Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (20)

20.

На десетина метра от мъжа Амелия Сакс стисна по-здраво пистолета и повтори по-рязко:

— Раницата на земята! Ръцете на тила! Веднага!

Жената, която той се канеше да нападне, на броени крачки от него се обърна. Тя бързо осъзна какво се случва, недоумението й се смени с ужас:

— Не, моля ви, не!

Нападателят беше с яке, не с по-дългото палто, с което свидетели бяха забелязали техния извършител, но имаше същата плетена шапка и черна раница. Ако грешеше, Сакс щеше да се извини.

— Изпълнявай! — изкрещя отново.

Все още с гръб към нея, той бавно вдигна ръце. Единият му ръкав се смъкна и тя забеляза червена татуировка на лявата му ръка, започваща от опакото на дланта и скриваща се под якето. Змия или дракон.

Той вдигна ръце, но не хвърли раницата.

По дяволите. Щеше да побегне.

И наистина, в следващия миг мъжът дръпна шапката надолу, за да скрие лицето си, и скочи напред, сграбчи жената и я завъртя пред себе си. Притисна гърлото й с ръка. Тя изпищя и започна да се съпротивлява. Тъмните й очи бяха широко отворени от страх.

Добре. Значи беше Извършител 5–11.

Сакс бавно тръгна напред, като търсеше права линия за стрелба.

Не намираше — основно заради паникьосаната заложничка, която се опитваше да се измъкне, като риташе и се гърчеше. Той доближи лице до ухото й, прошепна нещо и тя престана да се бори.

— Имам пистолет! — изкрещя нападателят. — Ще я убия. Хвърли оръжието. Веднага!

— Не! — извика Сакс.

Защото в такава ситуация никога не трябва пускаш оръжието, не трябва да изпускаш целта от прицел. Твърдо правило. Тя се съмняваше, че нападателят има пистолет — защото, ако имаше, отдавна щеше да го е извадил и да започне да стреля — но дори да беше въоръжен, тя нямаше да го изпусне от мушка.

Сакс се прицели в главата му и това би било лесен изстрел при неподвижна мишена, но той бавно се оттегляше назад и настрани и се криеше зад заложничката.

— Моля ви, не ме наранявайте! Моля! — стенеше тихо жената.

— Млък! — изсъска нападателят.

Сакс се опита да го вразуми:

— Чуй ме, от тук няма как да се измъкнеш. Вдигни ръце и…

Една врата наблизо се отвори и в коридора излезе хилав младеж със синя престилка. Това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Сакс за миг.

И достатъчно, за да даде шанс на нападателя. Той блъсна заложничката към Сакс и преди полицайката да се отдръпне и да се прицели, се хвърли настрани и изчезна през друга врата.

* * *

Сакс изтича покрай жената с тъмносиния костюм. Ужасена, тя погледна полицайката с широко отворени очи и се притисна до стената.

— Кой беше?

Нямаше време за приказки. Сакс отвори вратата и надникна зад нея. Нямаше опасност, нямаше мишена. Извика назад към жената и медика:

— Качете се във фоайето. Веднага! Чакайте там! Извикайте полиция.

— Кой? — извика жената.

— Хайде!

Сакс се обърна и внимателно мина през вратата, откъдето бе избягал престъпникът. Ослуша се. Чу тихо потракване отдолу. Логично — той нямаше да бяга към горните етажи. Извършител 5–11 беше Убиецът от подземията.

Сакс не беше дошла подготвена за тактическа операция, затова нямаше радиостанция, но извади айфона си и набра 911. Така беше по-лесно, отколкото да минава през централата. Докладва код 10–13, тоест полицай, имащ нужда от подкрепления. Предполагаше, че заложничката и болничният работник също ще подадат сигнал, но можеха да се скрият и да не направят нищо, за да не се замесват в неприятности.

Още един етаж надолу по стълбите. Решително, но бавно. Не знаеше дали престъпникът не е изтропал само с вратата на долното ниво, за да подлъже, а после не се е върнал да я причака с пистолета, който все пак може би носеше в джоба си.

Тя изобщо не беше очаквала, че това посещение ще я срещне очи в очи с извършителя. Райм изказа предположението, че може да избере за мишена някоя болница. Според профила, направен от Тери Добинс, като организиран престъпник убиецът планираше атаките предварително. Това означаваше, че някои от частиците от мястото на убийството на Клоуи Мур може да са от местата на следващи планирани нападения.

Това, което Рон Пуласки откри четирийсет минути по-рано, бе, че частиците от инуудски мрамор, събрани от Сакс, са характерни само за тази част на Манхатън и че разрешително за взривни дейности е било издадено на фирмата, строяща в момента новото крило на Медицински център „Горен Манхатън“. Други улики — индустриалният почистващ препарат и лепилото, което може да се използва за превръзки — също подсказваха, че убиецът е посетил болница, докато е планирал нападението над жертва номер две.

Сакс не очакваше да попадне на него.

Тя си пое дълбоко въздух, спря до аварийната врата, отвори я и зае поза за стрелба. Завъртя се на всички посоки. На този етаж се намираше моргата. До две покрити с чаршафи носилки стояха четирима служители с престилки, разговаряха и пиеха кафе.

Обърнаха се, видяха пистолета, после — Сакс, и се ококориха от страх.

Тя показа значката си.

— Бял мъж с яке. Около метър и осемдесет, с плетена шапка или маска. Слабо телосложение. Минавал ли е?

— Не.

— От колко време сте тук?

— Десет-петнайсет минути…

— Влезте вътре и заключете вратата.

Един от санитарите понечи да избута едната количка към вратата, но Сакс го спря:

— Само живите.

Отново на мрачното стълбище. Още стъпала надолу. Стигна до най-долното подземно ниво. Сигурно бе слязъл тук.

Хайде.

Бързо.

Когато се движиш, не могат да те хванат…

Отвори вратата, завъртят пистолета надясно и наляво.

Етажът беше пуст, зает главно от съоръжения на инфраструктурата и складове.

Тя продължи напред, като постоянно се въртеше на една или друга посока. Защото все я глождеше мисълта, че престъпникът изобщо не се опитва да бяга. Може би беше клопка. Може би се криеше, за да убие преследвачката си.

Тя си спомни цитата от „Серийни градове“, посветен на Райм:

Експертите от правозащитните служби се обединяват в мнението, че най-голямото умение на Линкълн Райм е способността да предугажда следващите ходове на престъпниците.

Може би Извършител 5–11 също предугаждаше.

Тери Добинс бе предупредил също, че няма да се поколебае да нападне полицай.

Сакс огледа коридора, докато очите й се нагаждаха в полумрака. Престъпникът сигурно не беше тръгнал наляво — там нямаше изход. Надясно според една табела беше поликлиниката.

Можеше да е избягал натам… или да я дебне някъде.

Но нямаше друг изход, освен да действа.

Юмручно време…

Сакс тръгна надясно.

Изведнъж пред нея се появи човек, който се приближаваше по коридора. Тя спря, долепи се до стената и се прицели високо по посока на мъжа.

— Ей — извика той. — Виждам те. Полицай ли си?

Към нея се приближи едър чернокож с черна униформа на охранител (всяваща повече респект от стандартните полицейски униформи).

— Виждам те! Полицай.

Тя прошепна рязко:

— Ела тук! Прикрий се. Тук някъде има престъпник.

Той се приближи и се долепи до стената.

— Аз съм Амелия.

— Лерон. — Негърът бързо огледа коридора. — Чух код десет-тринайсет.

— Чул си?

— Имам радиоскенер.

— Пратиха ли подкрепление?

— Да.

Тя забеляза на хълбока му една „Берета Нано“ — малък пистолет, 9-милиметров и достатъчно точен при добри условия, ако си овладял дългия спусък. Необичайно оръжие за болничен охранител. На Сакс й направи впечатление, че не го е извадил. Нямаше мишена, значи нямаше нужда. Това обясняваше нещата.

— Къде си служил?

— В деветнайсети.

Един от участъците в Горен Ийст Сайд.

— Патрул. Пенсиониран по болест. Диабет. Гадна работа. Стой по-приведена. — Той говореше задъхано. — Не че…

— От поликлиниката ли дойде?

— Да. Днес ми се падна този район. Извикаха ме от охраната на болницата. — Погледна зад нея и се изсмя. — Никой от братята, с които работя, не е слязъл да види какво става, а?

— Значи няма как да се е измъкнал оттам.

— Не. Няма как да мине покрай мен.

Лерон отново се огледа — зад тях, наляво, надясно.

Значи Извършител 5–11 беше наблизо. Но нямаше много места, където да се скрие. Имаше само няколко врати и повечето — складове, трафопостове, инфраструктура — бяха заключени с катинари.

Лерон прошепна:

— Раница.

— Да.

— Бомба?

— Не е в метода му. Сериен убиец, предполагаме.

— Оръжие?

— Каза, че има, но не видях.

— Ако само каже, а не го покаже, обикновено няма.

Вярно беше.

— Лерон, по-добре се качвай горе. — Сакс кимна към стълбите. — Аз ще се оправя тук.

Според правилата трябваше да държи цивилните (какъвто беше Лерон въпреки униформата на командос и италианския патлак американско производство) далеч от опасни ситуации.

— Съжалявам, детектив — решително отговори чернокожият. — Болницата е моя територия. Никой не може да ми се меси тук. Даже да ми кажеш да се чупя, ще тръгна след теб. И сигурно не искаш да чуеш стъпки зад гърба си на такова зловещо място.

Подкреплението сигурно щеше да пристигне след десет-петнайсет минути.

Сакс се подвоуми. Нямаше да се забавят чак толкова.

— Добре. Само не стреляй с това дамско пистолетче, освен ако заподозреният не се кани да ме гръмне. Или теб. А ако те прострелят, ще трябва да изпиша една кофа мастило обяснения, а това ме вбесява.

— Разбрах.

— Ще вървим заедно, Лерон. Хайде.