Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (39)

39.

— Това са импланти.

Ти-Ти Гордън — татуировчикът, изрисуван със супергерои и с извънредно стилно оформена брадичка — отново беше в салона на Райм.

Застанал при работната маса до Мел Купър, той разглеждаше нещата, открити от пожарникаря в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“ — метални късчета в найлоново пликче. Не части за машина, както бе предположила първоначално Сакс, а оформени като цифри и букви. Имаха изпилени жлебове, а в процепите бе размазано някакво белезникаво вещество.

и 7 1 т

С дължина по около два сантиметра и половина, всяко поставено на стерилна тефлонова възглавничка.

— Какво са импланти? — попита Райм, като се приближи с количката.

Хилавият мъж потърка лицето на Батман върху слабата си ръка. Райм видя част от друг герой на другата. „Защо точно тези два персонажа от комиксите? — запита се. Но после си каза: — Защо пък не?“

— Имплантите са един вид крайна форма на модификация. В кожата се правят прорези и те се наместват в тях. Впоследствие раните се затварят и очертанията на буквите изпъкват под кожата. Не се срещат много често. Татуировките се правят на конвейер, както казах вчера. Всеки чиновник, пиар и адвокат може да се татуира. Ако искаш да си различен, прибягваш до импланти или скарификация. Кой знае какво ще измислят след десет години. Всъщност не искам и да знам.

— Това подсказва ли ти нещо за извършителя? — попита Сакс.

— Потвърждава това, което казах по-рано. Имплантите са рядкост тук. Не познавам никого, който да слага в района. На практика това е хирургическа процедура и трябва да имаш съответната подготовка. Най-често се срещат в Средния запад, Апалачите, Западна Вирджиния и планините на Северна Каролина. Хората, които си ги слагат, водят по-алтернативен живот. Имам предвид по-алтернативен от мен — уточни Ти-Ти Гордън, татуировчикът литератор. — Аз лично не смятам, че придават мъжественост, но факт е, че жените много си падат по тях. Доста са опасни. Правят се от материали, при които няма голяма опасност от отхвърляне, но остава рискът от инфекция. Освен това могат да мигрират и тогава вече си загазил.

— И освен това — намеси се Мел Купър, като гледаше монитора, свързан с хроматографа масспектрометър — още повече си загазил, ако имплантите съдържат особено високи дози никотин. Както в този случай.

— Никотин — измърмори Райм.

— Това отрова ли е? — попита Пуласки.

— О, да — обясни Купър. — Преди няколко години работих по един случай. Навремето никотинът се използваше много като инсектицид. Можеше да се купи концентриран. Убиецът в онзи случай се беше сдобил с известно количество. Решил да се отърве от майка си, за да гушне наследството, и тъй като тя пушеше, му хрумнало да й сипе в храната. Беше умряла за половин час. Ако й беше давал малки дози вместо една голяма, можеше и да му се размине. В кръвта й имаше толкова никотин, колкото ако пушеше по осемстотин цигари на час и си беше облепила ръцете с пластири.

— Каква е формулата? — попита Райм.

— Това е парасимпатомиметичен алкалоид. Съдържа се в растенията от семейство Картофови.

— Имплантите не изглеждат големи — отбеляза Сакс. — Колко концентрирана е дозата?

Купър отново погледна спектъра и отговори:

— Огромна. Ако беше имплантирал тези неща в дермата, жертвата щеше да умре до двайсет минути.

— Боже мили! — възкликна фенът на супергероите.

— Мъчителна смърт? — осведоми се Сакс.

— Сигурно — небрежно измърмори Райм. Повече го интересуваше произходът на уликата. — Откъде може да е взел имплантите?

Гордън сви рамене:

— Не знам някъде да се продават в района. Обикновено, ако искаш да си набавиш, поръчваш в Интернет.

— О, не. Сигурно ги е купил от обикновен магазин. И е платил в брой.

Райм отново погледна металните парчета. Очевидно беше какво изразяват. Ако се подредяха, се получаваше друго число: „17ти“.

Сакс бе сложила газова маска и два чифта ръкавици. Взе едното метално блокче и го разгледа. Числото 7.

— Има следи от инструмент. Изпилено е. Това вече е нещо.

Възможно беше да свържат намазаните с отрова импланти с пила за метал, притежавана от заподозрения — стига да намереха такава пила, разбира се. За съжаление няма национален архив на следите от инструменти, както има за пръстови отпечатъци, ДНК и куршуми.

— Източник на отровата? — попита Райм.

Сакс направи проверка в Интернет и докладва:

— Виж ти, това е интересно. Знаеш ли какво са е-цигари?

— Не.

— Бездимни цигари. Имат батерия и капсула с есенция. Получават се изпарения, които вдишваш. В магазините свободно се продава никотин, ароматизиран или не, който можеш да добавяш в капсулата. Предлага се в течна форма. Наричат го „сок“.

„Какво причиняват хората на телата си!“ — помисли си Райм.

— Колко са възможните източници?

— Няколко десетки — отговори Мел Купър, като вдигна глава от компютъра си. — Онова, което се продава на пазара, е токсично, но далеч по-безобидно от това тук. Убиецът го е дестилирал допълнително или си го е произвел сам.

— Добре. Какво друго имаме?

Сакс вече бе докладвала, че не е намерила нищо в подземния паркинг и тунела — водата беше отнесла всичко. Все пак бяха открили някои частици по и в плика с имплантите.

Торбичката беше масова (и неподходяща за проследяване), от онези, които се използват за съхранение на продукти. В горния край имаше матова ивица, на която готвачът можеше да напише какво съдържа или датата, на която я е прибрал във фризера. Въпреки че водата бе отмила голяма част от написаното от убиеца, все още личаха няколко бледорозови букви. Надписът бе „No.3“ — за третата атака, предположи Райм.

— Не знам какво може да ни помогне това — измърмори той, — но го запиши на дъската.

Купър пусна още няколко проби и обяви:

— Тук има комбинация от човешки албумин и натриев хлорид. Съотношението е както при някои препарати за пластични операции.

— Пак пластична хирургия — измърмори Райм. — Нашият престъпник явно е намислил да промени външния си вид. Обаче още не го виждам как ще легне под ножа. Все още има работа да върши. Но после това е планирал.

Лон Селито се обади по телефона. Беше останал в „Белведере“, за да ръководи търсенето на очевидци.

— Линк, никой нищо не е видял. Нали се сещаш какво става?

— Осветли ме.

— Хората знаят, че този тип се промъква в подземията, за да се добере до жертвите си. Страхуват се, че ако кажат нещо, може да се вмъкне в тоалетната, пералното помещение или гаража им.

Райм не ги обвиняваше. Какво би могло да бъде по-ужасяващо от това, да си мислиш, че си сам и в безопасност в сутерена на къщата, офиса си или някоя обществена сграда и да се окаже, че изобщо не си — а имаш смъртоносна компания. Като лигава, отровна стоножка, пропълзяла под одеялото ти, докато спиш.

Сакс бе донесла и дрехите на Брейдън Алигзандър. Купър ги прегледа внимателно, но водата беше отмила всякакви частици — ако изобщо е имало някакви, останали от извършителя, което не изглеждаше много вероятно (както обясни тя), защото контактът между двамата мъже е бил минимален. По белезниците нямаше полепнало нищо и както и предишните, бяха от най-масовия модел.

Купър пусна още няколко проби, взети от пликчето с имплантите. Повечето не дадоха резултат. Но най-сетне се получи нещо. Той погледна монитора и обяви:

— Хипохлориста киселина.

Райм погледна спектъра и коментира:

— Интересно. Чиста е. Неразредена.

— Точно така.

Купър бръкна под предпазния екран на лицето си и побутна очилата си по-високо на носа. Райм се почуди, както неведнъж, защо просто не си купеше такива, които да му стават.

Хипохлористата киселина — едно съединение на хлора — се добавяше в питейната вода на Ню Йорк, както на повечето градове, за пречистване. Но тъй като тази проба не беше разредена, явно не беше дошла от водата, замърсила местопрестъплението в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“. Беше останала от самото химическо вещество в чист вид, преди да бъде добавено във водопроводната система.

— Това е слаба киселина — заразсъждава на глас Райм. — В големи количества обаче, предполагам, може да бъде смъртоносна. А може би се е изцапал с нея, когато е минавал покрай някой от контейнерите, през които се подава във водопровода. Сакс, при първото и второто местопрестъпление в тунелите нали имаше тръби?

— Да, водопроводни, а на едното — и от канализацията.

— На входа и на изхода — пошегува се Пуласки, предизвиквайки усмивка у всички освен у Райм.

— Някакви други тръби? Например някоя от системата за хлориране?

— Не си спомням.

— Искам да разбереш. Ако тази хипохлориста киселина е от системата за хлориране, не ни върши работа. Ако е от отрова, която смята да използва, тогава можем да започнем да търсим вероятния източник. — Райм изкара на монитора снимките от първите две местопрестъпления. — Изпратете хора на предишните места, за да проверят дали има тръба за вкарване на химикала.

— Искаш ли да пратя екип от криминалистите за оглед? — попита Сакс.

— Не, достатъчно е някой униформен. Който и да е. Но бързо. Веднага.

Сакс телефонира в диспечерския пункт и нареди две патрулни коли да бъдат изпратени на първите местопрестъпления, като обясни какво да гледат.

Двайсет минути по-късно телефонът й иззвъня. Тя вдигна и включи на високоговорител.

— Добре, полицай. Говорите с мен и Линкълн Райм.

— Намирам се на Елизабет стрийт, детективе. На мястото на убийството на Клоуи Мур.

— Къде сте точно? — попита Райм.

— В тунела. До прожекторите и захранващите батерии.

— Искам да огледате за тръби или резервоари с надпис „хипохлориста киселина“, „хлор“ или буквите „Cl“ — нареди криминалистът. — Вероятно имат знак за опасно вещество във формата на ромб или предупреждение за дразнещо очите и кожата съединение.

— Слушам. Сега ще проверя.

Полицаят продължи да говори, докато обикаляше мястото, където бе намерен трупът, от клаустрофобичния тунел до преграждащата стена на стотина метра по-нататък. Накрая докладва:

— Няма такова нещо, господин Райм. Единствените надписи на тръбите са DS и DEP.

Отделите по хигиена и защита на околната среда, които отговаряха за градския водопровод.

— Освен това има няколко кутии с надпис IFON — не знам какво означава това. Но няма нищо свързано с химикали.

Сакс му благодари и затвори.

Скоро се обади служител от другия екип, от подземието на „Прованс“ — осмоъгълното помещение на бившите кланици, където бе умряла Саманта Ливайн.

Той докладва същото. Нямаше нищо от системата за хлориране на питейната вода.

След като приключиха разговора, Райм каза:

— Значи вероятно има някаква връзка с извършителя. Хайде да проверим къде може да се купи и как се добива. Рон?

След кратка справка се оказа точно това, което Райм подозираше: в района имаше десетки фирми за химически материали. Освен това убиецът вероятно бе купил малко количество, за което можеше да плати в брой. Дори можеше да е откраднал едно-две шишета. Пак бяха в задънена улица.

Райм се приближи с количката до работния плот, вгледа се в имплантите и се замисли за значението на числата.

17ти

— Имаме „втория“, „четирийсет“ и „седемнайсети“. Какво, по дяволите, иска да ни каже? — Той поклати глава. — Все още ми се струва, че се опитва да ни изпрати някъде. Но къде?

— Този път няма рамка от лъкатушещи линии — отбеляза Сакс.

Ти-Ти Гордън обаче изтъкна:

— Онова беше скарификация. Ако е смятал да остави и този път такава рамка, можеше да я направи със същия скалпел, който щеше да използва за поставяне на имплантите. Би могъл да го направи по-късно. Доколкото разбрах, вие сте го прекъснали, преди да стигне твърде далеч.

— По-скоро избяга, преди да стигне твърде далеч — измърмори Сакс.

Пуласки добави:

— Този път не е членувано, както при „втория“.

— Може би такъв е точният цитат, каквото и да е това, което смята да напише.

— За поставяне на импланти е необходимо и повече време — отбеляза Гордън.

— Полезна забележка. Логично е да иска да свърши бързо. — Райм кимна към татуировчика. — Добавянето на още букви, за да се членува, би го забавило твърде много.

Всички впериха очи в числата.

Какво, по дяволите, бе посланието на убиеца? Какво искаше да каже на разследващите, на града, на света?

Ако моделът му на подражание бе Колекционера на кости, както изглеждаше, това послание най-вероятно бе свързано с отмъщение. Но за какво? Какво общо с несправедливостта, за която искаше да си отмъсти, имаха „втория“, „четирийсет“ и „17ти“?

Това, че можеха да нарекат Извършител 5–11 „Колекционера на кожи“, не беше достатъчно за Райм. Той имаше предчувствие, че целта на убиеца не е толкова проста, колкото само да имитира убиеца психопат, безчинствал по нюйоркските улици преди едно десетилетие.

Ти-Ти Гордън прекъсна мълчанието:

— Трябвам ли ви още?

— Не — отговори Райм. — Благодаря за помощта. Оценявам го.

Амелия Сакс вдигна вежди. Любезността не беше сред качествата на Линкълн Райм. Но компанията на младежа със сложно оформена брада и отлично познаване на литературния език му беше приятна.

Гордън облече сакото си. Райм отново си помисли, че дрехата е твърде тънка за такъв гаден, сив ден.

— Успех — каза Гордън. Спря пред Райм и го изгледа от глава до пети. — Ей, ти май си един от нас, пич.

— Един от кои?

— Модифицираните.

— Как така?

Ти-Ти посочи ръката на Райм, където личаха изпъкналите белези от операция за възстановяване на движенията.

— Тези белези приличат на Еверест. Обърнат надолу.

Странно, но триъгълните белези наистина приличаха на известния връх.

— Ако искаш да ги запълним с мастило, само кажи. Или мога да ти татуирам нещо друго. О, пич, сетих се. Мога да ти направя една птица. — Той кимна към прозореца. — Като тия соколи, или каквото са. Как лети над планината.

Райм се изсмя. Щура идея. Погледна към соколите. Все пак в нея имаше нещо привлекателно.

— Нараняванията на кожата са противопоказани за човек в неговото състояние — заяви Том, застанал със скръстени ръце на вратата.

Гордън кимна:

— Явно това означава „не“.

— Не.

— Ами други желаещи? — попита младежът, като огледа стаята.

— Мама ще ме убие, ако направя такова нещо — каза наближаващият средна възраст Мел Купър.

— А мен жена ми — добави Пуласки.

Амелия Сакс само поклати глава.

— На мен ми стига тази, която вече имам — заяви Том.

— Какво? — изсмя се Сакс, но болногледачът не добави нищо повече.

— Е, добре, знаете номера ми. Хайде, късмет, пичове.

Гордън си тръгна.

Хората от екипа отново разгледаха снимките на татуировките. Лон Селито не вдигаше, затова Сакс се обади в „Тежки престъпления“ и нареди на екипа, работещ в централното управление, да включи и числото „17ти“ в търсенето.

Малко след като затвори, телефонът й отново иззвъня. Тя вдигна и още при първите думи се вцепени.

— Какво? — попита задъхано. — Изпратихте ли някого?

Натисна рязко копчето за затваряне и погледна Райм с ужасени очи:

— Беше сержантът от Осемдесет и четвърти участък. Съседите са подали сигнал — някой е обикалял около апартамента на Пам. Бял мъж с плетена шапка и късо сиво яке. Изглежда, че е носил и маска. Жълта, за бога!

Отвори мобилния си телефон и натисна едно копче за бързо набиране.