Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (24)

24.

Райм сновеше напред-назад с инвалидната количка пред големия монитор. Бяха минали около четирийсет минути от подаването на сигнала, че убиецът е пуснал отровен газ на шестия етаж на поликлиниката.

На екрана се виждаше входът на постройката, а отзад — самата болница — директна видеовръзка от камерите на специализирания отряд.

Отвън се позвъни и Том отиде да отвори. Вратата изщрака и воят на вятъра проникна в къщата.

Райм чу познатите тежки стъпки, предвещаващи появата на Лон Селито.

Ах…

Детективът се появи на входа на стаята. Спря. Беше намръщен.

— Е — саркастично започна Райм, — много ми е интересно…

— Стига, Линк — измърмори Селито, като свали мократа си шапка. — Това беше…

— Интересно ми е, както казах. На някого не му ли хрумна? Поне на един от вас? Не му ли хрумна на някого в цялата шибана полиция, че не санитар е подал сигнала за отровен газ? Че самият убиец е подал сигнала? За да ви прати да проверявате лицата на всички бинтовани пациенти.

— Линк…

— И никой да не се поинтересува от човека с пластмасовия предпазен шлем, каквито обикновено носят татуировчиците, и гащеризон, който спокойно излиза през главния вход, дегизиран като санитар от „Бърза помощ“.

— Вече знам, Линк.

— Значи на никого не му е хрумнало. Чак…

— Разбрах забележката ти, Линк.

— … сега всичко ни стана ясно…

— Линк, понякога си голям задник. Да знаеш.

Райм знаеше и не му дремеше.

— А какво става с претърсването на Марбъл Хил?

— Пропускателни пунктове на всички главни улици, полицаи на всяка автобусна спирка и метростанция в района.

— За да търсят…

— Бял мъж около трийсетте, който диша.

Компютърът на Райм иззвъня и той отвори току-що получения имейл. Беше от Джейн Ийгълстън, от криминалистите, която бе направила фоторобот на нападателя въз основа на описанието, дадено от Хариет Стантън. Рисунката показваше млад мъж със славянски черти, високо чело и сключени вежди. Светлите очи му придаваха стряскащ, зловещ вид.

Райм не вярваше, че доброто и злото могат да се проявяват във външния вид, но интуицията му подсказваше, че това е лице на наистина опасен човек.

Наблизо светна друг монитор и на него се появи лицето на Амелия Сакс.

— Там ли си, Райм?

— Да, да, Сакс. Казвай какво има.

Това беше компютърът, който използваха за видеовръзка в реално време с полицаи от други градове, за разпити от време на време и за разговори в „Скайп“ с децата на най-близкия роднина на Райм — братовчед му, който живееше в Ню Джърси (е, това го правеше най-често Сакс, за да им чете приказки и да им разказва вицове). Сакс и Пам също си приказваха онлайн, понякога с часове.

Райм се питаше дали това ще продължава сега, след скарването между двете.

— Какво става? — попита Амелия. — Наистина ли се е измъкнал?

Райм се намръщи и погледна Селито, който завъртя очи и отвърна:

— Избяга, да. Но получихме добро описание от заложничката.

— Какво е положението с охранителя, Сакс?

— Има нужда от кратко лечение на очите, нищо сериозно. Беше посипан с формалдехид и отрязани мъжки гениталии. Това имаше в стъкленицата. И той никак не е доволен. — Тя се засмя леко. — Беше тъмно, видях човешка плът на пода. Помислих, че убиецът е хвърлил киселина и тя разяжда лицето на охранителя. Но сега е добре. И така, Лон, как върви преследването?

Детективът обясни:

— Имаме наши хора под прикритие на всички автобусни спирки и метростанции в Марбъл Хил, а също на север и юг — по първа линия. Може да е взел такси, но мисля, че не иска никой да го вижда — в случая шофьорът. Според нашия експерт по татуировките той не е от тук, значи вероятно не знае за нелегалните таксита. Залагаме, че ще използва обществения транспорт.

На монитора Сакс кимна, но в следващия момент картината застина и се размаза. Скапаният Интернет!

След малко връзката се оправи.

— Може да се опита да вземе влак на изток — отбеляза Сакс.

— Да, сигурно може.

— Добра забележка — каза Райм. Обърна се към Селито: — Изпрати част от хората си по линия четири, а също по Д и Б. Това е Централен Бронкс. Едва ли ще отиде по̀ на изток от там.

— Хъм, добре — измърмори детективът и се дръпна, за да даде указания по телефона.

Сакс каза:

— Хрумна ми нещо, Райм.

— И то е?

— Имаше десетки складови помещения, в които можеше да се скрие. Защо избра точно това?

— И как мислиш?

— Бил е там и преди. Мисля, че там е възнамерявал да завлече Хариет Стантън, за да я татуира.

— Защо?

— Там е като в музей на кожата.

Сакс описа препарираните тъканни образци в стъклениците.

— Кожа. Разбира се. Неговата мания.

— Именно. Има вътрешни органи, мозъци. Но близо половината от стъклениците съдържат експонати с кожа.

— Да не създаваш някаква нова тъмна психология, Сакс? Не съм убеден, че ще ни помогне. Вече знаем, че има особен интерес към кожата.

— Просто предполагам, че е прекарал там повече време, отколкото ако просто го беше проверявал като възможно мястото за убийство. Нещо като турист в музея, така да се каже. Това помещение го е привличало. Направих огледа три пъти.

— Аха, това вече е оправдано използване на психологическите фантасмагории.