Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (14)

14.

Райм огледа странната брада, стоманените пръчици, забити в ушите и веждите.

Върху ръцете на Гордън се виждаха част от татуировките му (останалите бяха скрити под пуловера). Райм успя да различи надпис POW! на дясната китка.

Външността на новодошлия не го наведе на никакви изводи за личността му. Отдавна се беше отказал от порочната практика да преценява хората според външния им вид. Собственото му състояние предразполагаше към този начин на мислене.

Първото, което си помисли, бе: „Колко ли е боляло, докато са го дупчили?“. Това бе нещо, за което Райм можеше да му влезе в положението — ушите и веждите му бяха места, където чувстваше болка. После си помисли: „При евентуален арест, Ти-Ти щеше да бъде първият, когото свидетелите да посочат на разпознаването“.

Райм кимна на Селито, който отвърна със същия жест.

— Ей, това за инвалидната количка… не исках да прозвучи толкова кретенски — оправда се Гордън, като се усмихна и огледа всички в стаята. Отново погледна към Райм. — То е очевидно, че си в количка. Исках да кажа: хей, ти си оня известният тип с инвалидната количка. Не се бях досетил. Когато той… — кимна към Селито — … дойде в студиото, каза „консултант“. Вестниците пишат за теб. Говорят по телевизията. Защо не отидеш в шоуто на Нанси Грейс? Ще бъде яко. Гледал ли си го?

Това беше непринудено бърборене, предположи Райм, не отчаян опит да се измъкне от неловката компания на инвалида. Гордън явно приемаше парализата на Линкълн просто като една черта на външността му, като тъмната коса, месестия нос, пронизващия поглед или внимателно подрязаните нокти.

Признак за разпознаване, а не за квалификация.

Гордън поздрави и другите: Сакс, Купър и Пуласки. После огледа стаята, чийто декор Райм веднъж бе описал като „викториански «Хюлет-Пакард»“.

— Хъм… Яко.

— Благодаря, че се отзовахте, за да ни помогнете — каза Сакс.

— Няма проблем. Искам да заловите този тип. Това, което прави… вреди на всички, които си изкарваме хляба с модване.

— „Модване“?

— Телесни модификации. Татуировки, пиърсинг, скарификация. — Почука по пръчиците на ухото си. — Всичко. Модването включва цялата гама… — Намръщи се. — Каквото и да означава „гама“. Не знам точно.

— Лон каза, че имаш доста връзки в татуировъчните среди — намеси се Райм, — но нямаш представа кой може да е този тип.

Гордън потвърди. Селито добави, че Ти-Ти е видял снимката на татуировката, направена на жертвата, но иска да види по-ясно копие; разпечатката не вършеше работа.

— Ще извадя суровите .nef файлове и ще ги сейвна като енханснат .tiff — каза Купър.

Райм нямаше идея какво означава това. В годините, когато работеше като криминалист, използваха трийсет и пет милиметрови филми, които трябваше да се фиксират и проявяват в тъмна стаичка. Тогава всяка поза имаше значение. А сега? Можеше да заснемеш цялото местопрестъпление за няколко минути и да си подбереш най-добрите.

— Ще ги отворя на онзи голям монитор там.

— Както прецениш, пич. Стига да са ясни.

— Гледал ли си „Великия Лебовски“ — попита Пуласки.

— Ох, леле! — ухили се Гордън и замахна възторжено с юмрук по посока на новобранеца, който му върна жеста.

„Какво означава това? — запита се Райм. — Може би пак Тарантино.“

Снимките се показаха на най-големия монитор в стаята. На тях с изключителни детайли се виждаше татуировката на корема на Клоуи Мур. Ти-Ти Гордън примигна потресено при вида на възпалената кожа, мехурите и обезцветяването.

— По-зле е, отколкото си мислех. С тази отрова… сякаш е създал собствена гореща зона.

— Какво е това?

Гордън обясни, че ателиетата за татуировки се делят на зони — гореща и студена. Студената зона е тази, в която няма риск кръвта от един клиент да зарази друг. Например в нея всичко е стерилизирано, от иглите и частите на машинките до столовете. Горещата логично е противоположното — там татуировъчната машинка и иглите са изцапани с кръвта и други телесни течности на клиентите.

— Правим всичко, за да държим двете зони изолирани една от друга. Но този тип е направил точно обратното — умишлено я е заразил, тоест отровил. Леле. Гадост!

После татуировчикът премина в аналитично настроение, което повече обнадежди Райм. Погледна компютъра и попита:

— Може ли?

— Разбира се — отговори Купър.

Гордън натисна няколко клавиша и прегледа снимките, като увеличи някои.

— Ти-Ти, думата „втория“ има ли някакво особено значение в гилдията на татуировчиците — попита Райм.

— Не. Доколкото знам, няма специално значение, а съм в този занаят от близо двайсет години. Предполагам, че има значение за типа, който я е убил. Или може би за жертвата.

— Вероятно за убиеца — обясни Амелия. — Няма улики, че е познавал Клоуи, преди да я убие.

— О… Клоуи ли се е казвала? — прошепна Гордън, като докосна брадата си. Прехвърли още няколко снимки. — Какво да ви кажа, странно е за клиент да измисли фраза или изречение, което да си татуира. Понякога ме карат да им изпиша някое стихотворение, което са съчинили. Казвам ви, повечето са скапани, пълна скръб. Обикновено обаче, ако някой иска да си татуира текст, избира откъс от някоя любима книга. От Библията. Или някоя крилата мисъл. Или девиз, нали се сещате? „Свобода или смърт“. „Волния ездач“. Такива работи. — Намръщи се. — Хъм…

— Какво?

— Може да е сплитър.

— Какво е това?

— Някои клиенти разделят татуировките си. Половин дума на едната ръка, другата половина — на другата. Понякога татуират част от надписа на своето тяло, а другата си татуира гаджето.

— Защо? — попита Пуласки.

— Защо ли? — Въпросът явно озадачи Гордън. — Татуировките свързват хората. Това е една от причините да се татуираме. Дори да си направиш нещо уникално, пак си част от общността на татуираните. Получаваш нещо общо с всички останали. Това те свързва, чаткаш ли, пич?

— Май си мислил философски по въпроса — отбеляза Сакс.

Гордън се засмя:

— О, мога да стана психолог, казвам ви.

— Фройд — измърмори Селито.

— Пич — отговори Гордън и се ухили.

Отново вдигна юмрук, но детективът не върна жеста.

— Можеш ли да ни кажеш нещо конкретно за него? — попита Сакс.

— Няма да цитираме името ти — добави Селито, — нито да те призоваваме за свидетел. Искаме само да знаем кой е този тип. Да влезем в главата му.

Гордън заоглежда оборудването в стаята, колебаеше се.

— Добре. Първо като художник този тип е природен талант, не просто занаятчия. Много татуировчици работят като на конвейер. Пльосват някой шаблон, изработен от друг, и просто го запълват. — Кимна към снимката. — Тук обаче няма признаци да е използвал шаблон. Използвал е кръвен контур.

— А това е? — попита Райм.

— Ако не използваш шаблон, трябва първо да очертаеш татуировката върху кожата. Някои го правят с писалка — с водоразтворимо мастило. Случаят обаче не е такъв. Този тип не е постъпил така. Просто е пуснал татуировъчната машинка и е направил контурите с трасираща игла, очертавайки външните граници за рисунъка не с мастило, а с тънка линия кръв. Затова се казва кръвен контур. Така правят най-добрите художници.

— Значи професионалист, а? — попита Пуласки.

— О, да, тоя пич е про. Както казах на вашия човек. — Гордън кимна към Селито. — Или е бил в миналото. С такива умения може да отвори собствено студио на момента. И вероятно е истински художник — тоест може да рисува всичко. Не мисля, че е от тук. Най-малкото щях да чуя. Не е и от околните щати. Да направи това за петнайсет минути? Леле, това е светкавица. Щеше да се разчуе. Освен това вижте шрифта.

Райм и всички останали се вгледаха в монитора.

— Това е готически шрифт. В последно време не се среща често. Предполагам, че нашият човек има селски корени: простак, побойник, моторджия, забъркващ амфети в гаража си. От друга страна, може би е набожен, праведен, честен. Но определено селско момче.

— И съдиш за това само от шрифта? — изненада се Сакс.

— О, да. Тук, ако някой иска да му татуираш нещо, избира шрифт с много заврънтулки или някой дебел сансериф. Поне такава е модата сега. Мамка му, от няколко години всички са луднали по тия елфски изпълнения.

— Елвис Пресли? — попита Селито.

— Не, елфски. „Властелинът на пръстените“.

— Значи селско момче — измърмори Райм. — Някой конкретен район?

— Не мога да кажа. В татуировките има градски и селски стил. Тук мога само да кажа, че ми намирисва на село. Вижте сега границите. Лъкатушещите линии. Това е методът на скарификация. Или цикатризация, както е официалното название. Това е важно.

Гордън вдигна поглед и посочи орнаментите около думата „втория“.

— Същественото тук е това, че хората обикновено си нанасят белези, за да привлекат вниманието върху рисунката. За този тип е важно да направи така, че творението му да изпъкне. Можел е просто да очертае границата с мастило. Но не, той е искал цикатризация. Предполагам, че има причина за това. Нямам представа каква. Но има. И още нещо. Мислех за това, преди да дойда. Донесох нещо за онагледяване.

Татуировчикът бръкна в брезентовата си чанта и извади найлоново пликче с няколко метални части. Прозрачният контейнер бе от онези, които се използват за стерилизиране на инструменти чрез автоклавиране.

— Това са части от татуировъчна машинка — обясни Гордън.

Извади швейцарско ножче от джоба си и разряза плика. За броени секунди сглоби уреда.

— Ето как изглежда, когато е сглобена и готова за работа. — Той се приближи до другите. — Това са бобините, които движат иглата нагоре-надолу. Това е резервоарчето за мастилото, а това накрая е самата игла.

Райм я видя. Беше много малка.

— Иглата трябва да проникне в дермата — тъканта непосредствено под горния слой на кожата.

— Който се нарича епидермис — напомни Райм.

Гордън кимна, разглоби устройството и вдигна иглата, за да я покаже на всички. Приличаше на тънък шиш с дължина около седем сантиметра, с пръстенче на единия край. Другият край представляваше скупчване от миниатюрни метални пръчици, споени една за друга, и завършваше с остър връх.

— Виждате ли как са съединени, как образуват нещо като звезда? Сам ги изработвам. Повечето сериозни татуировчици го правят. Но трябва да купуваме бланкови и да ги комбинираме. Има два типа игли: трасиращи (за очертаване на рисунката) и запълващи. Убиецът е трябвало за кратко време да вкара в тялото на жертвата много отрова. За целта, след като е направил кръвния контур, е трябвало да използва запълваща игла. Но не мисля, че с такава би се получило. Нямаше да проникне достатъчно дълбоко. С игла като тази обаче ще стане. — Той извади от раницата си пластмасово бурканче и от него изтръска две метални пръчици, подобни на иглите, но по-дълги. — Тези са от по-стара ротационна машина. Новите, като моята, са двубобинни, осцилаторни модели. Преносима машинка ли е използвал?

— Сигурно. Не е имал източник на електричество — отвърна Сакс.

— Гледах всякакви портативни машинки — добави Пуласки, — но има прекалено много модели.

Гордън се замисли за момент.

— Предполагам, че е била от марката „Американ Ийгъл“. Доста е стара. Една от първите на батерии. Идва от времето, когато татуирането не е било толкова регулирано. Татуировчикът може да определя силата на забиване. Може да направи така, че да проникват доста дълбоко. На ваше място бих търсил някого, който има „Ийгъл“.

— Продават ли се в града? — попита Селито. — В магазините?

— Не съм виждал. Вече не се произвеждат. Сигурно могат да се поръчат по Интернет. Това е единственият начин да се сдобиеш с такава.

— Не, убиецът не би купил нищо по този начин — изтъкна Райм. — Оставя прекалено много следи. Сигурно я е намерил там където живее. Може би я има от години или я е получил в наследство.

— Виж, иглите са друга работа. Може да намерите някого, който наскоро е продал игли за „Американ Ийгъл“. Търсете някого, който е купил такива наскоро.

— Как го каза?

— Как съм казал какво? — Стройният младеж се намръщи. — Кога, сега ли? Казах да търсите някого, който е купил игли за „Американ Ийгъл“. Не се ли казва така? Така говорят по телевизията.

Криминалистът се засмя:

— Не. Отбелязвам правилната употреба на относителното местоимение. Винителен падеж.

При това обяснение Пуласки завъртя отегчено очи.

— А, това ли? „Когото“? — Гордън сви рамене. — Никога не съм бил много… добре в училище. Очакваше, че ще кажа „добър“, нали? Две години в „Хънтър“, но ми писна. Обаче, когато започнах да татуирам, през мен минаваха доста текстове. Стихове от Библията, пасажи от разни книги, стихотворения. Научих се да пиша от великите автори. Правопис, граматика. И беше адски интересно. Типографията също. Един и същи текст с един шрифт оказва коренно различно влияние, отколкото с друг.

Понякога идват влюбени двойки и искат да татуираме брачните им обети на ръцете или глезените им. Или някое скапано любовно стихотворение, което са съчинили, както вече споменах. И аз им викам, добре, сигурни ли сте, че искате да ходите цял живот с „Джими обичам те мойто сърце е твое за винаги“? Тоест, „Джими“ без запетайка; „обичам те“ без точка или точка и запетая; „мойто“ вместо „моето“ и „за винаги“ две думи вместо една. А те ме гледат като телета. Коригирам надписа така или иначе, докато ги татуирам. Един ден тези хора ще имат деца и ще отидат на родителска среща с учителката по английски. Такова нещо не можеш да изтриеш с гумичка.

— И не става да го отрежеш и залепиш на друго място — пошегува се Пуласки.

Всички се засмяха. Само не и Гордън.

— О, има такъв вариант на скарификация, при което хората отрязват ивици от кожата си — обясни той.

В този момент Райм чу изщракването на бравата и отварянето на външната врата — или по-точно воя на вятъра отвън.

Вратата се затвори.

После — стъпки и лек, безгрижен смях.

Райм веднага позна кой идва и погледна предупредително Сакс, която бързо стана, завъртя дъската със снимките от убийството на Клоуи Мур и изгаси мониторите, на които Ти-Ти Гордън разглеждаше детайлите.

След секунди в стаята влезе Пам Уилоуби. Красивото, стройно деветнайсетгодишно момиче бе с кафяво палто, украсено с изкуствени кожи. Дългата му тъмна коса беше събрана под виненочервена плетена шапка и връхните му дрехи бяха покрити с бързо топящи се снежинки. Пам махна за поздрав на всички.

С нея беше приятелят й Сет Макгуин — красив тъмнокос двайсет и пет годишен младеж. Той се представи на Пуласки и Купър, които все още не го познаваха.

Сет, който имаше същите тъмнокафяви очи като Пам, примигна изненадано, когато видя Гордън, който любезно поздрави двамата младежи. Пам реагира по подобен начин. Райм бе виждал атлетичния Сет по фланелка и шорти преди няколко седмици, когато заедно се разхождаха в парка, и не забеляза никакви татуировки. Пам нямаше никакви, поне не видими. Сега младежите се опитаха да скрият изненадата си от присъствието на странния гост.

Пам пусна ръката на Сет, целуна Райм по бузата и прегърна Том. Сет се ръкува с всички.

Ти-Ти Гордън попита дали имат нужда от още помощ по случая. Селито погледна останалите в стаята и когато Райм поклати глава, отговори:

— Благодаря, че се отзова. Много ни помогна.

— Ще следя, ако се появи нещо подозрително. В средите, нали се сещате? Хайде, чао, пичове.

Събра нещата си, облече мизерното си тънко яке и тръгна към вратата.

Сет и Пам се спогледаха с усмивки, докато татуировчикът излизаше.

— Хей, Пам — каза Сакс, — мисля, че на Сет много ще му отиват мустаци.

Късо подстриганият и избръснат младеж кимна и се намръщи:

— По дяволите, мога да го сложа в малкото си джобче. Ще си направя плитки.

— Не, продупчи си ушите — засмя се Пам. — Така ще можем да си сменяме обиците.

Сет каза, че трябва да тръгва — агенцията му гонела спешен срок. Целуна Пам сдържано, сякаш Райм и Сакс бяха истинските й родители. После кимна за довиждане на другите. Преди да излезе, се обърна и напомни на Сакс и Райм, че родителите му искат да обядват или вечеря заедно. Райм по принцип мразеше да общува с хора, но след като Пам на практика бе от семейството, се беше съгласил да отиде. И постоянно си напомняше, че трябва да приема любезностите и баналните разговори с усмивка.

— Идната седмица? — попита.

— Идеално. Татко се върна от Хонконг. — Добави, че баща му е намерил една бройка от книгата на Райм за местопрестъпления в Ню Йорк. — Има ли шанс за автограф?

Благодарение на една наскоро извършена операция Райм вече можеше да контролира достатъчно мускулите си, за да напише името си — не толкова ясно, колкото преди злополуката, но не по-нечетливо от лекар, пишещ рецепта.

— С удоволствие — отговори той.

След като Сет си тръгна, Пам свали палтото и шапката си, остави ги на един стол и попита Сакс:

— Е, кажи сега за съобщението. Какво става?

Полицайката кимна към дневната, чийто вход бе срещу обзаведения като лаборатория салон на Райм.

— Хайде да поговорим там.