Кърт Вонегът
Котешка люлка (62)

62. Защо Хейзъл не се боеше

В Сан Лоренсо слязохме седем души: Нют и Анджела, посланикът Минтън и жена му, Х. Лоуи Кросби и жена му и аз. Като минахме през митницата, поведоха ни навън към трибуната за гости.

Изведнъж се оказахме изправени пред мълчаливо множество.

Погледите на пет хиляди, ако не и на повече жители на Сан Лоренсо бяха втренчени в нас. Кожата на тези местни жители имаше цвета на прегоряла овесена каша. Всички бяха слаби. Нямаше нито един дебел човек. Нямаше човек със здрави зъби. На много краката бяха подути или криви.

Погледите, втренчени в нас, бяха мътни.

Гърдите на жените бяха големи и сухи. Мъжете носеха около бедрата си хлабави препаски, които почти не прикриваха членовете им, провиснали като махалото на дядовия ми часовник.

Имаше много кучета, но никое не лаеше. Имаше много бебета, но нито едно не плачеше. Тук-там някой ще се изкашля — и толкова.

Пред тълпата стоеше мирно военен оркестър, който не свиреше.

Пред оркестъра имаше почетен караул. Войниците бяха черни. Те държаха знамена — американското и на Сан Лоренсо. Знамето на Сан Лоренсо представляваше нашивка на ефрейтор от морските пехотинци на САЩ върху турскосин фон. Знамената унило висяха — нямаше никакъв вятър.

Стори ми се, че някъде далече чувам барабанен гръм. Нямаше барабанен гръм. В сърцето ми биеше звънтящата като мед лятна горещина в Сан Лоренсо.

— Така се радвам, че идваме в християнска страна — прошепна на мъжа си Хейзъл Кросби. — Иначе бих се бояла.

Зад нас имаше един ксилофон.

Върху ксилофона с блестящи букви беше изписано едно име. Буквите бяха направени от гранати и кристали.

„МОНА“ — пишеше там.