отпусна надолу.

Той я гледаше, докато тайно продължаваше да я гали с палеца си под полите й, а тя не спираше да го язди, блъскайки се силно у него, извивайки се, задъхвайки се, яхайки го лудо, докато каретата трополеше по тъмните улици. Всяка неравност по пътя, всяко занасяне по завоите ускоряваше ритъма й, докато не започна да препуска върху него с отворена уста и борейки се за въздух. Галопирайки към финала.

Лицето му лъщеше от пот, устата му бе разкривена и напрегната. Мускулите по врата му бяха изпъкнали като въжета и тя видя как преглъща, докато се притискаше към нея.

Искаше да му каже — да му изкрещи — колко много означаваше той за нея. Но тогава загуби ритъма си, трепна и падна върху него, докато тялото й се гърчеше неконтролируемо в конвулсии. Смътно осъзнаваше, че той е стиснал здраво бедрата й и ги притиска, че се движи нагоре-надолу под нея, вкарвайки дължината си отново и отново в разтворената й плът. Тя зарида на рамото му, чакайки, докато мускулите й се бяха втечнили, а центърът й бе превърнат в пещ. Той безмилостно влизаше и излизаше от нея и тя извърна глава, за да го наблюдава, докато главата му се извиваше към тавана на каретата, устата му се разтваряше и зъбите му се оголваха в ням рев.

Семето му се изля в нея.

Гърбът му бе извит назад, бедрата му повдигнати нагоре, а коленете й почти не докосваха седалката, докато той продължаваше да бъде в нея, изпразвайки есенцията си.

И след това изведнъж се отпусна.

Коленете й отново се отпуснаха на седалката. Той вдигна бавно, изтощено ръце и ги сключи зад гърба й, притискайки я в прегръдка. Все още бяха слети, омекващият му член лежеше в нея, докато тя отпусна глава на рамото му и се заслуша в шума на прелитащия покрай тях Лондон.

Беше се превърнала в една сладка тежест в скута му, която държеше пениса му в мекото си, гладко тяло.

Лазаръс затвори очи, вдишвайки парфюма на сношаването им. Беше животински аромат, смирен аромат, аромат, който завинаги щеше да свързва с нея. Той прокара длан по гърба й, усещайки грубата вълна на пелерината, с която бе облечена. Бяха правили любов в карета. Едното ъгълче на устата му се изви нагоре при мисълта за този абсурден факт. Просто тя успяваше да го възбуди, независимо от това къде се намираха.

Темперанс надигна глава и се опита да се отмести от него, но той я задържа още малко в прегръдките си.

— Шшшт.

— Скоро ще пристигнем — прошепна тя.

Беше права, но на него не му се искаше това, което имаха в момента, да свършва. Да се отделя от нея. Но плътта му бе слаба. Тя отново се размърда и той усети как се изплъзва от дълбините й. Той въздъхна и отпусна обятията си.

Тя се надигна от скута му и почти падна, когато каретата занесе на един ъгъл.

— Внимавай. — Той я задържа с едната си ръка, но в следващия миг тя вече беше стигнала до отсрещната страна на каретата и седна там.

Гледаше някъде встрани от него.

Ах. Мисис Дюс, тази сдържана матрона, се бе завърнала. Уморено облегна глава на облегалката.

— Трябва да се сложиш в ред — каза тя, посочвайки към скута му, но без да поглежда натам. Сякаш гледката бе обидна за нея.

Той сведе очи. Е, със сигурност не бе в най-добрия си вид, лежейки отпуснат и мек върху бричовете си.

— Моля те — прошепна тя.

— Имаш ли носна кърпичка? — попита възпитано той.

Тя бръкна в ръкава си, извади една и му я подаде.

Той я взе, бавно я уви около члена си и се избърса. След това й я върна обратно.

— Благодаря.

Тя зяпна, шокирана все едно го бе видяла да се облекчава в Уестминстър^[1].

Той щеше да се засмее, ако ситуацията не бе по-скоро трагична, отколкото забавна. Защо трябваше да е такава пуританка по отношение на правенето на любов? Той сви очи. Може би съпругът й е бил пуритан или е имал някакви други задръжки. Осъзна, че тя почти не споменаваше покойния си мъж, въпреки че твърдеше, че го е обичала. Тъкмо щеше да я попита за това, когато каретата се разтресе и спря. Той погледна през прозореца и видя, че са спрели в края на „Мейдън Лейн“.

Тя вече беше на крака, за да си тръгне от него.

Той стана.

— Всичко е наред — каза бързо тя. — Мога и сама да сляза.

Той разпъна устни в тънка усмивка.

— Не се съмнявам, че можеш, но въпреки това смятам да те изпратя до вратата.

— О, но… — Опитът й да му противоречи замря, когато видя лицето му. — О!

След това мълчаливо слезе от каретата.

Той я хвана за ръката веднага щом стъпи на улицата, опасявайки се, че тя би могла просто да побегне. Извървяха разстоянието до дома й, без да си продумат, и когато стигнаха до входа, той вече бе обзет от ярост поради причина, която сам не можеше да назове. Тя се обърна явно с намерението да си тръгне, без дори да му каже лека нощ.

Нещо прещрака в него. Изруга и я извъртя към себе си, притискайки грубо устата си върху нейната. Това искаше той; това беше, което укротяваше звяра вътре в него: нейните меки устни, тихият й стон, когато ги облиза. В него вреше една отчаяна, животинска нужда, чиято същност той не можеше точно да определи. Която той все още не можеше да разбере с разума си. Тя го разкъсваше отвътре. Нуждата му искаше нея — нещо от нея, но какво точно… Единственото, което знаеше, бе, че ако не удовлетвореше тази си нужда, щеше да загуби нещо от себе си. Тези мисли го объркваха и когато отдели устните си от нейните, видя, че същото объркване е изписано и по нейното лице. Може би и тя беше в лапите на нещо ужасно, което не можеше да определи с думи. Тя отвори уста, сякаш да каже нещо.

Но накрая се обърна, без да продума.

— Темперанс — умоляващо каза той, без да е сигурен за какво я моли.

Тя спря с гръб към него.

— Аз… не мога. Лека нощ.

И тя потропа на вратата на сиропиталището.

Исусе! Той се извърна и калдъръмът се разхвърча изпод тежките му стъпки. Не можеха да продължават така. Един от тях щеше да се пречупи и той не бе сигурен дали по-лошото бе той или тя да го направи.

Пътят към дома му бе дълъг и изморителен. Когато стигна до собствената си къща, стрелките на часовника вече минаваха полунощ. Той подаде шапката, пелерината и бастуна си на иконома и вече вървеше към стълбището за нагоре, когато слугата прочисти гърлото си.

— Милорд, имате посетител.

Лазаръс се извърна и се втренчи в иконома си.

Икономът се поклони.

— Лейди Кеър е в библиотеката.

Лазаръс закрачи към библиотеката, докато някакво безименно безпокойство караше сърцето му да бие бързо. Той отвори вратата и веднага я видя. Беше полегнала на едно от канапетата, а блестящите сини поли на роклята й бяха разстлани около нея. Главата й беше отпусната на рамото — докато го беше чакала, бе заспала.

Той се приближи до канапето, стъпвайки внимателно — обзет от странна нерешителност да я събуди. Кога за последен път бе имал възможност да я наблюдава незабелязано? Преди години, а може би по-скоро преди десетилетия. Красива беше; открай време бе красива и винаги щеше да бъде. Костите на лицето й бяха фини и аристократични, но сега Лазаръс забеляза леко отпускане на брадичката й, едва забележимо увисване на горните й клепачи. Наведе се, за да разгледа дали имаше и други промени и вдиша аромата на портокали. Нейния аромат. Това беше открай време нейният аромат — още от годините, в които живееше при дойката. Когато тя идваше да го види, докато той — седем-осемгодишен, си пиеше чая. И после го целуваше по бузата, преди да си тръгне.

Тя се размърда и той бързо отстъпи назад.

— Лазаръс. — Тя отвори острите си сини очи. — Бих те попитала къде си бил, ако не се страхувах да чуя отговора.

— Госпожо. — Той се подпря с рамо на камината. — На какво дължа посещението ви?

Тя се усмихна закачливо и кокетно, но Лазаръс сякаш улови трепване на устните й.

— Не може ли една майка да посети сина си?

— Изморен съм. Ако сте дошли само за да си поиграете, ще ме извините, ако предпочета леглото си.

Той се извърна да си върви, но гласът й го спря.

— Лазаръс. Моля те.

Той я погледна. Усмивката й бе изчезнала и устните й съвсем ясно трепереха.

Тя си пое дъх, сякаш за да се съвземе.

— Имаш ли вино?

Той задържа погледа си върху нея още малко и след това въздъхна. Може би заради късния час или заради собствената си умора, но и той имаше нужда от чаша алкохол, макар и не вино. Отиде до гарафата и наля по чаша бренди.

— По мои спомени предпочитате това. — Той й подаде чашата.

— Така ли? — Тя пое чашата с две ръце леко стресната. — Как така имаш такива спомени?

Той сви рамене, сядайки срещу нея.

— Мисля, че една вечер ви видях в кабинета на баща ми.

Тя повдигна вежди, но не отвърна нищо. Известно време и двамата само отпиваха мълчаливо по малко от брендито.

Накрая тя прочисти гърлото си.

— Заведе онази жена на бала на лейди Стануик.

Той впери очи в нея над ръба на чашата си. Тонът на гласа й не издаваше нищо.

— Казва се Темперанс Дюс. Ръководи сиропиталище в „Сейнт Джайлс“.

— Сиропиталище? — бързо вдигна поглед майка му. — За деца?

— Да.

— Разбирам. — Сега погледът й се втренчи в чашата й, а устните й се свиха.

— Защо дойдохте, майко? — меко попита той.

Очакваше нейното обичайно драматично избухване. Или може би режещ сарказъм. Вместо това известно време тя остана безмълвна.

А след това каза:

— Обичах я, знаеш ли?

И той знаеше, че тя говори за Анелиз, за мъртвата му от двадесет и пет години сестричка.

— Три пъти помятах — тихо каза майка му. — Веднъж, преди ти да се родиш, и два пъти, преди Анелиз да се роди.

Той я изгледа остро.

— Не знаех.

— Разбира се, че не знаеше. Ти беше дете, а семейството ни никога не е било особено близко.

Той не си направи труда да й отговори.

Тя продължи:

— Затова когато Анелиз се роди, тя ми бе много скъпа на сърцето. Баща ти, разбира се, нямаше нужда от дъщеря, но за мен това бе добро дошло. — Тя бързо го погледна, а после пак сведе очи към чашата си. — Той те бе отнел от мен още като бебе, ти беше негов, както и беше редно. Неговият наследник. Затова Анелиз бе моя. Дойката й живееше в къщата и ходех при нея всеки ден. Даже по няколко пъти, стига да можех.

Затваряйки очи, тя отпи голяма глътка бренди.

Лазаръс не каза нищо. Не си спомняше тези неща, но по онова време той бе само едно дете, интересуващо се от проблемите, които засягаха собствения му малък свят.

— Когато тя се разболя… — Майка му спря и прочисти гърлото си. — Когато Анелиз се разболя онзи последен път, умолявах баща ти да извика лекар. Когато отказа, трябваше сама да извикам. Знам, че трябваше. Но той бе човек от камък… Беше ти баща. Помниш какъв беше.

О, да, той помнеше какъв беше баща му. Жесток. Зъл. Абсолютно убеден в собствената си недосегаемост и правота. И студен, толкова студен.

— Както и да е — каза меко тя. — Помислих си, че трябва да знаеш тези неща.

Тя го погледна, сякаш чакайки нещо, и той отвърна на погледа й, безмълвен, защото не беше сигурен дали беше готов — дали някога щеше да е готов — да й даде това, което чакаше.

— Много добре. — Майка му изпи до дъно чашата си и я остави на масичката, преди да се изправи. Усмихна му се лъчезарно.

— Много е късно и трябва да се прибирам. Утре съм на проба за нова рокля, а след това съм канена на следобеден чай. Трябва да се наспя, за да изглеждам възможно най-добре.

— Разбира се — отвърна провлачено той.

— Лека нощ, Лазаръс. — Тя се извърна към вратата, но след това се поколеба и го погледна през рамото си: — Моля те, запомни, че само защото някой не изразява обичта си, това не значи, че не я изпитва.

И излезе от стаята, преди той да успее да й отговори.

Лазаръс отново седна и впери поглед в чашата си, докато я въртеше в ръката си и си спомняше за кафявите очи на едно малко момиченце и за аромата на портокали.

 

 

Не можеше да продължава повече така.

Сайлънс се преструваше, че спи, докато наблюдаваше как съпругът й става. Снощи бяха спали в едно легло, но усещането щеше да е същото и ако бяха в различни къщи. Уилям бе лежал неподвижно като мъртвец в далечния край на леглото, толкова близо до ръба му, че тя се опасяваше да не падне, докато спи. Когато през нощта внимателно се бе примъкнала, за да легне до него, цялото му тяло се бе вкочанило и тя наранено се бе отдръпнала обратно в своята половина.

И й трябваха часове, за да успее най-накрая да заспи.

Сега го наблюдаваше, докато се бръснеше и обличаше, без изобщо да поглежда към нея. Нещо се сви и умря в нея. Товарът на кораба му се бе появил обратно по същия магичен начин, както и беше изчезнал. Собственикът на кораба бе на върха на щастието, вече нямаше опасност да пратят Уилям в затвора и той най-накрая бе получил заплащането си.

Трябваше да са щастливи.

Вместо това безнадеждност тегнеше като коварна мъгла над малкия им дом.

Уилям закопча обувките си и излезе от спалнята, затваряйки тихо вратата зад себе си. Сайлънс изчака мъничко и също стана, бързайки на пръсти из стаята, за да се облече. Предния ден той бе излязъл, без да й каже довиждане. И наистина, когато тя излезе от спалнята, той вече бе сложил шапката на главата си.

— О! — каза тя.

Той тръгна към вратата.

— Аз… надявах се да ти приготвя закуска — каза бързо тя.

Той поклати глава, без да поглежда към нея.

— Няма нужда. Така или иначе имам работа тази сутрин.

Бе прекарал повече от шест месеца в открито море. Може би наистина имаше някаква работа, но в седем сутринта?

— Той не ме докосна — каза тихо тя. — Кълна се в гроба на майка ми, той не ме докосна. Кълна се… Кълна се…

С див поглед се заоглежда из стаята и се втурна да вземе Библията, която баща й беше дал като малко момиче.

— Кълна се, Уилям, в…

— Недей. — С две крачки той стигна до нея. Нежно взе Библията от ръцете й. — Недей.

Тя го погледна безпомощно. Беше му го повтаряла отново и отново, но всеки път той просто отместваше очи от нея.

— Истина е — каза тя с треперещ глас. — Отведе ме в спалнята си и ми каза, че ако прекарам нощта в леглото му, на сутринта ще върне товара. Обеща ми да не ме докосва и удържа на думата си. Не ме е докосвал, Уилям! Цяла нощ спа на един стол край огъня!

Тя замълча, безмълвно подтиквайки го да се обърне към нея, да я целуне и да я погали по бузата, да й каже, че всичко това е било едно глупаво недоразумение. Да бъде отново нейният Уилям.

Вместо това той извърна лицето си от нея.

— О, защо не можеш да ми повярваш? — проплака тя.

Той поклати глава, а изтощението, което се излъчваше от него, бе по-страшно, отколкото ако бе изпаднал в ярост.

— Сайлънс, Мики О’Конър е известен негодник без капчица приличие или милост. Не те виня. Просто ми се иска да ме бе оставила аз да се справя с това. — Той най-накрая я погледна и за неин ужас тя видя сълзи в очите му. — Моля се на Бога никога да не беше ходила там.

Той отиде до вратата и рязко я отвори.

— Той ме попита дали ме обичаш — проплака тя.

Той спря.

— Казах му, че ме обичаш — прошепна тя.

Той излезе, без да й отговори, и затвори вратата зад себе си.

Сайлънс се втренчи в ръцете си и след това огледа малката, вехта стая. Някога я смяташе за уютна. Сега й се струваше потискаща. Рязко седна на един от столовете с права облегалка. Когато бе казала на Мики Чаровника, че съпругът й наистина я обича, той просто се бе усмихнал и й бе отвърнал:

— Ако те обича, ще ти повярва.

Каква глупачка беше.

Каква глупачка.

 

 

На следващата вечер, докато вървеше по тъмните улички, Лазаръс се замисли, че никога не си бе позволявал да търси причината защо иска да залови убиеца на Марй. Сейнт Джон му бе казал, че е обсебен, а Темперанс го бе обвинила, че е бил влюбен в Марй, след като самият той си нямаше представа какво е това любов. Дали някой от двамата беше прав? Може би бе поел на някакъв донкихотовски поход без ясен мотив. Може би животът му беше толкова празен, че насилствената смърт на една държанка му беше добре дошло развлечение.

Доста депресираща мисъл.

Тя се беше виждала и с други мъже, докато бе живяла за негова сметка. Това разкритие трябваше да го шокира, да го разгневи, но единствената емоция в него беше любопитство: дали се бе нуждаела от повече пари, освен щедрата му издръжка? Или се бе нуждаела от секс?

Той заобиколи един слаб като скелет мъж, припаднал или може би паднал мъртъв на улицата. Наближаваше „Сейнт Джайлс“. Улицата ставаше по-тясна, по-мръсна и смрадлива. Каналът в средата на улицата беше задръстен с отвратителни мръсотии, а смрадта от него полепваше по кожата като зараза.

Вече бе успял да открие един от мъжете, които му бе назовал Фолк: слаб, лукав човечец, който нито веднъж не го погледна в очите, докато говориха. През цялото време Лазаръс си мислеше, че може би единственият начин този мъж да се възбуди бе, като завърже жената. Мисълта беше отвратителна. Такъв ли беше и той? Страхливец, неспособен да погледне една жена в очите, докато я обладава?

Само че когато беше с Темперанс, той можеше да я гледа в очите. Не се нуждаеше от въжетата и превръзката за очи с нея. Тя беше като свобода за него. Приятен вид нормалност.

Може би заради това краката му го водеха към нея дори сега.

Когато навлезе в „Сейнт Джайлс“, нощта вече беше паднала — черна и злокобна. Лазаръс стисна по-здраво бастуна си с ясното съзнание, че вече бе нападан три път в този район. Вниманието му бе съсредоточено върху преследването, върху това да следва кървавата следа, но може би не беше зле да се вгледа по-отблизо къде и кога го бяха нападнали.

Защо го бяха нападнали.

Иззад ъгъла пред него се появи група мъже. Лазаръс сви обратно в една странична пряка и внимателно се загледа в тях, докато се приближаваха. Спореха за някакъв златен часовник и къдрава перука — явно тази вечер поне един нещастен джентълмен вече бе станал тяхна плячка.

След като гласовете им заглъхнаха в нощта, Лазаръс изчака още малко, преди да продължи пътя си.

След още десет минути застана пред кухненската врата на Темперанс. Беше късно. Поколеба се за момент, опитвайки се да долови някакъв звук от вътрешността на къщата. Когато не чу нищо, той отви главата на бастуна си, изваждайки късия си меч. Вкара острието му в процепа между вратата и рамката й. С няколко движения успя да вдигне резето.

Отвори вратата, вмъкна се вътре и отново залости зад себе си. Огънят в кухнята бе загасен за през нощта. Може би вече си бе легнала… Можеше да се промъкне нагоре по стълбите, но нямаше представа коя е нейната стая. Рискът да вдигне на крака цялата къща бе твърде голям. Освен това на масата имаше чайниче и до него една малка, жалка кутия за чай. Може би тя възнамеряваше да се върне за среднощната си чаша гореща напитка.

Влезе в нейната малка всекидневна, както бе сторил онази първа вечер, когато я видя. Камината бе студена и той коленичи да накладе огън, като само набързо отиде за подпалки до кухнята. След това седна и зачака като някой нещастно влюбен момък. Лазаръс се засмя леко при тази мисъл. А нима не бе точно такъв? Ухажор, очакващ с горчива надежда дали дамата на сърцето му ще го уважи с присъствието си? Дори не ставаше дума за секс. Той просто искаше да бъде с нея. Да наблюдава как различни изражения прелитат през тези нейни невероятни златисти очи. Да слуша гласа й.

О, колко беше жалък.

Чу тракане откъм кухнята и наведе глава, затваряйки очи и вслушвайки се. Тя ли бе там? Предполагаше. В главата му се появи нейният образ: сваля чайника от огнището, залива чаените листа с врялата вода. Той седеше неподвижно. Повика я мислено, копнеейки за нея с цялото си тяло.

Вратата изскърца и той отвори очи — тя стоеше, втренчила поглед в него. Усмихна й се като глупак; но не можа да се сдържи.

— О — каза тя, очевидно смутена. — Какво правиш тук?

— Дойдох за теб — отвърна той. — Опасявам се, че трябва да отида до „Сейнт Джайлс“ днес и се нуждая от теб.

Тя се втренчи в него за секунда и след това се върна в кухнята. Той я последва и видя, че тя вече обличаше пелерината си.

— Защо се нуждаеш от мен?

— Защото възнамерявам да отида отново при Майка Хартсийз.

— Защо? — намръщи му се тя, завързвайки връзките на пелерината си. — Вече два пъти ходихме там; едва ли има още какво да научим там.

— Човек би си помислил, че си права. — Той прокара пръст по изхабената дървена кухненска маса. — Само че се видях с един от любовниците на Марй. Той ми каза, че я е срещнал в кръчмата за джин на Майка Хартсийз.

— Какво? — Тя се втренчи в него. — Но Майка Хартсийз се държеше все едно никога не е виждала Марй.

— Може и да е така — сви рамене той. — Но въпреки това ми се струва много странно Марй да е била редовен клиент на такава кръчма. Тя обслужваше джентълмени. Ако ме беше попитала, преди Марй да бъде убита, щях да ти кажа, че тя по-скоро би умряла, отколкото да стъпи в заведение като това на Майка Хартсийз.

— Много е странно. — Тя се приближи до основата на стълбището и извика тихичко: — Мери Уитсън.

На горния етаж се чу се леко тупване и след това стъпки.

— А и да не забравяме за Марта Суон — добави той.

Темперанс го погледна въпросително.

Той се усмихна накриво.

— Знам, че звучи глупаво, но се чудя защо бяхме нападнати до дома на Марта Суон.

Темперанс сви рамене.

— За да ни попречат да говорим с нея.

— Но тя вече е била мъртва.

Веждите й се събраха, но в този миг Мери Уитсън се появи на стълбището по нощница.

— Госпожо? — Момиченцето местеше несигурно погледа си между Лазаръс и Темперанс.

— Залости вратата след мен, моля — каза Темперанс. И се връщай в леглото след това.

Момиченцето кимна, а те излязоха на улицата.

Вятърът подхвана ръба на пелерината на Темперанс и я запрати обратно към нея.

— Но защо да ни нападат, ако не е било, за да ни спрат да говорим с Марта Суон?

— Не знам. — Той вървеше бързо, като внимаваше Темперанс да е близо до него. — Може би някой в кръчмата на Майка Хартсийз ни е видял там. Някой, който не е искал да разпитваме. Може би Марй е срещнала този човек, който и да е той, именно в кръчмата.

Погледът, който Темперанс му хвърли, бе изпълнен със съмнение.

— Или може би всичко това е просто съвпадение.

Извървяха остатъка от пътя мълчаливо. С цялото си същество Лазаръс усещаше до себе си топлината на Темперанс, нейната беззащитност. Може би не трябваше да я взима със себе си, но колкото повече мислеше за това, толкова по-убеден беше: по някакъв начин отговорът се намираше в кръчмата на Майка Хартсийз. И Темперанс бе неговият ключ, който да накара хората там да говорят.

Петнайсет минути по-късно влязоха в опушеното помещение и на пръв поглед кръчмата изглеждаше по същия начин като предните два пъти, когато бяха идвали тук. Кръчмата за джин беше претъпкана, вътре бе горещо, коминът не теглеше добре и пушекът от камината висеше около почернелите греди. Лазаръс си запробива път към задната част на кръчмата, насочвайки се към частните стаи на Майка Хартсийз.

Темперанс го улови за ръката и го спря. Той се наведе, за да може тя да му прошепне:

— Нещо не е наред. Тук е прекалено тихо.

Той вдигна глава и осъзна, че тя е права. От масата на моряците в ъгъла не се носеше пиянска песен, останалата част от клиентелата не бе потънала в спорове или шумни разговори. Всъщност посетителите седяха близко скупчени един до друг. Никой не срещна погледа им.

Лазаръс погледна към Темперанс.

— Какво ли е станало?

Тя поклати глава, а в красивите й златисти очи се четеше почуда.

— Не знам.

Еднооката барманка се появи иззад отделеното със завеса задно помещение. Преди да пусне обратно завесата обаче, Лазаръс преброи трима души в коридора. Какво ли бе накарало Майка Хартсийз да утрои охраната си? Главата на момичето бе наведена, а по лицето й имаше следи от сълзи. Тя ги забеляза и сведе още по-ниско глава, измъквайки се настрани.

Темперанс побърза да я настигне, без да дочака подканяне от Лазаръс. Той гледаше как тя сякаш умоляваше момичето, което поклати глава и се опита да се отдалечи. Темперанс го хвана за ръката, но барманката я отблъсна и й каза нещо остро. Темперанс рязко се изправи, а очите й се разшириха.

В следващия миг Лазаръс бе при нея.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Не тук.

Темперанс го поведе обратно навън, оглеждайки се уплашено наоколо. Той я придърпа под пелерината си, обгръщайки я с ръце.

— Кажи ми.

Тя погледна нагоре към него е пребледняло лице.

— Тя не искаше изобщо да говори за Марй. Станало е още едно убийство — на проститутка. Била е открита в леглото си, а коремът й… — Тя се задъха, неспособна да довърши изречението.

— Шшшт. — Сърцето му биеше бързо, сетивата му бяха нащрек за всяко малко движение наоколо, за всеки тих шум близо до тях. — Трябва да те прибера в сиропиталището.

Тя се хвана здраво за него.

— Казват, че е бил Призракът на „Сейнт Джайлс“.

— Какво?

— Някои го смятат за фантом, други мислят, че е истински човек, но и в двата случая вярват, че той е убиецът.

Той поклати глава и закрачи по улицата.

— Защо?

— И те не знаят. Предполагат, че търси някакъв вид отмъщение, че е изпратен да накаже грешните или че просто му харесва да убива. — Тя отново потрепери. — В това няма смисъл, нали? Ако той беше убиецът, ако искаше да сме мъртви, нямаше да ни се притече на помощ по време на нападението.

— Не, няма смисъл — промърмори той.

След десет минути те бяха отново пред входа на дома й и Лазаръс никога не се бе чувствал толкова щастлив да види сградата на сиропиталището пред себе си. Когато Темперанс отключи вратата, той я последва в кухнята.

Наблюдаваше я, докато пълни малкото си чайниче и го закача над огнището, преди да разбърка угасналия огън.

— Какво доказателство има, че Призракът е убиецът? Каза ли ти барманката?

Тя му хвърли объркан поглед, докато вадеше приборите.

— Не мисля, че знаеше. Тя просто повтори онова, което всички приказват.

— Хмм — потропа с пръсти той по кухненската маса. — В такъв случай се чудя дали някой не разпространява този слух.

— Но кой?

Той поклати глава.

— Във всеки случай не мога повече да те водя със себе си из „Сейнт Джайлс“. Не и докато този убиец е на свобода.

Тя кимна мълчаливо, смръщила вежди. Щеше ли да му се подчини, или по-късно щеше да пристъпи нареждането му?

Мисълта как щеше да постъпи тя след думите му, го караше да се чувства неспокоен — защото нямаше истинска власт над тази жена. Тя можеше да стори това, което пожелае, независимо от неговото мнение или неговото безпокойство.

Чайникът с водата кипна след малко и тя напълни чайничето за запарка. Той я последва в малката й всекидневна, клякайки да разгори огъня, докато тя сядаше на табуретката си. След това се излегна на стола и се загледа с глупаво задоволство, докато тя си наливаше чаша чай и добавяше захар. Докато я наблюдаваше как отпива първата си глътка и как притваря очи умиротворено, си помисли, че няма нищо против да прекарва така всяка вечер от остатъка от живота си.

— Как е сестра ти? — попита след малко.

Тя рязко погледна към него, може би изненадана от въпроса му и това го подразни.

Той повдигна вежди.

— Сайлънс, нали? Възстанови ли се след срещата си с О’Конър?

— Не знам — въздъхна тя. — Нямам никакви вести от нея. Уинтър не говори с мен; просто се занимава с обичайната си работа, без да обсъжда нищо. Конкорд е доста ядосан — или може би „не одобрява“ е по-правилната дума.

— А децата? — попита той. — Как са те?

Тя хвана чашата между дланите си.

— Повечето са както обикновено. Само Мери Уитсън ходи след мен из къщата като призрак, сякаш се страхува, че ще изчезна, ако ме изгуби от поглед.

Той кимна, не знаеше какво да каже. Опитът му със семейните отношения — с чувствата въобще — беше печално незадоволителен.

Тя си пое въздух.

— Ами ти? Как е рамото ти?

— Почти като ново.

Тя замълча за няколко секунди и след това попита тихо: Защо според теб Марй никога не ти е казала за брат си?

— Може би защото никога не съм я разпитвал за семейството й. — Той сви рамене: — Фактически ние почти не говорехме. Нямаше нужда от разговори в отношенията, които имахме.

— Тоест, когато си се виждал с нея, вие само…

— Се чукахме. Да. — Той я наблюдаваше, очаквайки отвращението да се изпише по лицето й. — Не исках и нямах нужда от нищо друго от нея.

— А от мен? — прошепна тя.

Той си пое дълбоко въздух.

— От теб искам много, много повече.