Елизабет Хойт
Порочни намерения (3)

Трета глава

Слънцето сякаш никога не огряваше „Сейнт Джайлс“, мислеше си на следващата сутрин Сайлънс Холингбрук, докато вървеше по улицата. Тя вдигна поглед и между надвисналите горни етажи, табели и покриви успя да съзре само една широка колкото дланта й ивица синьо небе. „Сейнт Джайлс“ беше прекалено пренаселен, къщите построени една връз друга. Сайлънс потрепери, доволна, че има жилището си в „Уапинг“^[1].

„Сейнт Джайлс“ бе ужасно място да прекараш живота си. Искаше й се по-големите й брат и сестра да можеха да намерят друго място за Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Но в същото време баща им бе основал сиропиталището именно в „Сейнт Джайлс“, мястото, където живееха най-бедните сред бедните в Лондон.

Сайлънс спря и почука на дебелата дървена врата. Сиропиталището имаше звънец до миналата Коледа, но някой го открадна. Уинтър не бе имал възможност все още да вземе нов и затова понякога й се налагаше да чука по няколко минути, докато някой я чуе.

Днес обаче вратата се отвори почти веднага.

Сведе поглед надолу към старателно измити розови бузи, черна косица, прибрана назад и остри кафяви очи.

— Добро утро, Мери Уитсън.

Мери направи реверанс.

— Добро утро, мисис Холингбрук.

Сайлънс влезе в тясното преддверие и закачи шала си.

— Сестра ми тук ли е?

— Госпожата е в кухнята — каза Мери.

— Сама ще я открия тогава — усмихна се Сайлънс.

Мери кимна смирено и заизкачва стегнато стълбите към работата, която вършеше, преди да бъде прекъсната от почукването на вратата.

Сайлънс вдигна от пода кошницата, която беше донесла със себе си, и тръгна към задния край на къщата, където бяха кухненските помещения.

— Добро утро — поздрави тя, щом влезе.

Темперанс се извърна от огромното гърне, което вреше над огъня.

— Добро утро, сестро! Каква приятна изненада. Не знаех, че днес трябва да идваш.

— Не трябваше. — Сайлънс усети как бузите й запламтяха виновно. Не бе идвала в сиропиталището повече от седмица. — Но купих малко стафиди на пазара сутринта и реших да ви донеса от тях.

— О, колко предвидливо! На Мери Уитсън ще й харесат — каза Темперанс. — Тя обича кифли със стафиди.

Сайлънс остави кошницата върху старата кухненска маса.

— Тя сякаш е пораснала с още два сантиметра от последния път, когато я видях.

— Така е наистина. — Темперанс избърса потта от слепоочията си с престилката си. — И е наистина прекрасна, въпреки че не й го казвам. Не искам да стане суетна.

Сайлънс се усмихна, докато махаше капака на кошницата.

— Звучиш толкова горда.

— Така ли? — разсеяно попита Темперанс. Тя отново се беше обърнала към гърнето, от което излизаше пара.

— Да. — Сайлънс се поколеба за момент, преди да продължи с тон, сякаш се извиняваше: — Тя вече е на възраст да я дадете да чиракува, нали?

— Така е. Дори вече почти минава тази възраст — въздъхна Темперанс. — Но толкова помага тук. Все още не съм почнала да й търся място навън.

Сайлънс мълчаливо извади нещата от кошницата. Темперанс знаеше по-добре от нея, че привързването към сирачетата можеше само да доведе до страдание.

— Но тук има не само стафиди — каза Темперанс, приближавайки се до масата.

— Донесох и няколко чифта чорапи, които направих. — Сайлънс срамежливо й показа изработеното от нея — три чифта мънички чорапи. Вярно че всички бяха леко различни по размер, но поне формата им бе еднаква. Повече или по-малко. — Изплетох един чифт за Уилям и ми остана малко вълна.

— О, Боже. — Темперанс постави ръце на кръста и изпъна гърба си. — Бях забравила, че капитан Холингбрук трябва скоро да се завърне.

Сайлънс усети вълна от тиха радост да преминава през нея само при споменаването на името на съпруга й. Уилям бе в открито море от месеци насам като капитан на „Финч“, търговски кораб, завръщащ се от Западна Индия.

Тя сведе глава, докато отговаряше на сестра си:

— Може да си дойде всеки момент. Надявах се, когато се прибере, ти и Уинтър да дойдете на празнична вечеря у нас.

Когато Темперанс не й отговори веднага, Сайлънс вдигна поглед. Сестра й се мръщеше срещу купчина ряпа върху масата.

— Какво има? — попита Сайлънс.

— Какво? — Темперанс бързо вдигна очи. — О, нищо, скъпа. Знаеш, че Уинтър и аз с удоволствие бихме вечеряли с теб и капитан Холингбрук. Само че имаме толкова работа тук…

Думите й замряха, докато оглеждаше голямата кухня.

— Може би тогава е време да наемете още някой да ви помага. Нел се труди усърдно, но сама…

Темперанс се разсмя, но звукът беше твърд и кратък.

— Ако имахме покровител, който да ни дава пари, щяхме да наемем. Но както стоят нещата, едва днес успяхме най-накрая да платим наема за този месец и за миналия. Ако отново закъснеем, мистър Уедж може и да ни изгони.

— Какво? — Сайлънс се свлече на един стол. Останал ми е почти един паунд. Ще ви бъде ли от помощ?

— Не, скъпа — усмихна се Темперанс. — Това би ни помогнало само за известно време, а и не искам да взимам от парите на капитан Холингбрук. Знам колко внимавате и как пестите.

Лека руменина обля Сайлънс. Уилям беше прекрасен съпруг, но капитанът на търговски кораб не печелеше чак толкова, особено когато имаше да издържа съпруга, възрастна майка и неомъжена сестра.

— Ами Конкорд?

— Уинтър казва, че откакто татко почина, пивоварната е загубила пари — поклати глава Темперанс. — Освен това Конкорд има свое семейство, за което да се грижи.

Сайлънс кимна. Тя не бе имала никаква представа за финансовите затруднения на Конкорд, но мъжете в семейството невинаги обичаха да говорят по работа с жените си. Конкорд и съпругата му Роуз имаха пет прелестни дечица и още едно на път.

— Ами Ейса? — вдигна поглед тя.

— Знаеш, че Ейса винаги се е отнасял с пренебрежение към сиропиталището — сви устни Темперанс. — Мисля, че Уинтър мрази самата мисъл да отиде при него с протегната за пари ръка.

Сайлънс придърпа една ряпа към себе си и взе нож, за да отреже зелените й части.

— Уинтър е най-ненадменният човек, когото познавам.

— Да, разбира се, но дори и най-скромният човек си има своята гордост. Освен това, дори Уинтър да попита Ейса за помощ, няма гаранция, че той ще откликне.

На Сайлънс й се искаше да каже, че не, Ейса със сигурност би помогнал, стига да може, но истината беше, че самата тя не бе убедена в това. Ейса винаги се бе държал настрани от семейството, тайнствен и сам.

— Какво ще правиш тогава? — Сайлънс започна да реже ряпата на кубчета, които по-скоро имаха формата на странни буци, отколкото на квадрати. От край време не я биваше в рязането.

Темперанс взе друг нож, но спря, колебаейки се.

— Що се отнася до това, вече имам план.

— Какъв план?

— Първо трябва да ми обещаеш да не казваш на братята ни.

— Моля? — вдигна поглед Сайлънс.

— Нито пък на Верити — допълни Темперанс. Верити беше най-голямата в семейство Мейкпийс^[2].

Сайлънс я погледна внимателно. Каква ли тайна криеше Темперанс не само от братята им, но и от сестра им?

Изражението на Темперанс бе почти свирепо. Ако Сайлънс искаше да узнае тайната, то тя нямаше друг избор, освен да обещае да не казва никому нищо.

— Обещавам.

Темперанс остави ножа и се наведе към Сайлънс, прошепвайки й:

— Запознах се с един човек, който ще ме представи на влиятелните и богати лондончани. Ще намеря нов покровител за сиропиталището.

— Кой е той? — сбърчи вежди Сайлънс.

Семейството им беше скромно. Баща им бе пивовар и след смъртта му Конкорд бе поел семейния бизнес. Баща им бе вярвал дълбоко в силата на образованието и се бе погрижил всичките им братя да придобият познания по религия, философия, гръцки и латински. Това може би ги правеше интелектуалци, но не променяше факта, че работеха, за да си изкарват прехраната. А хората, за които говореше Темперанс, бяха от съвсем други кръгове на обществото.

— Кой е този човек с подобна власт? — Сайлънс забеляза, как за миг нещо се промени в погледа на сестра й. Темперанс бе прекрасен човек, което може би беше и причината да е толкова ужасна лъжкиня. — Темперанс, кажи ми.

— Името му е лорд Кеър — сведе брадичка сестра й.

— Благородник? — смръщи се Сайлънс. — Как за Бога си намерила благородник, който да ти помогне?

— Всъщност той ме намери — сви устни Темперанс, с очи, втренчени в нарастващия куп нарязана ряпа. — Мислиш ли, че някой изобщо наистина обича ряпа?

— Темперанс…

Темперанс заби върха на ножа си в едно бяло кубче и го вдигна.

— Вярно е, че засища, но кога за последно чу някой да казва „О, колко ми се яде ряпа“?

Сайлънс остави ножа и зачака.

Капакът върху гърнето на огъня тракаше, а Темперанс продължаваше да реже зеленчука. Най-накрая проговори.

— Онази нощ ме проследи до вкъщи.

— Какво? — ахна Сайлънс.

Но сестра й продължи да говори забързано:

— Звучи по-зле отколкото е в действителност. Държа се безобидно, уверявам те. Просто ме помоли да му помогна да разговаря с някои хора в „Сейнт Джайлс“. В замяна го помолих да ме представи на заможни хора, които познава. Споразумението ни е изключително практично, наистина.

Сайлънс скептично погледна сестра си. Картината, обрисувана от Темперанс, бе прекалено розова.

— И предполагам лорд Кеър е джентълмен на преклонна възраст, беловлас и с кокалести колена?

— Косата му наистина е бяла — трепна Темперанс.

— А коленете му?

— Надявам се, не смяташ, че зяпам коленете на мъжете.

— Темперанс…

— О, добре — той е млад и по-скоро красив — отвърна не особено мило Темперанс. Бузите й бяха порозовели.

— Мили Боже. — Сайлънс гледаше притеснено сестра си. Темперанс може и да беше двайсет и осем годишна вдовица, но понякога се държеше като глупаво момиче. — Замисли се само! Защо лорд Кеър би избрал точно теб да го развеждаш из „Сейнт Джайлс“?

— Не знам, но…

— Трябва да кажеш на Уинтър. Всичко това ми звучи като история, измислена само за да те оплете в мрежите си. Лорд Кеър може да има ужасяващи планове за теб. Ами ако те разврати?

Темперанс сбърчи нос, на чието връхче имаше сажди.

— Не мисля, че е много вероятно. Поглеждала ли си ме напоследък?

Тя разпери широко ръце, сякаш да подчертае нелепостта на идеята някой благородник да пожелае да я съблазни. Сайлънс трябваше да признае, че както бе застанала насред кухнята, с разплетена коса и със саждите по носа си, Темперанс определено не изглеждаше като жена, която може да бъде обект на съблазън.

— Ти си доста хубавичка и много добре го знаеш — отвърна въпреки това Сайлънс като лоялна сестра.

— Нищо подобно не знам — отпусна ръце Темперанс. — Ти винаги си била красавицата в семейството. Ако някой подъл лорд ще покварява някого, това би била ти.

— Опитваш се да ме разсееш — погледна я строго Сайлънс.

Темперанс въздъхна и се отпусна на кухненския стол.

— Не казвай на никого, Сайлънс, моля те, недей. Вече приех парите на лорд Кеър, за да платя наема — с неговите пари изплатихме дълга си.

— Но Уинтър все в някой момент ще узнае истината. Как му обясни откъде са парите за наема?

— Казах му, че съм продала пръстен, подарен ми от Бенджамин.

— О, Темперанс! — Сайлънс покри в ужас устата си. — Излъгала си Уинтър?

— Беше само една дребна лъжа — поклати глава Темперанс. — Това е единствената надежда за сиропиталището. Помисли си какво ще стане с Уинтър, ако се наложи да затворим Дома.

Сайлънс отмести поглед. От всичките им братя Уинтър беше най-отдаден на баща им и на неговите благотворителни дела. Щеше да е ужасно разочарован, ако сиропиталището затвореше под неговите грижи.

— Моля те, Сайлънс — прошепна Темперанс. — Заради Уинтър.

— Добре — Сайлънс кимна. — Няма да кажа на братята ни…

— О, благодаря ти…

— Освен — Сайлънс продължи — ако не почувствам, че си в опасност.

— Това няма да се случи. Мога да ти го обещая.

 

 

Лазаръс се събуди с ням вик. Отвори широко очи и за момент просто остана да лежи в леглото и да оглежда стаята, опитвайки се да си спомни къде се намира. После разпозна собствената си спалня. Стените бяха тъмнокафяви, мебелите масивни, а леглото му имаше завеси в тъмнозелено и кафяво. Баща му бе спал в тази стая преди него и Лазаръс не си бе направил труда да промени нищо в нея, след като наследи титлата. Постепенно мускулите му бавно започнаха да се отпускат, докато погледът му се рееше през прозореца. Навън сивееше; изгревът наближаваше, а Лазаръс никога не успяваше да заспи отново след кошмар. Той се протегна и стана. Гол, прекоси бавно стаята към високата тоалетка, за да наплиска лицето си със студена вода. Облече жълт брокатен халат и седна пред елегантното бюро — единствената мебел в стаята, която беше донесъл със себе си. Баща му определено не би одобрил писането по домашни дрехи.

Лазаръс се усмихна при тази мисъл. След това свали капачето от мастилницата и започна да работи над превода, с който се занимаваше в момента. Катул беше особено строг към Лесбия в стиховете си. Искаше му се да открие точната дума — идеалната дума, — която използвана правилно, ще заблести като диамант върху изящен пръстен. Това търсене беше изтощителна и прецизна работа и можеше да го погълне за часове наред.

Камериерът му Смол^[3] влезе по някое време и когато Лазаръс надигна глава, видя, че стаята е обляна в слънчева светлина.

— Извинете ме, милорд — каза Смол. — Не знаех, че сте буден.

— Няма значение — отвърна Лазаръс. Думите го зовяха, но той все още не бе открил правилната им подредба.

— Да позвъня да ви донесат закуската тук?

— Да…

— И ако сте готов за сутрешния ви тоалет…

С работата му тази сутрин бе свършено… Лазаръс нетърпеливо хвърли писалката си и се облегна назад. Смол постави гореща кърпа върху долната част на лицето му. Движенията на камериера бяха бързи и сръчни, а ръцете му — деликатни.

Лазаръс затвори очи и се отпусна, докато топлината се просмукваше в кожата му. Спомни си за светлокафявите очи на мисис Дюс снощи. Как се затвориха в блаженство, когато поднесе сливовия пай към устата й. Начинът, по който се присвиха от гняв, когато я попита защо отначало беше отказала сладкиша. За такъв като него — мъж, неспособен да изпитва чувства — настроенията й бяха неустоимо привлекателни. Темпераментът й бе толкова горещ, че той почти го бе почувствал. И го бе привлякъл, както огнището тегли към себе си котката. Чувствата, които бликаха от нея, му бяха чужди — толкова диви, вълнуващи и омагьосващи го, а тя толкова се постара да ги скрие. Защо? Той искаше да прекара още време с източника на подобни силни чувства. Искаше да експериментира, пробужда и предизвиква, да види какво друго още кара бузите й да порозовяват и да я оставя без дъх. Какво би я разсмяло? Какво я плаши? Как ли изглеждат очите й в миг на оргазъм? Дали би се сдържала, или плътските усещания биха взели връх над защитите й?

Тези мисли бяха странно възбуждащи толкова рано сутрин. Той никога не се бе интересувал от реакцията на жените, с които спеше. Те просто бяха средство за задоволяване на неговата собствена похот. Но когато ставаше въпрос за мисис Дюс, самата тя беше интересната част.

Смол махна кърпата и намаза челюстта на Лазаръс с топла пяна. Той остана със затворени очи, без да трепне при първото прокарване на бръснача по бузата му, но тайно сграбчи подлакътниците на стола. Да позволява на друг да го докосва беше ужасяващо физическо изпитание за него, но и една от причините всяка сутрин да допуска тази тривиална интимност. Чувстваше някакъв вид удовлетворение ежедневно да се изправя срещу този си страх и да го преодолява.

Камериерът приключи с лявата му буза и Лазаръс наклони глава, за да посрещне бръснача с дясната, сдържайки се да не трепери от отвращение. Откакто се помнеше, ненавиждаше всяко чуждо докосване. Не. Това не беше вярно. Лазаръс не можа да потисне трепването си, когато Смол прокара бръснача над горната му устна. Преди много години, когато беше още малко момче, бе усетил докосване, от което не се бе страхувал, нито му бе причинявало отвращение или болка.

Но това беше много отдавна. Отдавна бе мъртъв и онзи човек.

Смол избърса остатъците от сапунената пяна по лицето на Лазаръс и той отвори очи.

— Благодаря.

Дори камериерът да подозираше за болката, която бе причинил на господаря си, това не си пролича по никакъв начин.

— Какво ще облечете днес, милорд?

— Черните копринени бричове и палтото със сребристия елек.

Лазаръс се изправи и захвърли халата върху стола. Смол му подаде дрехите и той се облече сам — имаше тънка линия между търпение и самоизтезание.

— Бастунът ми също — каза Лазаръс, докато камериерът прихващаше косата му с черна кадифена панделка.

— Разбира се, милорд. — Смол погледна подозрително през прозореца. — Имате уговорка толкова рано?

— Ще посетя майка си. — Лазаръс се усмихна. — И това е нещо, с което е добре да се приключи възможно най-рано.

Той взе бастуна, подаден му от Смол, и излезе от стаята, без да изчака отговора на камериера.

От голямата спалня се излизаше в широк коридор, чиито стени бяха облицовани с тъмно, изкусно резбовано дърво. Тази градска къща принадлежеше на семейство Кеър от времето на дядо му. Вече не беше в най-модерния район на Лондон, но беше голяма и внушителна и от нея миришеше на стари пари и власт.

Лазаръс слезе по стълбите, прокарвайки длан надолу по розовия парапет. Камъкът бе доставен от Италия, дълбан и полиран, докато не бе заблестял почти като огледало. Лазаръс знаеше, че трябва да почувства нещо, докосвайки студения, гладък камък. Гордост може би? Или носталгия? Вместо това почувства онова, което чувстваше винаги.

Нищо.

Стигна коридора на долния етаж и взе наметалото и шапката си от иконома. Навън духаше вятър, носачите трепереха, докато чакаха господаря си. Носилката му беше нова, специално изработена за него и лакирана отвън в черно и сребърно. Отвътре беше тапицирана с пурпурни възглавници. Един от мъжете задържа горния капак отворен, докато Лазаръс минаваше между прътовете за носене, за да влезе. След като седна, предната врата бе затворена и залостена, а капакът спуснат. Мъжете вдигнаха стола и поеха в лек тръс по лондонските улици.

Лазаръс се чудеше какво ли бе накарало майка му да го повика. Дали ще иска още пари? Беше малко вероятно, защото й даваше щедра издръжка, а освен това тя притежаваше и няколко собствени имота. Може би бе започнала да играе комар на стари години. Лазаръс се изхили на глас при тази мисъл.

Носачите спряха и Лазаръс слезе. Къщата, която беше купил за майка си, беше малка, но стилна. Тя бе протестирала — и все още продължаваше, — когато я накара да се изнесе от семейната къща, но проклет да беше, ако позволеше на тази жена да живее под един покрив с него.

В къщата икономът придружи Лазаръс до отвратително пищния хол. Там седя повече от половин час, съзерцавайки златните заврънкулки в горния край на коринтските колони от двете страни на вратата. Би си тръгнал, но това щеше само да означава да повтори целия този фарс някой друг ден. Най-добре бе да приключи още сега.

Тя влезе в стаята, както винаги го правеше — спирайки се за част от секундата в рамката на вратата, за да може хората в стаята да се възхитят изцяло от красотата й.

Лазаръс се прозя.

Тя се засмя леко, но смехът не успя да прикрие напълно гнева, напиращ под него.

— Нима си загубил всяко чувство за благоприличие, сине? Или сега е модерно да не се става при влизането на дама?

Той се надигна с достатъчна доза небрежност, която да превърне движението му в обида, и след това леко се поклони.

— Какво желаете, милейди?

Въпросът му беше грешка, и то очевидна. Демонстрацията на нетърпение само й даваше повод да проточи срещата им.

— О, Лазаръс, нужно ли е да си толкова невъзпитан? — Тя седна внимателно на едно от деликатно боядисаните канапета.

— Поръчах да поднесат чай и сладкиши и разни други такива неща — тя махна с ръка, — така че трябва да останеш поне за тях.

— Трябва? — попита измамно меко той.

Несигурност пробяга по красивото й лице за миг, но след това каза твърдо:

— О, да, така мисля.

Лазаръс седна обратно, отстъпвайки засега пред своята прекрасна, лишена от съдържание майка. Той я наблюдаваше, докато чакаха обещания чай. Лазаръс мразеше чай, винаги го беше мразел. Нима тя не го знаеше или — което бе по-вероятно — му го поднасяше само за да го предизвика?

На младини лейди Кеър беше известна красавица и времето я бе пощадило. Лицето й беше идеален, гладък овал, шията й — дълга и грациозна. Очите й бяха като неговите — ясносини, леко извити в краищата. Челото й беше бяло и без бръчки. Косата й беше в същия ранно побелял цвят като неговата, но вместо да я боядисва или да носи перука, тя я беше оставила с естествения й цвят. Обичаше да носи тъмносини рокли, за да подсилва белотата си и носеше черни или тъмносини бонета, украсени с дантела и бижута.

Винаги бе знаела как най-добре да привлече погледите върху себе си.

— А, ето го чая — каза майка му, когато две прислужнички влязоха, носейки подноси. Облекчение ли прозвуча в гласа й?

Прислужничките оставиха храната, без да продумат, и също толкова тихо излязоха от стаята. Лейди Кеър се протегна, за да налее чай. Поколеба се с ръка над чаената чаша.

— Захар?

— Не, благодаря.

— Разбира се. — Увереността й беше възстановена. Тя му подаде чашата. — Сега си спомням — никога не го пиеш със захар или сметана.

Той повдигна вежди и остави недокосната чашата. Каква игра играеше майка му?

Тя сякаш не забеляза липсата му на ентусиазъм спрямо чая, като отново се отпусна вяло назад на канапето, държейки собствената си чаша.

— Чух, че си се виждал с по-голямата мис Търнър. Имаш ли интерес в тази посока?

Той премигна за секунда, наистина изненадан, а след това избухна в смях.

— Да не сте решили да ме сватосвате, госпожо?

Гънка на раздразнение се появи между веждите й.

— Лазаръс…

Той обаче я прекъсна, като думите му бяха бързи и лековати, прикривайки остротата.

— Може би ще ми подберете няколко девойки и ще ми ги представите за одобрение. Естествено, няма да ви е лесно, като се имат предвид слуховете за моите… наклонности, които се носят из лондонското висше общество. С изключение на най-користолюбивите всички останали доста добре пазят от мен девиците в семействата си.

— Не бъди груб. — Тя остави чашата си с жест на отвращение.

— Първо невъзпитан, а после и груб — провлачи думите си той. Бе изгубил търпение. — Наистина, мадам, цяло чудо е, че изобщо търпите компанията ми.

— Аз… — намръщи се тя.

— Нуждаете ли се от пари?

— Не, аз…

— Тогава имате ли нещо друго спешно да обсъждате с мен?

— Лазаръс…

— Нямате притеснения относно инвестициите си? — прекъсна я той. — Или земите? Или слугите?

Тя просто го гледаше.

— В такъв случай опасявам се, че трябва да вървя, лейди Кеър. — Той стана и се поклони, без да среща погледа й. — Желая ви лек ден.

Той вече беше на вратата, когато тя каза:

— Не знаеш. Ти не знаеш какво беше.

Той беше с гръб към нея и не се обърна, преди да затвори вратата зад себе си.

 

 

Състоянието на Мери Хоуп не се подобряваше.

Темперанс гледаше с тревога, докато дойката — Поли, за пореден път се опитваше да накара бебето да засуче зърното й. Отпуснатата му устичка се разтвори при допира с гърдата, но не понечи да суче и очичките му останаха затворени.

Поли изсумтя и погледна тъжно към Темперанс.

— Не суче, госпожо. Едва я усещам.

Темперанс изпъна гръб, като примигна от болката в схванатия си гръб. От часове беше при Поли с бебето. Дойката седеше на едно кресло, държейки малката в обятията си. Креслото беше най-хубавата мебел в малката стая под наем — Темперанс й го даде, когато я нае като една от дойките на сиропиталището. Дойките не живееха в Дома. Вместо това взимаха малките си храненици в собствените си жилища, каквито и да бяха те.

Темперанс не ги надзираваше през цялото време, затова беше важно дойките да са жени, на които може да вярва. Поли беше най-добрата сред тях. Малко надхвърлила двайсетте, тя имаше тъмни очи, тъмна коса и прагматичния ум на два пъти по-възрастна жена. Съпругът й беше моряк, който се прибираше у дома само колкото да направи поредното дете на жена си. А в промеждутъка на неговите редки прибирания Поли се грижеше сама за себе си и малкото си семейство.

Освен креслото в стаята на Поли имаше маса, легло със завеса и евтина гравюра на стената, изобразяваща игриво облечени девойки. Над полицата на камината висеше кръгло полирано огледало, в което се отразяваше оскъдната светлина, която влизаше в стаята. Поли беше подредила малкото си вещи върху полицата: свещник, гърненце със сол и едно с оцет, чайниче и тенекиена чаша. Децата на Поли си играеха в ъгъла — едното на 1–2 годинки, а другото бебе, току-що научило се да лази.

Темперанс погледна отново към Мери Хоуп и се замисли. Стаичката на Поли може и да беше мизерна, но беше безупречно чиста, а самата Поли беше спретната и трезва. За разлика от много от жените, които си изкарваха прехраната като дойки, тя не пиеше и сякаш наистина я бе грижа за малките й подопечни.

Това я правеше безценна.

— Би ли опитала отново? — тревожно попита Темперанс.

— Добре, пак ще я сложа на зърното, но дали ще засуче… — Поли повдигна бебето към гърдата си, която се подаваше изпод развързания корсет и разтворената вълнена риза.

— Ами ако капнем мляко направо в устата й?

— Вече опитах — въздъхна Поли, — но тя преглъща само капчица-две.

Поли изстиска мляко от гърдата си и Темперанс наблюдаваше как то капе от устата на бебето — трудно бе да се каже, дали въобще преглъща нещо.

По-малкото от децата на Поли допълзя и плачейки се придърпа да застане до креслото.

— Бихте ли взели Мери Хоуп, за да се погрижа за моето?

Темперанс преглътна, някак си неохотно поемайки крехкото мъниче, което Поли вече пъхаше в ръцете й. Темперанс сковано обгърна Мери Хоуп в обятията си — бебето бе леко като птиче, и погледна към Поли, която вдигаше собственото си дете към гърдата си. То веднага налапа зърното и лакомо засука на големи глътки. Темперанс премести поглед от очевидно добре охраненото дете към хлътналите бузки на Мери Хоуп. Тя беше отворила очички, но погледът й се рееше празен някъде над рамото на Темперанс.

Темперанс бързо отмести поглед, докато една емоция, която отказваше да назове, започваше да я души отвътре. Не трябваше да си позволява да се разстройва заради това бебе, нямаше да го направи. Веднъж вече беше се опарила, когато бе дарила любовта си прекалено лекомислено, и сега я държеше заключена дълбоко в гърдите си.

— Готово, патенце, доволно ли си сега? — каза напевно Поли на детето в обятията си. След това погледна Темперанс. — Дайте ми я отново да опитаме.

— Добре, но не е нужно да пренебрегваш твоето — каза Темперанс, прехвърляйки й Мери Хоуп с чувство на облекчение. Беше чувала за дойки, които оставяха собствените си деца гладни, за да хранят тези, за които им се плаща.

— Не се притеснявайте — успокои я самоуверено Поли. — Имам достатъчно за всички.

Поли демонстрира думите си, като разтвори ризата си и от другата страна и положи Мери Хоуп на показалата се отдолу гърда, докато в същото време собственото й дете продължи да суче от другата страна.

— Благодаря ти, Поли — кимна Темперанс. — Ще ти оставя малко отгоре тази седмица. Погрижи се, моля те, да си вземеш храна за себе си.

— Добре — отвърна Поли, вече навела глава към отказващото да се храни бебе.

Темперанс се поколеба за секунда, но накрая пожела на Поли лека нощ и си тръгна. Какво повече можеше да стори, мислеше си Темперанс, докато минаваше покрай останалите претъпкани стаи на къщата, в която Поли живееше под наем. Беше наела най-добрата дойка и дори й беше платила допълнително, харчейки от и без друго недостатъчните пари на сиропиталището.

Всичко останало беше в ръцете на Господ.

Навън бе започнало да се стъмва, докато денят си отиваше от „Сейнт Джайлс“. Темперанс потрепери. Една жена мина покрай нея, придържайки на главата си голяма плоска кошница с непродадени миди и мерително оловно канче. Уинтър беше предупредил, че ще работи до късно в училището, но тя трябваше да приготви вечеря за себе си и да си погрижи за децата, преди да се срещне с лорд Кеър.

Докато вървеше, една голяма сянка се размърда в един от входовете и за миг сърцето й прескочи. В следващия до нея достигна дълбокият глас на лорд Кеър.

— Добър вечер, мисис Дюс.

Темперанс се спря и ядосано сложи ръце на хълбоците си.

— Какво, за Бога, правите тук?

Видя как тъмните му вежди се повдигат под периферията на шапката му.

— Чакам ви.

— Проследили сте ме!

Той наведе глава на една страна, очевидно незасегнат от обвинението в гласа й.

— Така е, мисис Дюс.

Темперанс изпуфтя гневно и продължи пътя си.

— Трябва да ви е много скучно, за да си правите подобни детски номера.

Той потисна смеха си, докато вървеше зад нея толкова близко, че тя почти усещаше как пелерината му докосва полите на роклята й.

— Нямате си представа дори.

Изведнъж тя си спомни как я беше целунал — с твърди, горещи устни, лишени от нежност. Как тази целувка бе ускорила ритъма на сърцето й, а пот беше избила по кожата й. Той беше опасен за нея и за всички онези чувства, които тя така старателно обуздаваше. Гласът й беше рязък, когато му отговори:

— Не съм средство за забавление на отегчени благородници.

— Нима съм казал подобно нещо? — попита той меко. — При кого бяхте в онази къща?

— При Поли.

Той вървеше тихо след нея, като някой призрак.

Темперанс си пое въздух. Всеки друг мъж — особено благороден джентълмен — би бил отблъснат от резките й думи и разгневен би тръгнал по пътя си. Каквато и игра обаче да играеше лорд Кеър, той беше търпелив.

Освен това сиропиталището все още се нуждаеше от благодетел.

— Поли е дойката ни — каза Темперанс по-спокойно. — Сигурно помните, че в нощта, в която се запознахме, донесох ново дете в сиропиталището. Оставих това крехко създание на Поли да го кърми. Казва се Мери Хоуп.

— Изглеждате… — Той се поколеба, опитвайки се сякаш да разгадае чувството в гласа й. — Нещастна.

— Мери Хоуп не иска да суче — каза Темперанс. — А когато Поли капне мляко направо в устата й, тя почти не го преглъща.

— Тогава детето ще умре — каза той със сдържан глас.

Тя спря и се извърна към него.

— Да! Да, Мери Хоуп ще умре, ако не се храни. Как може да не ви е грижа изобщо?

— А как може вас да ви е толкова грижа? — Той също беше спрял, застанал както обикновено твърде близо до нея. Вятърът развя пелерината му и тя се обви около полите й като живо същество. — Защо се притеснявате толкова за дете, което едва познавате? Дете, за което още докато сте го носили към сиропиталището, със сигурност сте знаели, че е болно и може би дори умиращо?

— Защото това ми е работа — заяви тя разпалено. — Това е причината сутрин да ставам от леглото, причината да се храня, причината да спя — за да се грижа за тези деца. За да се грижа за сиропиталището.

— Това ли е всичко? Не обичате самото дете?

— Не, разбира се, че не. — Тя се обърна и продължи да върви.

— Грижа ме е за всяко дете, естествено, че е така, но да си позволиш да обичаш умиращо дете би било връх на глупостта. Не си мислете, че не знам това, милорд.

— Толкова себеотдайна — каза той с дълбок и подигравателен глас. — Мъченица за тези бедни, нещастни деца. Мисис Дюс, вие можете да станете и светица. Липсва ви само ореола и окървавените длани.

Темперанс стисна здраво устни, преглъщайки острия отговор, който беше на върха на езика й.

— И все пак се чудя — продължи развеселено лорд Кеър, вървейки плътно зад нея, — дали е възможно да се възпрете да не обичате едно дете. За някои хора подобно нещо може и да е лесно, но за вас, мисис Дюс, дълбоко се съмнявам.

Раздразнена, тя ускори крачката си.

— Нима се считате за такъв разбирач по отношение на чувствата, милорд?

— В никакъв случай — промърмори той. — Аз рядко чувствам нещо. Но подобно на безкракия, и аз съм необяснимо привлечен от гледката на онези, които умеят да танцуват.

Замислена, тя зави покрай ъгъла. Посоката, в която вървяха сега, ги отдалечаваше от сиропиталището.

— Нищо ли не чувствате?

— Нищо.

Тя се спря, за да го изгледа с любопитство.

— Защо тогава пилеете толкова много време в търсене на убиеца на вашата любовница?

Устните му се извиха цинично.

— Не бих придавал прекалено голямо значение на това. Просто прищявка.

— Кой лъже сега? — промълви тя.

Той отмести поглед, сякаш подразнен от думите й.

— Виждам, че не вървим към дома ви.

Темперанс почувства странно разочарование от смяната на темата. Ако той наистина не изпитваше никакви чувства, за какво му бе да следва тази „прищявка“ и месеци наред да търси някакъв убиец? Нима лорд Кеър чувстваше повече, отколкото признаваше? Или наистина беше студеният, безчувствен благородник, за какъвто сам се представяше?

Но той мълчеше, очевидно очаквайки отговора й. Темперанс въздъхна.

— Водя ви към „Хенгмен’с али“, където се предполага, че живее Марта Суон.

— Брат ви няма ли да се притеснява за вас, ако не се приберете?

— Ако успеем да приключим в следващия един час, ще кажа, че съм проверявала останалите дойки — измърмори Темперанс.

— О, мисис Дюс, лъжете собствения си брат?

Този път тя просто не му обърна внимание. Вече напълно се беше стъмнило и улиците опустяваха, докато ловците излизаха на лов. Темперанс бе доволна, че е взела пистолета със себе си, скрит в торбичка, висяща под полата й.

Половин час по-късно двамата завиха по „Хенгмен’с али“, където бе сборище на разбойници, крадци и джебчии. Зачуди се дали лорд Кеър има представа колко опасно беше това място. Когато го погледна, забеляза, че върви с елегантната походка на хищник, държейки абаносовия си бастун в едната си ръка като бухалка.

Той улови погледа й.

— Какъв прекрасен квартал.

— Хъм. — Въпреки пренебрежителния си тон обаче Темперанс почувства облекчение, че той изглежда толкова застрашително. — Стигнахме.

Тя посочи към износена табела с нарисувана обувка. Майка Хартсийз им беше казала, че жилището на Марта Суон се намира над обущарница. Сградата се извисяваше тъмна, а улицата пред нея беше пуста. Темперанс придърпа пелерината си по-плътно около тялото си, опитвайки се да напипа пистолета под полата си. Трябваше да вземат фенер със себе си…

Лорд Кеър пристъпи напред и почука на вратата с бастуна си. Чу се кухо ехо, но в къщата нищо не се раздвижи.

— Ако е джебчийка или проститутка, може и да я няма — каза Темперанс.

— Несъмнено — отвърна лорд Кеър, — но след като стигнахме до тук, предлагам поне да хвърлим един поглед.

Тя се смръщи, готова да протестира, но в този миг видя над рамото му някакво движение в сенките. Дъхът й се превърна в писък, когато три фигури изскочиха от близката пряка, движейки се със смъртоносни намерения.

Лорд Кеър впи очи в нея.

— Бягайте!

След това се завъртя, избутвайки я близо до сградата зад себе си, докато самият той се изправи с лице към нападателите. Приближавайки го, те се разпръснаха, като двама тръгнаха странично към Кеър, а мъжът в средата извади нож. Лорд Кеър отрази първия удар, като удари китката на мъжа с бастуна си, и измъкна къс меч^[4] от него. В следващия миг нападателите се спуснаха едновременно върху него, засипвайки го с юмруци и ритници, трима на един.

Беше само въпрос на време лорд Кеър да бъде сразен, въпреки че беше въоръжен.

Пистолетът беше у нея. Темперанс запретна полите си, търсейки торбичката. Измъкна оръжието и пусна дрехата си.

Погледна към биещите се мъже и видя как лорд Кеър се смръщи и се извърна, сякаш е ранен. Един от мъжете се олюля назад, но другите двама продължаваха да настъпват. Тя вдигна пистолета, но мъжете бяха твърде близо един до друг. Ако стреляше, можеше да улучи лорд Кеър.

Но ако не го направеше, нападателите можеха да го убият.

Докато ги гледаше безпомощно, единият от мъжете замахна с ножа от едната страна на лорд Кеър, докато другият също вдигаше своя нож. Не можеше да чака повече. Щяха да го убият.

Темперанс стреля.