Кърт Вонегът
Котешка люлка (93)

93. Как едва не загубих моята Мона

— Сега по-лесно ли ти е да говориш? — запита Мона.

— Все едно, че те познавам от хиляда години — признах аз. Искаше ми се да плача. — Обичам те, Мона.

— И аз те обичам. — Тя го каза съвсем естествено.

— Какъв глупак е Франк!

— Ъ?

— Да се откаже от теб!

— Той не ме обичаше. Щеше да се ожени за мен само защото „Папа“ искаше. Той обича друга.

— Коя?

— Някаква жена в Айлиъм.

Щастливката сигурно бе жената на Джек, собственика на магазина.

— Той ли ти каза?

— Тази вечер, когато ме освободи, за да се омъжа за теб.

— Мона?

— Да?

— Има ли… има ли някой друг в живота ти?

Тя изглеждаше учудена.

— Много — рече тя най-после.

— Когото обичаш?

— Аз обичам всички.

— Колкото… колкото мен?

— Да.

Изглежда, на нея и през ум не й минаваше, че това може да ме дразни.

Станах от пода, седнах на един стол и започнах да се обувам.

— Предполагам, че ти… ти… правиш каквото правихме току-що… и с други?

— Боко-мару?

— Боко-мару.

— Разбира се.

— Не искам отсега нататък да го правиш с никого освен с мене — заявих аз.

Сълзи навлажниха очите й. Тя обожаваше свободата си и се ядосваше, че я карам да се срамува от нея.

— Аз правя хората щастливи. Любовта е добро нещо, а не лошо.

— Като твой съпруг аз ще искам за себе си цялата ти любов.

Тя ме изгледа с широко отворени очи.

— Син-уот!

— Това пък какво е?

— Син-уот! — извика тя. — Човек, който иска от някого цялата му любов. Това е много лошо.

— Когато става дума за женитба, мисля, че е много хубаво. Единствената възможност.

Тя все още седеше на пода, а аз, след като се бях обул, се изправих. Чувствах се много висок, макар иначе да не съм висок; чувствах се много силен, макар иначе да не съм силен. С уважение слушах гласа си: в него се долавяше властна нотка, която преди липсваше.

Продължих да говоря назидателно и изведнъж разбрах какво стана: бях започнал да властвам.

Казах на Мона, че още с пристигането си съм я видял да прави нещо като вертикално боко-мару с пилота на трибуната.

— Отсега нататък няма да имаш нищо общо с него. Как се казва той?

— Не му знам името — прошепна тя. Беше се вторачила в пода.

— А Филип Касъл?

— Искаш да кажеш за боко-мару?

— Всичко. Разбрах, че двамата сте отраснали заедно.

— Да.

— И Боконон ви е бил учител?

— Да. — Споменът я накара отново да се оживи.

— Предполагам, че тогава много пъти сте правили боко-мару?

— О, да — каза тя щастливо.

— Повече няма да го виждаш. Ясно ли е?

— Не.

— Не?

— Няма да се омъжа за син-уот. — Тя стана. — Довиждане.

— Довиждане ли? — Бях смазан.

— Боконон ни учи, че е ужасно грешно да не обичаш всички еднакво. Какво казва твоята религия?

— Аз… аз нямам религия.

— Аз пък имам.

Бях спрял да властвам.

— Виждам, че имаш.

— Довиждане, човече без религия. — Тя тръгна към каменната стълба.

— Мона…

Тя спря.

— Мога ли да приема твоята религия, ако поискам?

— Разбира се.

— Искам я.

— Добре. Обичам те.

— И аз те обичам — въздъхнах аз.