Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (19)

19.

С раница през рамо — раницата с машинката „Американ Ийгъл“ и една доста силна отрова — Били Хейвън зави по страничната уличка, покрай голям строителен обект, като избягваше пешеходците.

Тоест избягваше свидетелите.

Влезе в поликлиниката отстрани на главния комплекс на Медицински център „Горен Манхатън“. Във фоайето продължи целеустремено към стълбите, като гледаше надолу. Беше проучил мястото, знаеше къде точно трябва да стигне и как да го направи незабелязано.

Никой не обърна внимание на стройния младеж, приличащ на толкова много младежи в Ню Йорк — художник, музикант или прохождащ актьор.

Не се различаваше от тях.

Макар че техните раници не съдържаха това, което имаше в неговата.

Били мина през аварийната врата и заслиза по стълбите. Озова се в сутерена и следвайки табелите, продължи към същинската част на болницата по дълъг, тъмен коридор. Беше пуст, сякаш не бяха много служителите, които знаеха за него. По-вероятно този мизерен маршрут им беше познат, но предпочитаха да минават от поликлиниката до болницата по улицата отгоре, където не само можеш да пиеш кафе в „Старбъкс“ или да си купиш парче оригинална пица „Рей“, ами и няма опасност да бъдеш завлечен в някой килер и изнасилен.

Тунелът, водещ към болницата, беше дълъг — неколкостотин метра — и боядисан в сиво, навяващо асоциации за военни кораби. Отгоре преминаваха тръби. Беше тъмен, защото управата на болницата, може би за икономия, бе поставила една светеща на всеки три лампи. Нямаше камери за наблюдение.

Били знаеше, че времето е от жизнена важност, разбира се, но трябваше да се отбие на още едно място. Беше забелязал вратата вчера, когато дойде да провери за удобен път да проникне незабелязано в болницата.

Табелката го заинтригува.

Той просто трябваше да влезе.

И сега го направи, давайки си сметка, че времето тече. Но същевременно с чувството на дете, скрило се от родителите си, за да се помотае още малко в някой магазин за играчки.

* * *

Голямата стая с надпис „Образци“ беше тъмна, но достатъчно осветена от лампичката над аварийния изход, която озаряваше със зловещо сияние съдържанието й: стотици стъкленици с човешки органи, накиснати в жълтеникава течност, вероятно формалдехид.

Очи, ръце, черни дробове, сърца, бели дробове, полови органи, гърди, крака. Цели ембриони. Били забеляза, че повечето експонати са от двайсети век. Може би тогава студентите по медицина са учили анатомия по истински човешки части, докато днешните поколения използваха компютърни картинки.

До стената имаше етажерки с кости, стотици кости. Той се сети за нашумелия случай, по който преди години бе работил Линкълн Райм — Колекционера на кости. Кокалите обаче не интересуваха особено Били Хейвън.

Законът на кокала?

Не, не звучеше толкова добре, колкото Законът на кожата. И дума не можеше да става за сравнение.

Той тръгна между шкафовете, като разглеждаше стъклениците с размери от няколко сантиметра до метър височина. Спря и се вгледа в очите на една отрязана глава. Чертите на лицето подсказваха южнотихоокеански произход, или така му се искаше да вярва — защото за негово възхищение имаше татуировка: кръст точно под мястото, където е била границата на косата.

Били прие това като добър знак. Думата „татуировка“ идва от полинезийското или самоанското татау — покриване на долната част на мъжкото тяло със сложни геометрични фигури, наречени пеа (и на женското с подобен рисунък, наречен малу). Процесът отнема седмици и е изключително болезнен. Онези, които изтърпят цялото татуиране, получават специално звание и са уважавани заради храбростта си. Онези, които дори не опитват, биват заклеймявани като „голи“ на самоански и са отритнати от обществото. Най-лошото клеймо обаче получават мъж и жена, които са започнали процедурата, но не са я завършили, защото не са издържали болката. Те живеят в позор до края на дните си.

На Били му харесваше, че тези племена се самоопределят според отношението си към татуирането.

Искаше му се да вярва, че мъжът, чиято глава гледаше сега, е получил своята пеа и се е ползвал с голямо влияние в племето си. Макар и езичник, той е бил храбър, истински воин (дори и да не е бил достатъчно умен, за да не допусне главата му да се озове в буркан на другия край на света).

Били вдигна стъкленицата с една ръка и се наведе напред, докато приближи лицето си на няколко сантиметра от отрязаната глава, тъй че да ги разделя само стъклото и тънък слой течност.

Замисли се за една от любимите си книги. „Островът на доктор Моро“. В романа на Хърбърт Уелс се разказваше за англичанин, който претърпява корабокрушение и попада на остров, където лекарят от заглавието хирургически комбинира човешки и животински части. Хора-хиени, хора-леопарди… Били бе чел многократно книгата, както други деца четат „Хари Потър“ или „Здрач“.

Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.

„Добре. Време е да се върнем в реалността“ — смъмри се той.

Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.

Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането й под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа… може би от лазери в операционните зали.

А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.

Законът на кожата…

Били вдиша дълбоко.

Надуши друга миризма — изключително натрапчива. На какво, на какво?

О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.

Отвратително.

Били навлезе в сърцето на болницата — трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.

В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж — ниво две — и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.

Още един етаж нагоре — до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно — жена, вървяща по коридора с гръб към него.

„Ах“ — помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата й. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака — виждащи се ясно под дългата до коленете пола — тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата й беше превъзходна за възрастна жена.

Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.

Кръв. Олеандровата стая… кръв на килима, кръв на пода.

„Изгони тези мисли — смъмри се. — Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“

Направи го и желанието се притъпи. Но притъпяване не означава изчезване.

Понякога човек просто не устоява. При каквито и да е обстоятелства.

Олеандър…

Той тръгна по-бързо.

Двайсет крачки, двайсет и пет…

Приближи се на петнайсетина крачки, десет, три, не изпускаше от поглед краката. Изведнъж зад гърба си чу строг женски глас:

— Ти с шапката. Полиция! Хвърли раницата. Ръцете на тила!