Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (42)

42.

— Не знаят какво му е, Амелия — каза единият от униформените, застанали до Сет.

Казваше се Флеърти — едър червенокос полицай от Осемдесет и четвърти участък, с когото се познаваха.

Другите двама медици се суетяха около Сет, освобождаваха дихателните му пътища, проверяваха жизнените му показатели. Тя видя преносим кардиографски апарат, който показваше, че макар и слабо, сърцето му бие.

— Нападателят успял ли е да го татуира? — попита Сакс (не виждаше корема му от мястото си).

— Не.

Тя каза на медиците:

— Може да е пропофол. С това ги упоява.

— Да, това състояние е характерно за човек в упойка. Няма гърчове, няма гастроинтестинална реакция и показателите му са стабилни, тъй че вероятно не е отрова.

Сакс се премести настрани и забеляза червена точка на врата на Сет — мястото, където Извършител 5–11 го беше инжектирал.

— Там. Видяхте ли мястото на инжектиране?

— Да.

— Направи го при всички предишни случаи. Той…

Сет изстена. Внезапно потрепери и отвори очи. Примигна объркано. Изведнъж на лицето му се изписа тревога; след кратко замисляне явно си спомни как се е озовал тук.

— Аз… Какво става…

— Всичко е наред, господине — каза единият от медиците.

— Добре си, няма опасност — успокои го Флеърти.

— Амелия! — възкликна момчето тревожно, макар и отпаднало.

— Как се чувстваш?

— Отровил ли ме е?

— Не изглежда.

Единият от медиците зададе поредица от въпроси за различни симптоми. Колегите му записаха отговорите на младежа. Друг каза:

— Добре, господине. Ще ви направим кръвно изследване, но засега изглежда, че само ви е упоил. Ще ви закараме в спешното отделение и ще направим още тестове, но мисля, че сте добре.

— Може ли да му задам няколко въпроса? — попита Сакс.

— Разбира се.

Тя си сложи ръкавици, помогна на Сет да седне и свали белезниците. Той присви очи и разтърка ръцете си.

— Ох, боли!

— Можеш ли да вървиш? — Местопрестъплението беше силно замърсено, но тя искаше да запази колкото можеше повече улики. — Искам да се качиш горе в коридора.

— Предполагам. Може би с малко помощ.

Сакс го повдигна внимателно. Хвана го през кръста и го преведе през мазето и после нагоре по стълбите. Горе седнаха на стъпалата, водещи към втория етаж.

Входната врата се отвори и Сакс поздрави колегите си криминалисти от Куинс. Детективът, ръководещ огледа, беше красива млада полицайка на име Шайен Едуардс, една от звездите в управлението. Специалността й беше химическият анализ. Ако някой заподозрян имаше дори само една молекула забранено вещество или остатъци от барут по тялото си, тя щеше да я открие. Освен това репутацията й беше блестяща.

Човек, с когото не можеш да си играеш.

Веднъж с партньора си се натъкнали на престъпник, който се бил върнал на местопрестъплението, за да прибере плячката, която бил оставил. Убиецът, изненадан от полицаите, насочил оръжието си най-напред към по-възрастния, широкоплещест криминалист, предполагайки, че красивата млада жена не е опасна — но бързо се убедил, че е точно обратното. Едуардс бръкнала в джоба си, където държала резервния си 38-калибров таурус, стреляла през плата и улучила злосторника с три куршума в гърдите. („Май решихме случая“ — отбелязала, но въпреки това продължила да търси професионално улики, защото това й беше работата.)

— Шей, нали ти ще извършиш огледа? — попита Сакс.

— Точно така.

Амелия се обърна към Сет:

— Разкажи ми какво стана.

Младежът й каза за нападението, което бяха чули по телефона. Мъж с маска и ръкавици разбил вратата към терасата и се нахвърлил върху Сет, който стоял в дневната. Започнали да се борят, но нападателят стиснал Сет през гърдите и забил игла във врата му. Младежът изгубил съзнание и се свестил в мазето. Преди да заспи, видял, че нападателят вади преносима машинка за татуиране от раницата си.

Сакс му показа снимка на „Американ Ийгъл“.

— Да, прилича на неговата. Ядоса се, че се събудих, и ми инжектира още една доза. Но изведнъж спря. Вдигна глава. Видях малка слушалка в ухото му. Като че ли някой го предупреди.

Сакс се намръщи:

— Няма признаци да има съучастник. Сигурно подслушва полицейската честота с радиоскенер.

Могат да се намерят по за 59,99 долара. И ако си достатъчно находчив, можеш да получиш всички честоти на любимия си полицейски участък.

— Набута нещата си обратно в раницата и избяга. Тогава пак изгубих съзнание.

Сакс попита за описание на нападателя и чу това, което очакваше:

— Бял мъж около трийсетте. Доколкото видях, косата му беше тъмна и имаше кръгло лице. Светли очи. Сини или сиви. Странен цвят. Но не успях да видя много. Имаше жълтеникава прозрачна маска. Уплаших се до смърт — тихо добави младежът. — И онази татуировка. На… да, на лявата му ръка. Червена. Змия с крака.

— Или стоножка?

— Възможно е. С човешко лице. Зловеща.

Той затвори очи за минута и потрепери.

Сакс му показа фоторобота, съставен по показанията на Хариет Стантън в болницата. Сет го погледна, но поклати глава:

— Може и да е той. Лицето му беше кръгло. Очите са същите. Но не мога да кажа със сигурност. Опитвам се да си спомня как беше облечен. Но не си спомням. Нещо тъмно, предполагам. Но може да е било оранжево, не обърнах внимание. Видях само маската и татуировката и се паникьосах.

— Чудно защо — измърмори Сакс, като се усмихна мрачно.

— Трябва да се обадя на нашите. Може да чуят какво се е случило. Искам да ги успокоя, че съм добре.

— Разбира се.

Докато Сет набираше номера с треперещи ръце, Сакс се обади на Райм. Разказа му всички подробности:

— Шайен извършва огледа.

— Добре.

— Ще ти донесе всичко до половин час.

Той затвори.

Сет присви очи и разтърка превързаната си лява китка, която бе поела тежестта на тялото му и белезниците се бяха врязали в кожата й.

— Какво иска този мръсник, Амелия? Защо прави това?

— Не знаем. Изглежда, че е вдъхновен от един убиец, когото с Линкълн разследвахме преди години. Първият случай, по който работихме заедно.

— О, Пам ми разказа за това. Колекционера на кости, нали?

— Да, същият.

— Сериен убиец?

— Не точно. Серийните убийства са садо-сексуално престъпление — ако извършителят е мъж. Престъпникът отпреди десет години имаше друг мотив и същото важи за този. Първият убиец имаше мания към костите; нашият има мания към кожата. Понеже няколко пъти го спряхме, сега се обърна срещу нас. Сигурно е разбрал, че с Пам сме близки, и е решил да я нападне. Ти имаше лошия късмет да си тук в неподходящ момент.

— По-добре аз, отколкото Пам.

— Сет!

Входната врата на сградата се отвори рязко и Пам, задъхана след тичането от метростанцията, нахълта във фоайето. Хвърли се на врата му още преди да е успял да се изправи. Той залитна и за малко да падне.

— Добре ли си?

— Добре, предполагам — измънка той. — Малко натъртен и ожулен.

Вгледа се в нея с празни очи. Сякаш полагаше усилие да не я обвини за това, което му се беше случило. Пам забеляза изражението му и се намръщи. Избърса сълзите си и отмести няколко кичура коса от румените си бузи.

Сакс я прегърна за момент, но усети напрежение в тялото й и се дръпна.

— Какво се случи? — попита момичето.

Детективката обясни, без да премълчи нито една подробност. При този тежък живот, който бе водила, Пам не беше човек, нуждаещ се от по-деликатно съобщаване на лошите новини.

Въпреки това, докато слушаше, на изопнатото й лице се изписа обвинително изражението, сякаш Сакс бе довела убиеца. Полицайката заби силно единия си нокът в палеца си.

Шайен Едуардс се показа на вратата, все така с гащеризон, но без маска и хирургическо боне. Докара кашон с десетина найлонови и хартиени плика.

— Шей, как изглежда?

Тя се намръщи и отбеляза:

— Трябвало да го спасите, нали? Мисълта ми е, нямаше ли начин да вкарате по-малко външни хора в този килер? Едно от най-силно замърсените местопрестъпления, на които съм правила оглед. — Засмя се и намигна на младежа: — Може ли да ви опипам?

— Да ме…

— Нападателят ви е докосвал, нали?

— Да, сграбчи ме през гърдите, когато ми инжектира тая гадост.

Едуардс извади ролка за кучешки косми и събра частици от всички места по ризата му, които той й посочи. Прибра лепкавите ленти в пликчета и тръгна към микробуса на лабораторията, като извика на излизане:

— Ще закарам тези неща на Линкълн.

Сакс каза на Пам:

— Не можеш да останеш тук. Мисля, че трябва да се преместиш в твоята стая у Линкълн. Ще оставим полицаи за охрана, докато си вземеш каквото ти трябва.

Младата жена погледна Сет и в изражението й пролича неизреченият въпрос: „Мога да се нанеса при теб, нали?“.

Той не каза нищо.

Сакс добави:

— А ти, Сет, може би е по-добре да отидеш при приятели или при родителите си. Може да е намерил адреса ти. Ти си свидетел и това означава, че си изложен на риск.

Това бе чисто прагматично предложение, а не коварен план за разделяне на Ромео и Жулиета, но въпреки това Пам я погледна, сякаш казваше: „Знам какво кроиш“.

Без да поглежда възлюбената си, Сет каза:

— Има двама пичове, които познавам от рекламната агенция. Живеят в Челси. Мога да им се натреса.

Сакс забеляза, че не успява да прикрива много добре обвинението си към Пам.

— Надявам се, че няма да е за дълго. И? — Обърна се към момичето: — Ще дойдеш у Линкълн, нали?

Пам погледна смаяно Амалия. Отговори тихо:

— Ще отида при семейството ми.

Имаше предвид приемното си семейство — Оливети.

Изборът беше добър. Но въпреки това Сакс изпита ревност. Почувства се уязвена от упрека. От нарочно избраните думи.

Семейството ми.

Тоест: Това не включва теб.

— Ще те закарам — предложи.

— Можем да вземем влака — възрази Пам, като погледна Сет.

— Искат да ме закарат в болницата — каза той. — За още изследвания, предполагам. После мисля направо да отида при онези приятелчета в центъра.

— Мога да дойда с теб. Поне до болницата.

— Не, след всичко това… искам да си почина. Да остана малко сам, нали разбираш?

— Да. Предполагам. Щом така искаш…

Той се изправи непохватно и влезе в апартамента, взе якето и чантата с лаптопа си и пак излезе. Прегърна Пам веднъж, по братски, облече якето и метна чантата през рамо. Отиде при медиците навън, които му помогнаха да се качи в линейката.

— Пам…

— Не казвай нищо. Нито дума — прекъсна я младата жена.

Извади мобилния си телефон, за да се обади на „семейството“ си; помоли ги да я вземат. Влезе в апартамента. Сакс помоли един униформен да я държи под око, докато семейство Оливети дойдат. Той обеща да я наглежда.

В този момент телефонът й иззвъня. На дисплея бе изписано името на Линкълн Райм.

— Вече свърших. Сега ще…

Криминалистът я прекъсна с мрачен глас:

— Има още една жертва, Сакс.

О, не!

— Кой?

— Лон Селито.