Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (43)

43.

Линкълн Райм установи, че няма проблем да влезе в спешното отделение на Медицинския център на Университета „Хънтър“, където преди малко бяха приели Лон Селито. Болницата, разбира се, бе изцяло достъпна за хора в неравностойно положение. Здравните заведения са пригодени колкото за крака, толкова и за колела.

— О, Линкълн. Амелия.

Рейчъл Паркър, дългогодишната приятелка на Селито, се изправи и хвана ръката на Райм, после прегърна Сакс. Обърна се към Том и него също прегърна силно.

Красивата яка жена със зачервено от плач лице отново седна на един от оранжевите пластмасови столове в неприветливото помещение. Единственото обзавеждане бяха два автомата за продажба: един за безалкохолни, другият — за различни сладки и солени лакомства в целофанени опаковки.

— Как е той? — попита Сакс.

— Още не знаят. Не знаят нищо. — Рейчъл избърса сълзите си. — Прибра се вкъщи. Каза, че има грип и иска да полегне. Когато тръгвах за работа, не изглеждаше добре. Излязох, но си казах: „Не, не, това не е грип. Нещо друго е“. — Рейчъл беше медицинска сестра, работила дълги години в травматологията. — Когато се прибрах, той се гърчеше и повръщаше. Освободих устата му да диша и извиках линейка. Колегите казаха, че прилича на отравяне. Попитаха какво е ял и пил наскоро. Мислеха, че е хранително отравяне. Обаче няма такова хранително отравяне. Трябваше да го видите.

— Сакс, покажи им значката си. Кажи им, че Лон е работил по разследване, свързано с отравяния от воден бучиниш, тетродотоксин, концентриран никотин и растение, съдържащо атропин, хиосциамин и скополамин. А, и хипохлориста киселина. Това може да помогне.

Тя записа всичко това и отиде в стаята на сестрите, за да им предаде информацията. После се върна в чакалнята.

— Бил ли е нападнат? Татуиран? — попита Райм, след което разказа за метода на Извършител 5–11.

— Не. Сигурно е погълнал нещо — отговори Рейчъл. Оправи буйната си, леко прошарена коса. — По пътя за болницата дойде за кратко в съзнание. Беше доста дезориентиран, но ме погледна и явно ме позна. Очите му ту ме фиксираха, ту се разфокусираха. Болеше го ужасно! Мисля, че си счупи един зъб, толкова силно стискаше. — Въздъхна. — Каза две неща. Първо, че ял хлебче със сьомга и топено сирене. В някаква закусвалня в Манхатън.

— Едва ли са му сложили отрова в храната в обществено заведение — отбеляза Райм.

— И аз така си помислих. Но каза още нещо.

— Какво? — попита Амелия.

— Каза твоето име, Амелия. И после: „кафе“. Или „кафето“. Какво може да означава това?

— Кафе. — Сакс се намръщи. — Сещам се. В „Белведере“ имаше един пожарникар, който разнасяше кафета на картонен поднос. Предложи и на нас. Лон взе една чаша. Аз — не.

— Пожарникар ли? — попита Райм.

— Явно не — мрачно отговори тя. — Бил е Извършител 5–11 с униформа. Мамка му! Бил е под носа ни. Разбира се, че е бил той. Спомням си, че носеше ръкавици, когато раздаваше кафетата. По дяволите. Беше на две крачки от мен. И носеше газова маска. Естествено.

— Извинете — каза някой зад тях.

Лекарят беше индиец, със сивкава кожа и неспокойни пръсти. Примигна стреснато, когато видя пистолета на кръста на Сакс, но после се успокои, щом забеляза значката от другата страна. Количката на Райм бе удостоена последна с кратък, равнодушен поглед.

— Госпожа Селито?

Рейчъл стана.

— Фамилията ми е Паркър. С Лон не сме женени.

— Аз съм Шри Харанди. Завеждащ токсикологията.

— Как е той? Моля ви, кажете.

— Стабилен е. Но състоянието му не е добро, трябва да кажа. Погълнал е арсен.

На лицето на Рейчъл се изписа ужас. Сакс я прегърна с една ръка през кръста.

Арсенът е металоид — химичен елемент с междинни свойства на метал и неметал, като антимона и бора. И, разбира се, е изключително отровен. Райм се замисли, че убиецът е преминал от растителните токсини към коренно различна категория отрови — неорганичните отрови не бяха по-силни, но бяха по-лесни за набавяне, защото имаха търговско приложение и се продаваха свободно в смъртоносни дози — не се налагаше да ги екстрахираш и концентрираш.

— Виждам, че има полиция. — Лекарят погледна инвалидната количка и явно направи връзката. — Аха, чувал съм за вас. Вие сте господин Раймс.

— Райм.

— Знам, че господин Селито също е полицай. Вие ли дадохте информацията за вероятните отрови?

— Да — отговори Сакс.

— Благодаря, но бързо установихме арсена. Трябва да ви кажа, че състоянието му е критично. Дозата е висока. Засегнати са черният и белите дробове, бъбреците и кожата. Вече наблюдаваме промени в пигментацията на ноктите, известни като левконихиа стриата. Това не е добър знак.

— Неорганичен арсен? — попита Райм.

— Да.

Арсен III е най-опасен от всички разновидности на токсина. Райм бе доста запознат с тази отрова. Беше разследвал два случая, в които бе използван като оръжие на убийството — и в двата случая единият от съпрузите (веднъж мъжът, другия път жената) бе дал тази отрова на другия. Другите три отравяния с арсен, които беше разследвал, се оказаха случайни. Отровата се среща естествено в подпочвените води, особено в райони, където се практикува фрекинг — добиване на нефт и газ под високо налягане в земните недра.

В действителност в хода на историята за всяка жертва на умишлено отравяне с арсен — като Франческо I де Медичи, велик херцог на Тоскана — има много повече нещастни случаи: Наполеон Бонапарт, вероятно отровен от тапетите в жилището, където е живял след изгнанието си на остров Света Елена; Симон Боливар (от водата в Южна Америка); и американският посланик в Италия през 50-те години на двайсети век (от олющената боя в резиденцията му). Възможно е също лудостта на крал Джордж да се е дължала на този химичен елемент.

— Може ли да го видим? — попита Сакс.

— Съжалявам, не може. В безсъзнание е. Но някоя от сестрите ще ви извика, когато се събуди.

Райм забеляза избора на съюз от лекаря, специално заради Рейчъл.

Не „ако“, а „когато“.

Лекарят отново стисна ръцете им.

— Мислите ли, че някой го е направил умишлено?

— Да.

— О, ужасно.

Телефонът му иззвъня и без да каже нищо, той се обърна и вдигна.