Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (35)

35.

Отлична тренировка.

Докато се връщаше от фитнеса към апартамента си на Източна петдесет и втора улица, за да вземе колата си, Брейдън Алигзандър броеше коремните преси, които бе направил. Отказа се след стотната.

Броеше ги, точно така. Самите коремни преси? Бяха много. Не можеше да ги преброи.

Алигзандър водеше заседнал живот — беше програмист за голяма инвестиционна фирма (при това такава, която не беше разследвана от прокуратурата). Затова трийсет и седем годишният мъж бе решен да поддържа добра физическа форма, въпреки че по осем часа на ден не мърдаше от компютъра — плюс един час пътуване до и от Джърси, където се намираше главният офис на фирмата.

И вдиганията за бицепс. С петнайсеткилограмови гирички? Може би двеста. Мамка му, усещаше напрежението. Утре трябваше по-леко. Не беше необходимо да блъска толкова. Постоянството беше по-важно. Всеки ден той отиваше пеша от апартамента си до фитнес клуба на Шесто авеню. Всеки ден велоергометър, вдигане на гирички, клякания и да, коремни, коремни, коремни… Колко, сто и петдесет?

Вероятно.

Погледна се в огледалото и си помисли, че теглото е добре. Но кожата му изглеждаше твърде бледа. Не беше добре това. Скоро щеше да заведе семейството на някой остров. Може би след Деня на благодарността. Пък и как няма да изглеждаш болнав в такъв ден? Снеговалежът беше спрял, но светлината беше бледа и анемична. Дори вече му се искаше да се връща на компютъра. Там се чувстваше уютно — в този свят, в който можеше да общува с когото си поиска освен с жена си.

Днес имаше още нещо, за което нямаше търпение. Щеше да отиде у брат си в Парамъс, за да вземе един велосипед. Джоуи си беше купил нов маунтинбайк и даваше стария на сина на Алигзандър. Момчето адски се вълнуваше и на два пъти му праща есемес от училище, за да пита „как вървят нещата“.

Младежка нетърпеливост.

Алигзандър погледна на запад и видя новия Търговски център, или както там го наричаха. Беше на работа в първата си фирма — една банка, за която програмираше — когато станаха атентатите. Две хиляди и първа. Новият небостъргач беше впечатляващ, по-интересен от архитектурна гледна точка в сравнение с простите правоъгълни форми на предшествениците му. Въпреки това нищо не можеше да се мери с величието им, със стила им.

Какви времена. Синът му се беше родил в деня на атаките. Алигзандър и жена му се отказаха от първоначалния план да го кръстят на баща й и вместо това избраха името Емъри — на името на архитектурното бюро „Емъри Рот и синове“, което заедно с „Минору Ямасаки“ бе проектирало „Близнаците“ на Световния търговски център.

Алигзандър продължи на запад към апартамента си, където щеше да вземе колата, за да отиде на работа. Спря на един светофар и случайно погледна назад. Зад него вървеше някакъв тип с наведена глава. Млад, с тъмни дрехи и плетена шапка. С чанта или раница през рамо. Не беше ли същият, когото бе видял седнал в едно кафене срещу фитнес клуба?

„Следи ли ме?“

Алигзандър живееше в града от петнайсет години. Смяташе Ню Йорк за един от най-безопасните градове на света. Но не беше глупак. Той си изкарваше прехраната благодарение на злодеите. Когато започна работа като програмист преди няколко години, основното му задължение беше да пише софтуер, който ускорява работата на сървърите, увеличава мрежовия трафик и позволява на различните операционни системи да комуникират безпроблемно. По-късно се специализира в системи за сигурност. Професионалните хакери, терористите и всякакви отрепки, разполагащи с предостатъчно време и твърде много мозъчни клетки, атакуваха банковите институции като тази, в която работеше той, с все по-голяма дързост и находчивост.

Такава беше сега специалността на Алигзандър — да хвърля гвоздеи на пътя на някои доста умни и доста коварни хакери.

Беше чувал за специалисти по компютърна сигурност, срещу които е имало физически нападения. Понякога се питаше дали и за него няма такъв риск. Нямаше данни някой хакер да знае името му, но също си даваше сметка, че е невъзможно да запазиш цялата информация за себе си в тайна, ако някой е решил да те открие.

Когато наближи блока си, Алигзандър спря и като се престори, че говори по телефона, отново погледна назад. Мъжът с плетената шапка продължаваше да върви след него с наведена глава. Не даваше вид да обръща внимание на Алигзандър. Неочаквано, без да спира, предполагаемият хакер влезе в една сграда на отсрещния тротоар — стара, неизползвана, с табела „Дава се под наем“, закачена пред мръсните прозорци. Може би беше агент по недвижими имоти или нов наемател. Или пък служител от поддръжката, дошъл да провери някой недобре функциониращ бойлер (очакваше се мразовита вечер).

Развеселен от безпредметния си страх, Алигзандър продължи до сградата си и входа на подземния гараж, където държеше субаруто си. Паркомястото беше лукс — самото то струваше повече от първия му апартамент. Но гарантирано място за колата за сметка на свободното паркиране на улицата — несравнимо. Само едно нещо беше по-добро — това, че паркомястото беше покрито и не се налагаше да рине сняг или да стърже скреж. Много дълбоко покрито — на третото подземно ниво.

Той махна на пазача, който се провикна:

— Здравейте, господин Алигзандър. Кога ще се оправи? Нали знаете какво имам предвид?

Хилавият мургав мъж вдигна очи към небето.

Повтаряше едно и също вече седмица.

Алигзандър се усмихна и сви рамене. Слезе по спиралната рампа в мрачното подземие.

На най-долния етаж, в къщата на Суби — както жена му галено наричаше автомобила — той продължи под ниския таван към подаващата се предница на зеленото возило. Гаражът, или поне този етаж, бе абсолютно пуст. Но той вече не се чувстваше неспокоен, след като въображаемият убиец се беше вмъкнал в сградата отсреща. Освен това никой грабител — или хакер, възнамеряващ да счупи пръстите на Алигзандър, за да не може да пише на компютъра — не би рискувал да го нападне тук. Единственият начин да се влезе бе покрай бдителния пазач.

Нали знаете какво имам предвид?…

Приближи субаруто, извади ключовете и натисна копчето на дистанционното. Фаровете примигнаха. Той продължи към колата, като си мислеше за колелото за сина си. Нямаше търпение да кара собствения си десетскоростен байк заедно с Емъри в Сентръл Парк този уикенд.

Тъкмо се усмихваше, предусещайки удоволствието, когато някакъв тип се показа иззад разделителната стена отдясно и го удари по врата.

— Какво?… — възкликна Алигзандър и се завъртя.

О, боже, боже… мъжът носеше сив гащеризон като майстор или служител от поддръжката, но лицето му беше като на извънземен — покрито с плътно прилепнала жълтеникава гумена маска.

В ръката му с жълта ръкавица Алигзандър видя спринцовка.

Той докосна врата си, където усети леко щипане.

Мръсникът му бе инжектирал нещо! Първото, което си помисли, беше СПИН.

Някакъв психопат. Не, не, не…

После си каза: „Няма да му се дам“. Алигзандър беше карал курсове по самозащита и кикбокс. Да не говорим за хилядите коремни преси и упражнения с гирички. Обърна се към нападателя и здраво запъна краката си, дръпна назад дясната си ръка, спомни си как да удари бързо.

Едно, две, удар.

Едно, две…

Ръката му обаче не го слушаше. Натежала. Толкова тежеше, че не можеше да я вдигне. Забеляза, че смразяващата паника, шокът вече ги нямаше. Вече не се страхуваше.

И когато бледата светлина избледня още повече, разбра:

Не, това не беше заразена кръв. Разбира се, че не. Мръсникът му инжектира някаква упойка. Да, да, беше същият тип, който го следеше. Който се вмъкна в отсрещната сграда. Но как?… О, там. Имаше отворена малка метална врата. Зад нея — тъмно като входа на тунел или мазе. Какво целеше този тип? Да отвлече Алигзандър? Да го принуди да издаде кода или недостатъците на програмите на клиентите си?

— Шшшшти каж… ааа… — опита се да изрече Алигзандър.

Хайде, кажи го! Хайде! „Ще ти кажа всичко, което искаш. Само ме пусни.“

— Шшшш. Тиии. Кооо искшшш…

Сричките се разпадаха.

Думите се давеха в гърлото му.

С голяма изненада установи, че вече не стои прав, а е седнал, парализиран, втренчен в маскирания психопат. Огледа се. Гумата на Суби. Опаковка от „Хърши“. Овално петно от засъхнала кучешка пикня.

Нападателят се наведе над раницата.

Мракът се сгъстяваше — толкова, че Алигзандър присви очи — той видя странна татуировка на лявата ръка на нападателя. Змия… не, стоножка. С човешко лице.

Неусетно се оказа проснат по гръб, твърде изнемощял, за да седи. Нападателят грубо дръпна ръцете му зад гърба и му сложи белезници. Отново го обърна по гръб.

Това, че този тип носеше гумена маска, приличаща на разтапяща се кожа, и зловеща татуировка, не означаваше, че е убиец психопат. Не, той искаше паролите за главния сървър на „Ливингстън Асошиейтс“. И за отключване на системата за сигурност на „Банк ъф Ийстър Насоу“.

Със сигурност.

Не беше психо.

Това беше само бизнес. Нищо повече. Те не искаха да го наранят. Единственото, което ги интересуваше, беше информацията. Хубаво, той щеше да им я даде. Пароли? Щеше да им даде пароли.

Само бизнес, нали?

Но защо вдигаше якето и ризата на Алигзандър и толкова внимателно оглеждаше корема му? Защо галеше кожата му с твърд, изпитателен пръст?

Нямаше как да е… друго освен…

Мракът го обгърна напълно.