Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (11)

11.

— Здрасти, пич. Сядай. Ей сега ще ти обърна внимание. Ако искаш, прегледай каталога. Може да си намериш нещо забавно, нещо да впечатляваш мацките. Човек никога не е прекалено стар, за да се изрисува.

Младежът хвърли поглед на обикновената венчална халка на пръста на Лон Селито и отново съсредоточи вниманието си върху младата блондинка, с която говореше преди това.

Татуировчикът — и собственик на ателието — беше около трийсетте, мършав като скелет. Носеше добре изгладени черни дънки с хубава кройка и бяла, безупречно чиста фланелка без ръкави. Тъмнорусата му коса бе вързана на дълга опашка. Имаше контешка брадичка — сложно оформена, спускаща се от горната устна с четири линии тъмни мъхести косми, обикалящи устата и сливащи се отново на брадичката му в спирала. Бузите му бяха гладко избръснати, но бакенбардите, остри като куки, бяха завити към ушите. От горната част на всяко ухо към висулката отдолу се спускаше стоманена пръчица. По една подобна, но по-малки, бяха прокарани вертикално през всяка вежда. При това оформление на лицевото окосмяване и тези пиърсинги татуировките на Супермен на едната ръка и на Батман на другата изглеждаха доста безобидно.

Селито направи крачка към него.

— Казах един момент, пич. — Татуировчикът изгледа изпитателно детектива. — Знаеш ли, за човек на тази възраст и с тия габарити (не се обиждай) си доста добър екземпляр. Кожата ти няма да се отпусне. — Гласът му затихна. — Олеле. Я гледай!

На Селито му беше писнало от глупости, затова навря златната си полицейска значка в лицето на отрепката по начин, едновременно флегматичен и агресивен.

— Добре, добре. Полиция. Ченге ли си, пич?

Младежът седеше на столче до едно удобно на външен вид, но доста изтъркано черно кожено кресло, заето от момичето, с което говореше, когато Селито влезе. Тя носеше изключително тесни дънки и сива фланелка без ръкави, а отдолу — нещо, което приличаше на три сутиена или камизолки, или каквото там се наричаха. Розов, зелен и син. Смайващо златистата й коса беше дълга от лявата страна и късо подстригана от дясната. Имаше красиви черти, ако се абстрахираш от шантавата прическа и неспокойните очи.

— С мен ли искаш да говориш? — попита татуировчикът.

— Искам да говоря с Ти-Ти Гордън.

— Аз съм Ти-Ти.

— В такъв случай искам да говоря с теб.

Наблизо друг татуировчик, дебеланко около трийсетте, с камуфлажни панталони и фланелка, работеше върху друг клиент — мускулест мъжага, легнал по корем върху кожена кушетка като в студио за масажи. Татуировката на гърба му щеше да представлява изящно изрисуван мотоциклет.

Художникът и клиентът погледнаха Селито, който също ги изгледа.

Двамата се върнаха към заниманието си.

Детективът отново погледна Гордън и момичето с нестандартната прическа. Тя бе видимо смутена, доста изнервена. Гордън обаче изобщо не изглеждаше впечатлен от присъствието на полицая. Собственикът на студиото за татуировки „Соник Хъм-дъм“ имаше всички възможни разрешителни и чинно си плащаше данъците — детективът бе проверил.

— Потрай малко да свърша.

— Важно е — настоя Селито.

— Това, което правя тук, също е важно, пич.

— Не, пич. Сега ще седнеш ей там и ще отговаряш на въпросите ми. Защото моето важно е по-важно от твоето важно. А вие, Лейди Гага, ще ни оставите насаме.

Тя кимна.

— Ама… — опита се да възрази Гордън.

— Чувал ли си за член двеста и шейсет, алинея двайсет и едно от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк? — заплашително попита Селито.

— А… ммм… да. — Гордън кимна делово.

— Престъпление е да татуираш непълнолетни и наказанието е толкова строго, колкото блудство с дете втора категория. — Детективът погледна клиентката и изръмжа: — Ти на колко си години, между другото?

— На седемнайсет — отговори тя, вече през сълзи. — Съжалявам, просто аз не… наистина, не съм…

— Ще довършиш ли изречението скоро?

— Аз… моля ви, не съм…

— Ще бъда ясен: Изчезвай от тук!

Тя хукна, като забрави якето си от изкуствена кожа. След няколко крачки спря, поколеба се, после се върна бързо, грабна дрехата и отново си тръгна, този път за постоянно.

Селито отново се обърна към собственика на студиото. Забавляваше се, макар че Гордън не изглеждаше много притеснен. Детективът пробва с по-сериозна заплаха:

— Това е леко престъпление клас Б и се наказва с три месеца затвор.

— Наказва се с до три месеца затвор — поправи го Гордън, — но представянето на валиден документ за самоличност от страна на клиента е убедителен оневиняващ аргумент. Шофьорската й книжка изглеждаше много истинска. Първокласен фалшификат. Заблуди ме, че е валидна. Съдебните заседатели ще ми повярват.

Селито се опита да запази спокойно изражение, но не му се удаде.

— Не че има някакво значение — продължи Гордън. — Не смятах да я татуирам. Бях се вживял в ролята на Зигмунд.

Детективът го погледна въпросително.

— Фройд — поясни младежът. — Един вид приятелска психотерапия. Много искаше да й направя татуировка, но аз се опитах да я разубедя. Мацето е от Куинс или Бруклин и приятелят й я зарязал заради някаква пачавра с квинто черепа.

— Какво?

— Пет. Квинто. Черепи, сещаш ли се? Тя искаше седем. Септо.

— И как вървеше терапията, докторе?

— Отлично. — Татуировчикът се намръщи. — Тъкмо я разубеждавах, когато цъфна ти. Сеансус интеруптус. Обаче мисля, че засега се уплаши достатъчно и няма да го направи.

— Разубеждава я, значи?

— Да. Измислих някакво обяснение от рода, че татуировката ще прецака кожата й. Че след няколко месеца ще изглежда с десет години по-дърта. Което е пълна глупост, защото островитянките в Тихия океан се татуират, за да изглеждат по-млади. По устните и клепачите. Ох! Предположих, че не е запозната с обичаите на самоанците.

— Нали уж я мислеше за пълнолетна. Защо се опита да я разубедиш?

— Пич, първо се усъмних в книжката. Но това не беше основното. Беше дошла с грешния мотив. Човек се татуира, за да изрази себе си. Не за отмъщение или за да направи напук на някого. Не защото искаш да бъдеш онова глупаво момиче с татуировка на дракон. Татуирай се, за да бъдеш себе си, а не за да бъдеш някой друг. Схващаш ли?

„Не съвсем“ — казваше изражението на Селито.

Другият обаче продължи:

— Видя ли косата й, зловещия грим? Но въпреки това не е подходящ кандидат за татуиране. Носеше чантичка „Хълоу Кити“, за бога! И кръстче на Свети Тимотей на врата. По ваше време бихте я нарекли „добро момиче“. Представям си я в някоя старомодна лимонададжийница.

„По мое време? Лимонададжийница?“ Селито неохотно започваше да вярва на младежа.

— Освен това нямам достатъчно голяма лигнярска топка — каза татуировчикът, като се ухили широко.

— Лигнярска…

Гордън обясни: ставаше дума за тенистопка, която даваше на клиента, ако не е сигурен, че ще издържи болката от процеса на татуиране.

— Това маце нямаше да се справи. Ако искаш татуировка, трябва да си готов за болката. Това е истината: болка и кръв. Отдаденост, пич. Схващаш ли? Кажи сега какво те води насам, след като вече знаем, че не е кризата на средната възраст.

Детективът изръмжа:

— Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?

— „Чат ли си“ е от твоето време.

— От моето време. Моето и на хипитата.

Ти-Ти Гордън се засмя.

— Имам нужда от помощ по едно разследване — каза Селито.

— Нямаш грижи. Една минутка.

Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега — с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави — работеше върху младеж към трийсетте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.

Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си кантора, за да работи цялата нощ.

Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предложения.

Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стотици цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи… много от тях — психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха закрити със завески. Селито се досещаше на какви телесни части са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.

Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон — с регулируеми кресла за клиентите и високи табуретки за татуировчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпреки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипировка и стерилизиране.

„130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“

Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Селито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пластмасови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе подредено и чисто.

Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.

Собственикът отвори бутилката. Кимна към входа, където мънистата още се поклащаха.

— Ето в какво се превърнахме — каза на Селито, сякаш бяха първи приятели.

— В какво?

— Нали видя оня пич с костюма? Оня със сокола. Забеляза ли къде си прави татуировката?

— На бицепса.

— Точно така. Високо. На място, лесно за скриване. Пичът има две цяло и три деца или ще има в близките две-три години. Завършил е Колумбийския или Нюйоркския университет. Адвокат или финансист. — Той поклати глава и опашката му се раздвижи. — Навремето татуировките бяха нещо забранено. Правехме ги само на лоши момчета и момичета. Сега, за да отвориш ателие, е достатъчно да щракнеш с пръсти. Вече ще започнат да отварят ателиета за татуировки и в моловете. Като закусвални за бургери.

— За това ли са тия пръчки? — попита Селито, като кимна към пиърсингите на татуировчика.

— Човек се принуждава на крайности, за да привлече вниманието. Ох, това прозвуча патетично. Извинявай. И така, с какво мога да помогна, детективе?

— Обикалям големите татуировъчни студиа в града. Досега никой не успя да ми помогне, но всички ми препоръчаха да се обърна към теб. Казаха, че това е най-старото студио в града. И че познаваш всички в занаята.

— Не мога да твърдя, че е най-старото. Татуирането в САЩ — имам предвид съвременните методи, не при първобитните племена — е започнало от Ню Йорк. В Бауъри към края на деветнайсети век. През шейсет и първа обаче било забранено заради случаи на хепатит. После отново било легализирано през деветдесет и седма. Виждал съм документи, че това ателие датира от двайсетте — човече, било е велико време! Тогава, ако имаш татуировка, си бил господин Алтернативен. Или госпожица Алтернативна. При жените е било рядко явление, макар че не липсват и такива примери. Майката на Уинстън Чърчил е имала змия, захапала опашката си.

Гордън забеляза, че Селито не проявява голям интерес към урока по история, затова сви рамене: „Явно интересите ни се различават. Няма проблем“.

— Това, което ще ти кажа, е поверителна информация — каза детективът.

— Нямаш грижи, пич. Хората ми разказват всякакви простотии, докато ги работя. Притесняват се и започват да приказват. Забравям всичко, което чуя. Професионална амнезия. — Той се намръщи. — За някой от клиентите ми ли става дума?

— Нямам основания за това, но не е изключено. Мислиш ли, че ако ти покажа една татуировка, ще можеш да ми кажеш нещо за човека, който я е направил?

— Възможно е. Всеки има свой личен стил. Дори ако двама души използват един и същи шаблон, ще има разлика. Има значение как си се научил да татуираш, каква машинка използваш, какви игли си си направил. Хиляди неща. Няма гаранция, но съм работил с татуировчици от цялата страна, ходил съм на семинари в почти всеки щат. Може и да ти помогна.

— Чудесно. Ето. — Селито бръкна в куфарчето си и извади снимката, която Мел Купър бе отпечатал.

Гордън се наведе, намръщи се, разгледа внимателно снимката.

— Човекът, който е направил това, си е разбирал от работата — определено е професионалист. Но не разбирам какво е това възпаление. Няма мастило. Кожата е зачервена и подута. Има силна инфекция. И няма цвят. Невидимо мастило ли е използвал?

Отначало Селито си помисли, че татуировчикът го будалка, но Гордън обясни, че някои хора не искат да се ангажират прекалено, затова си правят татуировки със специални вещества, които изглеждат невидими, но се виждат на ултравиолетова светлина.

— Лигльовците, а?

— Точно в десетката, пич! — отговори Гордън и вдигна юмрук към детектива. Селито реши да го чукне със своя. Татуировчикът се намръщи: — Имам чувството, че има още нещо. Прав ли съм?

Селито кимна. Бяха премълчали за отровата пред медиите — тази подробност от метода на действие на убиеца можеше да вдъхнови имитатори. А ако се появяха информатори или самият извършител се обадеше, за да се перчи, това бе начин да отсеят хората, разполагащи с истинска информация за убийство.

Освен това по правило детективът предпочиташе да обяснява колкото може по-малко, когато разпитва свидетели или търси съвет от външни лица. Сега обаче нямаше как — трябваше му помощта на Гордън. Освен това пичът започваше да му харесва.

Пич…

— Престъпникът, когото издирваме, е използвал отрова вместо мастило.

Очите на младия мъж се разшириха от удивление; металните пръчици на веждите му се вдигнаха силно.

— Боже мой! Не! Невъзможно.

— Истина е. Да си чувал за някого, който прави такива неща?

— Абсурд! — Гордън прокара пръсти по сложно оформената си брада. — Това е ужасно. Леле. Виж, ние… татуировчиците сме нещо като комбинация между художници и пластични хирурзи — хората ни се доверяват. Имаме специална връзка с клиентите си. — Гласът му стана по-суров. — Да използваш татуиране, за да убиеш някого. Ужас!

Телефонът иззвъня, но той сякаш не чу. След малко обаче едрият му колега, който работеше върху татуировката на мотоциклет, подаде глава през завесата от мъниста.

— Ей, Ти-Ти.

— Какво?

— Търсят те. Можем ли да татуираме стодоларова банкнота на врата на някакъв тип.

Акцентът му беше южняшки, но Селито не можа да прецени откъде.

— Стотачка ли? Да, какво ни пречи?

— Ами, не е ли забранено да се татуират пари?

Гордън завъртя очи.

— Едва ли ще се напъха целият в ротативките в Атлантик Сити.

— Просто питам.

— Няма проблем.

Мъжагата каза по телефона:

— Да, господине, ще го направим.

Затвори и понечи да излезе, но Гордън го спря:

— Изчакай малко. — Обърна се към Селито: — Еди е обикалял доста. Може и него да разпитате.

Детективът кимна и Гордън ги запозна:

— Еди Бофорт, детектив Селито.

— Приятно ми е.

Провлачен говор от атлантическото крайбрежие, помисли си Селито. Мъжът имаше приветливо лице, което не отговаряше на покритите с татуировки ръце — главно на диви зверове.

— Детектив. Полиция. Хъммм.

— Кажи на Еди каквото каза и на мен.

Селито обясни ситуацията на Бофорт, който посрещна новината със същото изражение на удивление и ужас, както Гордън.

— Чувал ли си за някого, който използва татуирането като оръжие, Еди? С отрова или без.

— Не — прошепна Бофорт. — Никога.

Гордън кимна към снимката и отбеляза:

— Хубава татуировка.

— Да. Знаел е какво прави. Това с отрова ли е?

— Да — отговори Селито.

Гордън попита:

— Как я е задържал? Как я е накарал да стои неподвижно толкова дълго?

— Упоил я е. Но не му е трябвало чак толкова много време. Мислим, че е направил татуировката за петнайсетина минути.

— Петнайсет? — удиви се Гордън.

— Това необичайно ли е?

Бофорт се намеси:

— Дали е необичайно? По дяволите, човече, не познавам никого, който може да изрисува такова нещо за петнайсет минути. За това е необходим поне час.

— Да — потвърди Гордън.

Бофорт кимна към предната част на студиото:

— Чака ме полугол мъж на легло. Трябва да действам.

Селито му благодари, после попита Гордън:

— Добре, само като гледаш това, можеш ли да ми кажеш нещо за човека, който го е направил?

Гордън се приведе напред и внимателно огледа снимката на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Веждите му се събраха.

— Не се вижда много ясно. Имаш ли по-близък план? Или с по-добра разделителна способност?

— Можем да извадим.

— Може да дойда до участъка. Ха-ха, винаги съм искал да го направя.

— Работим с външен консултант. Там… Момент.

Телефонът на Селито започна да вибрира. Той погледна дисплея, прочете текстовото съобщение. Интересно. Обади се и проведе кратък разговор.

После се обърна отново към Гордън:

— Трябва да тръгвам, но ела на това място. — Написа името и адреса на Райм. — Това е къщата на консултанта. Аз трябва да се отбия през участъка, после ще се видим там.

— Дадено. Кога?

— Веднага.

— Добре. Хей, искаш ли някой глок или нещо подобно?

— Какво? — не разбра Селито.

— Някоя татуировка гратис. Пистолет, череп. Или полицейска значка?

— Без черепи и без значки. — Детективът посочи картичката с адреса в Сентръл Парк. — Искам само да дойдеш.

— Веднага.

— Бързо схващаш, пич.