Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (13)

13.

— И на теб също, Амелия.

Селито отвори книгата. Райм забеляза пълното заглавие: „Серийни градове. Известни убийци от тихоокеанския до атлантическия бряг“.

— Чакай да позная. Темата е, че във всеки голям град има по един сериен убиец.

— Бостънския удушвач, Чарлз Менсън в Лос Анджелис, I-5 убиеца в Сиатъл.

— Посредствена журналистика. Менсън не беше сериен убиец.

— Не мисля, че на читателите им дреме.

— И ние сме се класирали в тази книга? — попита Сакс.

— Глава седма: „Колекционерът на кости“.

Това беше името, добило популярност благодарение на пресата и прекаленото раздухване на случая. Ставаше дума за сериен похитител, който няколко години по-рано разиграваше Райм и нюйоркската полиция, като оставяше жертвите си на места, където биха умрели, ако не бъдат открити навреме.

Някои от отвлечените бяха спасени, други — не. Случаят беше важен по няколко причини: първо, възкреси Райм за нов живот — буквално. Той бе толкова депресиран от факта, че е парализиран, че планираше да се самоубие, но реши да го отложи за известно време заради въодушевлението от умствения двубой с изключително умния убиец.

Това разследване го събра със Сакс.

— И не сме в първата глава? — възмутено измърмори той сега.

Селито сви рамене:

— Съжалявам, Линк.

— Все пак става дума за Ню Йорк — изтъкна Райм.

„Все пак става дума за мен“ — помисли си.

— Може ли да погледна? — попита Сакс. Отвори книгата на въпросната глава и започна да чете бързо.

— Кратка е — отбеляза Райм, още по-раздразнен. Дали не бяха отделили повече страници на Бостънския удушвач?

— Май си спомням, че разговарях с автора преди известно време — каза Сакс. — Спомена, че работи върху книга, и ме покани на кафе, за да му разкажа някои подробности, които не бяха публикувани в пресата и в официалния доклад. — Усмихна се. — Мисля, че се е обаждал и на теб, Райм, но ти си го нахокал и си му затворил.

— Не си спомням. Писане. Какъв е смисълът от него?

— Ти си написал това — изтъкна Пуласки, като кимна към полицата, на която бе поставена научно-популярната книга на Райм за забележителни местопрестъпления в Ню Йорк.

— Направих го между другото. Не съм приел за мисия на живота си да представям зловещи сензации на жадната за кръв публика.

Макар че може би трябваше да има повече зловещи подробности, помисли си. „Сцени на местопрестъплението“ не се продаваше от години.

— Важният въпрос е: какъв интерес има Извършител пет-единайсет към случая „Колекционера на кости“? — Той кимна към книгата. — Какво е естеството на моята глава? Има ли основна тема? Какви са целите на автора?

Колко дълга беше, за бога? Само десет страници? Райм се почувства още по-обиден.

Сакс прегледа набързо текста.

— Не се безпокой — успокои го. — Доста добре си представен. Аз също, трябва да кажа… По-голямата част е описание на отвличанията и на методите на разследване. — Прелисти още няколко страници. — Има много подробности за криминалистичната работа. Бележки под линия. Има една доста дълга за твоето здравословно състояние.

— О, сигурно е много забавно четиво.

— Има друга за политическите проблеми, свързани с разследването.

Сакс си бе навлякла неприятности, като затвори една железопътна линия — а това причини сътресение по цялата йерархия чак до главния комисариат в Олбъни.

— Има и още една бележка — за майката на Пам.

Колекционера на кости бе отвлякъл едно момиченце на име Пам Уилоуби и майка му. Райм и Сакс ги бяха спасили — но се оказа, че майката изобщо не е невинна жертва. След като научиха това, двамата отчаяно издирваха детето, за да го спасят. Преди няколко години успяха. Сега Пам бе на деветнайсет, учеше в колеж и работеше в Ню Йорк. Беше станала буквално като по-малка сестра на Сакс.

Полицайката прочете до края:

— Авторът се интересува най-много от психологическата настройка на извършителя: Защо толкова го привличат костите?

Убиецът крадеше човешки кости, като ги почистваше и полираше. Манията му, изглежда, произтичаше от факта, че в миналото бе преживял тежка загуба — родителите му бяха загинали и той намираше подсъзнателен комфорт в трайността на костите.

Престъпленията му бяха отмъщение за тази загуба.

— Първо трябва да видим дали сегашният извършител има някаква връзка с Колекционера на кости — каза Райм. — Прегледайте досиетата. Намерете дали Колекционера има роднини и ако е така, къде живеят и с какво се занимават.

Доста време бе необходимо, докато намерят документите — официалните доклади и веществените доказателства бяха в архива на нюйоркската полиция. Случаят бе доста стар. Райм имаше някои материали на компютъра си, но файловете не бяха съвместими с новата операционна система. Част от информацията бе на дискети, които Том изкопа от мазето — доста уместен глагол, имайки предвид, че кутиите бяха покрити с дебел слой прах.

— Какво са това? — попита Пуласки, представител на поколението, което измерваше компютърната информация в гигабайта.

— Флопи дискети — отговори Селито.

— Само съм чувал за тях. Но не бях виждал.

— Стига бе. И знаеш ли, Рон, навремето слушахме музика на едни такива големи винилови плочи. О, и печахме пържоли от мастодонт на истински огън, новобранец. Преди микровълновите фурни.

— Ха-ха.

Дискетите се оказаха безполезни, но Том откри разпечатки на файловете в мазето. С тяхна помощ Райм и сътрудниците му успяха да сглобят биографията на Колекционера на кости. След кратко търсене в Интернет (който сега работеше нормално) установиха, че престъпникът не е имал роднини, поне не близки.

Райм се умълча. „И аз знам защо няма роднини“ — помисли си.

Сакс видя загрижеността в очите му. Кимна му успокоително, на който жест той не реагира.

— Какво е положението с оцелелите?

Проведоха още търсене в Интернет и няколко телефонни разговора.

Оказа се, че освен Пам никоя от спасените жертви на Колекционера на кости не живее в града.

— Добре, явно няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“. Отмъщението е възможен мотив, но вече е минало твърде много време, за да е някой, тръгнал да търси възмездие.

— Хайде да поговорим с Тери — предложи Сакс.

Имаше предвид главния психолог на Нюйоркското полицейско управление, Тери Добинс. Той бе специалистът, който създаде теорията, че Колекционера е вманиачен по костите заради тяхната трайност и че това е отражение на някаква тежка загуба в миналото му.

Добинс беше и лекарят, който настървено като питбул бе върнал Райм към света преди няколко години. Той отказа да приеме желанието на криминалиста да се изолира и да сложи край на живота си. Помогна му да се адаптира в света на инвалидите. И без глупости от рода на „Как се чувстваш?“. Добинс знаеше как се чувства Райм и насочваше разговора така, че да не изпада в самосъжаление заради състоянието си, но в същото време и да не бяга от истината — да, понякога животът те прецаква.

Докторът беше умен, нямаше спор. И бе талантлив психолог. Но предложението на Сакс да го включат в разследването бе съвсем друга работа. Тя искаше психологически профил на Извършител 5–11, а профилирането беше изкуство (забележете — не наука), което Райм смяташе в най-добрия случай за съмнително.

— За какво ни е? — попита.

— За да си вържем…

— Моля те, без клишета, Сакс!

— … гащите.

— С какво може да навреди, Линк? — взе страна Селито.

— Ще ни отнеме време, през което можем да свършим нещо полезно — да анализираме веществени доказателства. Ще ни разсее. Така ще навреди, Лон.

— Ами ти си анализирай. Ние с Амелия ще се обадим на Тери. Ти няма да ни слушаш. Но този престъпник е положил много усилия, за да си набави тази книга, свързана с Колекционера на кости, и аз искам да знам защо.

— Добре, както желаете — капитулира Райм.

Селито телефонира и когато Добинс се обади, натисна копче на мобилния си.

— На високоговорител си, Тери. Обажда се Лон Селито. Тук съм с Линкълн и двама други колеги. Водим разследване, по което искаме да ти зададем няколко въпроса.

— Отдавна не сме се чували — каза психологът с дълбокия си баритон. — Как я караш, Лон?

— Екстра, екстра.

— А Линкълн?

— Добре съм — измърмори Райм и отново се загледа в таблицата на уликите.

Инуудски мрамор. Взривен. Това го интересуваше повече от разтегливите психологически гадания.

Алхимия…

— И Амелия е тук — каза тя. — И Рон Пуласки, и Мел Купър.

— Предполагам, че работите по този случай с татуировките. Съобщиха по системата.

Въпреки че медиите не бяха запознати с подробностите по случая „Извършител 5-11“, всички законоохранителни служби бяха уведомени за метода му на действие с молба да потърсят други подобни случаи (досега никой не се беше обадил за съвпадения).

— Да, по него. Излязоха някои нови неща и искаме да чуем твоето мнение.

— Целият съм в слух.

Райм трябваше да признае, че гласът на психолога го успокоява. Представяше си жилестия доктор с прошарена коса и приятна усмивка. Когато му говориш, той умееше да слуша. Караше те да се чувстваш център на вселената.

Сакс обясни как извършителят е откраднал страниците с главата, посветена на Колекционера на кости — и че я е носил у себе си, докато е извършвал престъплението. Добави, че няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“, но че убиецът очевидно е положил специални усилия да се сдобие с книгата.

Лон Селито се намеси:

— Освен това беше оставил послание.

Обясни за татуираната дума „втория“ с готически шрифт.

Психологът замълча за момент. После каза:

— Ами, първото, което ми хрумва и за което сигурно и вие сте се сетили, е, че очевидно става дума за сериен престъпник. Частичното послание означава, че ще има още убийства. Другото е интересът му към Колекционера на кости, който беше сериен похитител.

— Очакваме, че ще продължи да отвлича — потвърди Селито.

— Имате ли някакви следи изобщо?

— Описание: бял мъж със слабо телосложение — намеси се Сакс. — Имаме някои данни за отровата, която е използвал, и онази, която вероятно смята да използва.

— И жертвата е бяла жена?

— Да.

— Вмества се в профила на сериен убиец. Повече серийни убийци избират жертвите си от своята расова група.

Сакс продължи:

— Упоил я е с пропофол. Затова си мислим, че може да има медицинска подготовка.

— Като Колекционера на кости.

— Точно така — каза Райм, като премести погледа си от таблицата на уликите към микрофона. — Не се бях сетил за това.

Психиатърът бе успял да спечели близо петдесет процента от вниманието му.

— Сексуален компонент?

— Не — отговори Селито.

Сакс добави:

— Смъртта е настъпила бавно. Вероятно убиецът е стоял и е гледал. Сигурно му е доставяло удоволствие.

— Садистично — вметна Пуласки.

— Кой е това? — попита Добинс.

— Полицай Рон Пуласки. Работя с Линкълн и Амелия.

— Здрасти, Рон. Но не, не виждам признаци на садизъм. Това се получава само ако има сексуален елемент. Ако му доставя удоволствие да причинява болка заради самата болка, състоянието му вероятно може да бъде определено като антисоциално личностно разстройство.

— Разбрах — измънка Пуласки, смутен не от грешката си, а от мрачния поглед, който получи от Райм заради прекъсването.

— Съдейки по досегашната информация — продължи Добинс, — той е добре организиран престъпник и планира атаките си много внимателно. Бих казал също, че има две възможни причини за интереса му към Колекционера на кости и теб, Линкълн. И към Амелия, да не я забравяме. Първо, може да е бил засегнат от престъпленията на Колекционера преди десет години. Емоционално, имам предвид.

— Дори ако няма пряка връзка? — попита Райм, забравил, че се опитваше да демонстрира незаинтересованост към съветите на психолога.

— Да. Не знаем на каква възраст е точно, но е възможно тогава да е бил в юношеските си години — най-подходящият период от живота, когато историята за серийния убиец, раздухана от медиите, би могла да му повлияе. А за посланието… доколкото си спомням, Колекционера на кости търсеше единствено отмъщение, нали?

— Точно така.

— Какво отмъщение би могъл да търси този убиец, докторе? — попита Селито. — За загинали родители? За загубата на друг близък човек?

— Би могло да бъде всичко. Може би е преживял загуба, някаква трагедия и обвинява за това някого — или нещо, фирма, организация, институция. Нещастието може да се е случило, когато историята за Колекционера на кости излезе в медиите, и той да е решил да потърси възмездие по същия начин, както Колекционера. Носил е дълги години тази мисъл в съзнанието си. Това е едно възможно обяснение защо убийството напомня за нападенията отпреди десет години — някои от онези престъпления също бяха извършени под земята, нали?

— Да — потвърди Райм.

— И вашият извършител има патологичен интерес към морфологията на човешкото тяло. Към кожата, в този случай.

Сакс добави:

— Да, открих улики, че е докосвал жертвата на различни места — не сексуално. Доколкото видях, няма причина да го е правил във връзка с татуирането. Останах с впечатление, че му е доставяло удоволствие.

— Значи първата причина може да е интересът му към Колекционера на кости, да има психологическа връзка с него. — Добинс се изкиска. — Идея, която, предполагам, е доста ниско в твоята скала за оценяване, Линкълн. — Той знаеше, че Райм няма доверие на това, което наричаше „ала-бала“. — Но това също може би подсказва, че е тръгнал да отмъщава.

— Ясно, докторе — каза Райм. — Ще го запишем в таблицата с уликите.

— Мисля, че повече ще ви заинтересува втората причина, поради която е искал да намери точно тази книга. Какъвто и мотив да има — отмъщение, удоволствие от причиняването на болка или отклонение на вниманието, за да ограби Федералния резерв — той знае, че ти ще го търсиш, и иска да научи максимално за теб, тактиката ти, начина ти на мислене. Как точно си разкрил друг сериен убиец. За да не допусне и той същите грешки. Иска също да научи слабите ви места. На теб и на Амелия.

Това прозвуча по-логично на Райм. Той кимна на Сакс и тя каза на психолога:

— Книгата е на практика ръководство за това, как с помощта на веществени доказателства да спреш сериен убиец. От огледа ми направи впечатление, че е обърнал специално внимание на заличаването на улики.

— Докторе, имаш ли някаква идея защо точно тази жертва? — намеси се Пуласки. — Както личи, двамата не са се познавали. — Разказа накратко биографията на Клоуи Мур.

— Изглежда случайно избрана жертва — добави Сакс.

— При Колекционера на кости, ако си спомняте, истинската жертва беше съвсем друга: градът Ню Йорк, полицията, ти, Линкълн. Предполагам, че сегашният извършител избира жертвите според достъпност и удобство — за да си осигури място и време, където да направи татуировката необезпокоявано… Освен това мисля, че съществува факторът страх.

— Какво е това? — попита Селито.

— Има и друга цел, освен просто да убива хората. Очевидно не е, за да ги ограбва, и не е за секс. Може би целта му е да постави целия град на нокти. Ще настъпи масов страх от мазета, гаражи, перални помещения, използване на задните входове на офиси и жилища. Ето още няколко идеи. Ако наистина е повлиян от Колекционера на кости, може би обмисля да нападне и теб, Линкълн. Или Амелия. Може би сте в опасност. Освен това, както казах, става дума за добре организиран престъпник. А това означава, че проверява жертвите си или поне местата на убийствата предварително.

— Да, водим се от това предположение — каза Райм.

— Хубаво. И накрая, ако беше истински имитатор, щеше да се съсредоточи върху костите на жертвите. Той обаче има фетиш към кожата. Тя е основната му цел. Много по-лесно може да инжектира жертвата с отровата или да я накара да я изпие. Или да убива хората с нож и да ги застрелва. Но не. Той очевидно е професионален татуировчик — и като оставя рисунките си върху нечия кожа, на практика я маркира като своя собственост.

— Колекционер на кожи — възкликна Пуласки.

— Именно. Ако откриете защо толкова го привлича кожата, това ще е ключът към разплитане на загадката. — Райм чу друг глас, неясен, някъде от кабинета на психолога. — О, извинете ме, но имам сеанс.

— Благодаря, докторе — каза Сакс.

След като приключиха разговора, Райм инструктира Пуласки да запише наблюденията на Добинс в таблицата.

Празни приказки според криминалиста… но можеха да се окажат полезни.

— Трябва да говорим с Пам — каза той. — Да проверим дали някой не я е разпитвал във връзка с Колекционера на кости.

Амелия кимна:

— Добра идея.

Пам вече бе излязла от системата на приемните семейства и живееше самостоятелно в Бруклин недалеч от апартамента на Сакс. Не изглеждаше много вероятно убиецът да знае за нея. Понеже бе още дете, когато бе отвлечена от Колекционера на кости, името й не излезе в медиите. Не беше спомената и в „Серийни градове“.

Сакс се обади в дома на младата жена и й остави съобщение да дойде у Райм, за да обсъдят нещо.

— Пуласки. Продължавай да работиш по мрамора. Искам да знам откъде е дошъл каменният прах.

На вратата се позвъни и Том излезе да отвори.

Върна се след малко с жилест мъж около трийсетте, с набръчкано лице и дълга руса коса, вързана на опашка. Новодошлият имаше и най-екстравагантната брада, която Райм бе виждал. Контрастът между двамата мъже, застанали пред криминалиста, беше доста забавна. Том — с черен панталон, пастелножълта риза и ръждивокафява вратовръзка. Посетителят носеше безупречно чисто официално сако, доста тънко за лошото време, изгладени черни дънки и черен пуловер с дълъг ръкав и щампа на червен паяк. Кафявите му обувки бяха лъснати като махагонова маса. Единственото общо между двамата с болногледача бе стройното телосложение, макар че Том беше с около петнайсет сантиметра по-висок.

— Ти сигурно си Ти-Ти Гордън — каза Райм.

— Да. Леле, пич, ти си на инвалидна количка!