Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (23)

23.

Лон Селито се втурна в главното фоайе на Медицински център „Горен Манхатън“. Асансьорът изглежда, че се бавеше — четирима души чакаха. Той слезе по стълбите в подземния етаж, където Сакс бе предотвратила поредното нападение на убиеца. Беше го спряла на косъм. Ако Райм и Пуласки не се бяха досетили за мястото, което убиецът бе набелязал за следващия си удар, сега щяха да правят оглед на убийство, а не да провеждат издирване на беглец.

С полицейска значка, закачена на лента и подскачаща върху издутия му корем, и миникомпютър в ръка, Селито се движеше с максималната бързина, която позволяваше теглото му, и се задъхваше.

Проклети диети. Никоя не действаше!

Освен това трябваше да спортува повече.

По-късно трябваше да помисли за това.

Слезе в кардиологичното отделение и след петдесетина метра намери стаята, която търсеше. Отпред стояха двама униформени — латиноамериканец и чернокож. В стаята лежеше белокос слаб мъж с много набръчкано — и недоволно — лице. На стол до него седеше хубава жена около петдесетте. Тя носеше строг тъмносин костюм, почти непрозрачни дамски чорапи и пъстър шал. Издълженото й лице бе посърнало и зелените й очи неспокойно шареха из стаята. Погледна за момент Селито в коридора, после пак насочи вниманието си към болния. С грубите си ръце нервно разкъсваше хартиена кърпичка. От другата страна на леглото седеше русокос младеж, носещ отчасти нейните черти — вероятно син.

Селито кимна на униформените и те се отдръпнаха от вратата.

Той попита тихо:

— А детектив Сакс?

— Останала е със служителя на болничната охрана, докато го приберат от спешното. Сега оглежда коридора и стаята, където ги е нападнал извършителят — имам предвид нея и охранителя. Вече направи оглед на мястото, където се е канел да нападне жертвата, жената — каза латиноамериканецът, като кимна към стаята. На табелката на ревера му пишеше: „Хуарес“.

— Отрова?

— Мнее.

— Как „мнее“? — изимитира го Селито.

Младежът не схвана, че се подиграват на акцента му, и продължи:

— Мнее. Извършителят ги е замерил със стъкленица от хранилището. Тя се счупила и съдържанието — някаква гадост — се изляло върху охранителя. Той е бивш колега. Пенсионирали са го от Деветнайсети.

— Детектив Сакс не е пострадала — добави партньорът му: „Уилямс“.

— Каква гадост?

— Не се знае — отговори Хуарес, — но според предварителния сигнал може да е било киселина или нещо подобно.

— Мамка му. Киселина?

— Мнее. Оказа се, че е консервант.

— Болницата отцепена ли е? — попита Селито.

— Отвсякъде, мдаа.

Последната дума предизвика свирепия поглед на детектива. Този път Хуарес разбра и се поправи:

— Да, господин лейтенант. Тъй вярно. Но са почти сигурни, че се крие в съседната сграда. Детектив Сакс го е видяла да бяга по свързващия тунел. Само на едно място може да е отишъл. Там, в поликлиниката.

— И хората от спецотряда мислят, че още е там?

— Трябва да е бил адски бърз, за да се измъкне. Детектив Сакс е повикала подкрепления веднага. Районът беше отцепен две минути след нападението. Възможно е да се е измъкнал, детективе, но едва ли.

— Две минути, а?

Селито поглади разсеяно измачканата си вратовръзка, сякаш така можеше да я изпъне като с ютия. Извади бележник с надраскани корици и влезе в болничната стая.

Представи се.

Мъжът в леглото каза:

— Аз съм Матю Стантън. Тук нямат ли охрана?

Втренчи се укорително в Селито, сякаш той лично бе отворил вратата за психопата.

Детективът разбираше негодуванието му, но беше дошъл, за да върши работа.

— Проверяваме случая — отговори, което всъщност не беше никакъв отговор. Обърна се към жената: — А вие сте?

Мъжът каза сърдито:

— Това е жена ми Хариет. А това е синът ми Джош.

Младежът стана и се ръкува със Селито.

— Бихте ли ми разказали какво се случи? — обърна се детективът към жената.

— Идвала по коридора, за да ме види — хрипливо заговори Матю. — И тогава…

— Господине, моля ви. Искам да го чуя от жена ви.

— Добре. Но ще говоря с адвоката си. Когато се приберем вкъщи, ще съдим наред.

— Хубаво. — Селито погледна Хариет и вдигна вежди.

— Малко съм… разстроена.

На детектива не му беше весело, но все пак се усмихна насърчително:

— Няма проблем. Не бързайте.

С равен глас Хариет обясни, че преди няколко дни дошли в града с мъжа си, сина си и братовчед му. Колебаели се дали да посетят Голямата ябълка или Дисниленд, но при наближаващите коледни празници Ню Йорк спечелил. Вчера на път за един магазин за играчки във „ФАО Шварц“ съпругът й получил лек сърдечен удар. Тази сутрин дошла да го види в болницата и когато слязла тук, на този етаж, чула онази полицайка да вика на някого да спре или нещо такова.

— Не знаех изобщо, че има друг човек. Той се приближи съвсем безшумно. Обърнах се и — о, боже! — видях онзи мъж. Мислите ли, че щеше да ме… да ме нападне, детектив?

— Не знаем, госпожо Стантън. Субектът отговаря на описанието на заподозрян за друго нападение…

— И не сте предупредили обществото за това? — намеси се мъжът.

— Матю, моля те. Можем да погледнем нещата и от другата страна. Полицията ме спаси.

Мъжът замълча, но изглеждаше още по-вбесен. Селито се молеше да не получи втори инфаркт.

— Какво друго нападение? — колебливо попита Хариет. Тонът й ясно подсказваше какво конкретно има предвид.

— Не е изнасилване. Убийство.

Дишането й се учести и под грима лицето й като че ли пребледня.

— А, като сериен убиец ли?

Разкъса на дребни парченца и последните остатъци от кърпичката.

— Все още не знаем със сигурност. Можете ли да го опишете?

— Ще се опитам. Видях го само за няколко секунди. После си нахлупи маската, сграбчи ме и ме завъртя.

Селито разпитваше очевидци от десетилетия и знаеше, че дори при най-добро желание те си спомнят твърде малко и често смесват правилните наблюдения с грешни. Все пак Хариет даде доста подробности. Описа млад мъж около трийсетте, с тъмно яке, вероятно кожено, ръкавици, черна или тъмносиня плетена шапка, тъмен панталон или дънки. Бил строен, но имал кръгло лице — заприличал й на руснак.

— Преди няколко години с мъжа ми бяхме в Санкт Петербург и ни направи впечатление, че така изглежда типичният руски младеж. С кръгла глава и кръгло лице.

— Там също има престъпници, но само джебчии — насмешливо отбеляза Матю. — Не се промъкват да те убиват в болниците.

— Имат по-високи стандарти, да — измърмори Селито. — Значи нападателят има славянски черти? Може би източноевропеец?

— Не знам. Може би. Били сме само в Русия. О, и очите му бяха светлосини. Много светлосини.

— Белези?

— Не видях. Мисля, че имаше татуировка. На едната ръка. Червена. Но не видях добре. Беше покрита с ръкава.

— Коса?

Хариет сведе очи към пода.

— Много бързо нахлупи маската. Не видях.

— Каза ли ви нещо?

— Само прошепна да спра да се съпротивлявам, иначе ще ме нарани. Не различих акцента му.

Това беше всичко.

Възраст, телосложение, цвят на очите и кръгла глава. Руски или славянски черти. Дрехите.

Селито се обади по радиостанцията на Бо Хауман от специалния отряд на полицията, който ръководеше издирването на заподозрения. Даде му описанието и последната информация.

— Прието, Лон. Отцепили сме поликлиниката. Не вярвам да се е измъкнал, но пратих екип да претърси околните улици. Край.

— Ще ти се обадя, когато има нещо ново, Бо.

Селито не си губеше време с позивни по радиостанцията. Никога не ги беше използвал. Рангът му даваше тази привилегия.

Той отново се обърна към Хариет Стантън и съпруга й, който все още се мръщеше. Инфаркт ли? Изглеждаше доста запазен. И имаше лице на човек, прекарващ много време на открито, значи водеше доста активен живот. Може би киселото настроение беше рисков фактор за инфаркти. На Селито му стана жал за Хариет, която изглеждаше добродушна женица.

След като не изглеждаше да има връзка между убиеца и първата жертва, същото вероятно важеше и в този случай; той избираше жертвите си на случаен принцип. Все пак Селито попита дали Хариет го е виждала преди, или е забелязала да я е следил, преди да дойде в болницата. Също дали със съпруга й са богати или свързани с някаква дейност, която би могла да ги направи мишена за престъпници.

Последният въпрос развесели Хариет. Тя обясни, че са обикновени туристи — чиято почивка в Ню Йорк се бе провалила.

Селито взе номера й и името на хотела, където бяха отседнали, и пожела бързо оздравяване на мъжа й.

Хариет му благодари. Матю кимна намусено, взе дистанционното на телевизора и увеличи звука на „Хистори Ченъл“.

Радиостанцията се включи и в следващата секунда Селито съвсем забрави спасената жертва на убиеца.

— До всички екипи. Има сигнал за нападение на шестия етаж на поликлиниката, където в момента се провежда операция по издирване на заподозрян. До Медицински център „Горен Манхатън“. Използвано е химическо оръжие. Вещество — неизвестно. В сградата да останат само служители с химически маски.

— Кучи син — измърмори Селито.

Хукна навън по дъговидната алея за коли пред болницата. Погледна поликлиниката, намираща се от негово ляво. Докато тичаше натам, свали радиостанцията от колана си и се обади.

— Бо? — извика задъхано. — Бо?

— Ти ли си, Лон? Край.

— Да, да, да. Току-що чух. За нападението. Какво се е случило?

Бившият сержант от армията докладва стегнато:

— Получавам данни от втора ръка. Престъпникът се е опитал да открадне лекарска престилка от един кабинет на шестия етаж. Един санитар го видял и той побягнал. Но преди това отворил някакво шише и разлял нещо на пода.

— Може би формалдехид, както срещу Амелия.

— Не, казаха, че е нещо по-сериозно. Хората повръщат, припадат. Всичко е задимено с изпарения. Определено е нещо отровно.

Селито се замисли. След секунда попита:

— Знаеш ли в кой кабинет е излял отровата?

— Ще разбера. Сега съм на първия етаж, до указателя. Ще видя. — След малко Хауман пак се обади: — На шестия има само един лекар. Целият етаж е негов.

— Да не е пластичен хирург?

— Чакай. Да, прав си. Как разбра?

— Защото нашият човек е омотал лицето си с бинт и сега слиза по противопожарната стълба заедно с всички пациенти, които евакуирате.

Кратко мълчание.

— По дяволите — изръмжа Хауман. — Добре, ще ги съберем във фоайето и ще поискаме документи. Никой с бинтовано лице няма да излезе от сградата. Добре че се обади, Лон. Ако имаме късмет, ще го хванем до десет минути.