Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (18)

18.

Дългоочакваната семейна екскурзия на Хариет Стантън до Ню Йорк не протичаше според планираното.

Всичко бе излязло от релси заради една случка, която промени живота й завинаги.

Сега Хариет стоеше пред огледалото в хотелската стая, където бе прекарала безсънна нощ, и гледаше костюма си. Тъмен. Не черен, а тъмносин.

Беше на крачка да избере първия цвят. Но това носеше лош късмет.

Тя махна няколко мъхчета от вълнения плат, изтръска няколко прашинки — хотелът не беше толкова хубав, колкото го рекламираха онлайн (но цените бяха разумни, а спестовността бе важна за семейство Стантън, идващо от градче, където стандартите за хотелско настаняване се поставяха от един филиал на „Холидей ин“).

На петдесет и три, с тесни рамене и тяло с формата на круша (но стройна круша), Хариет имаше сурово лице, зачервено и загрубяло от работа в градината, от наглеждане на децата след училище в задния двор, от пикници и барбекюта. Въпреки това тя бе най-малко суетната жена на света и единствените неравности, които я притесняваха, не бяха бръчките по лицето й, а гънките на полата — неравности, които не бяха по силите й да изглади.

Предвид на мястото, където отиваше — онова мрачно място — спокойно можеше да не обръща внимание на това несъвършенство. Но би противоречало на стила й. За Хариет имаше два вида подход към нещата: правилния и неправилния, мързеливия, заблудения начин. Тя разкопча ципа на полата и я дръпна надолу — дрехата се смъкна лесно върху бежовия комбинезон.

Сръчно разгъна евтината дъска за гладене с една ръка (о, Хариет много добре си служеше с домакинските уреди) и включи в контакта маломощната ютия, привързана към дъската с тел — дали кражбите на дребни електроуреди бяха толкова голям проблем в Ню Йорк? И хотелът не пазеше ли номерата на кредитните карти на гостите си?

Както и да е. Тук беше друг свят, много различен от дома.

Докато чакаше ютията да загрее, тя си мислеше за разговора, който бяха водили със съпруга й вчера, когато се разхождаха по студените нюйоркски улици.

— Хариет.

Той спря на улицата, някъде по средата между „ФАО Шварц“ и Медисън авеню, и се подпря на един стълб.

— Какво има, скъпи?

— Извинявай. Съжалявам. — Мъжът й, десет години по-възрастен от нея, изглеждаше смутен. — Не ми е добре. Нещо… — Посочи гърдите си. — Нещо тук ме притиска.

„Такси или «Бърза помощ»?“ — запита се тя.

Девет едно едно, разбира се. Нямаше какво да умува.

След двайсет минути вече бяха в спешното отделение на една близка болница.

Диагнозата: лек инфаркт на миокарда.

— Какво? — попита тя лекаря.

А, ясно: сърдечен удар.

Странна работа. Мъжът й винаги внимаваше с холестерола и през целия си живот не беше пушил цигари — само някоя пура от време на време. Беше висок и строен като уличния стълб, на който се бе подпрял, когато получи удара. Ходеше в гората да гони елени и диви прасета всеки уикенд по време на ловния сезон, когато имаше време. Помагаше на приятели за слагането на дограми на летни стаи и гаражи. Всеки уикенд мъкнеше двайсет и пет килограмови торби торф и пръст за саксии от пикапа до бараката за инструменти.

— Не е справедливо — измърмори Матю, когато чу диагнозата. — Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!

За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.

За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.

Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.

Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.

Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не й обръща внимание — всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.

Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите — професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не й харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.

Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.

Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентръл Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.

Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.