Кърт Вонегът
Котешка люлка (117)

117. Убежище

Погледнах небето, където бях видял птицата. Точно над главата ми се гърчеше чудовищен червей с виолетова паст. Той се виеше. Той заразяваше въздуха чрез гнусната си перисталтика.

Ние, човешките същества, се разделихме; избягахме в паника от срутените бойници, препъвахме се надолу по стълбите, тичайки към сушата.

Само Х. Лоуи Кросби и неговата Хейзъл започнаха да викат: „Ние сме американци! Американци!“ — викаха те, като че ли ураганите се интересуваха към кой гранфалон спадат жертвите им.

Не виждах Кросби и Хейзъл. Те бяха слезли по друго стълбище. Техните викове и звуковете, които издаваха другите, пъхтящи и тичащи, долитаха по един от коридорите на двореца. С мен бе единствено божествената ми Мона, която ме беше последвала безшумно.

Щом се поколебах, тя се плъзна край мен и отвори вратата към преддверието на апартамента на „Папа“. Стените и покривът на преддверието бяха изчезнали. Но каменният под още си стоеше там. В средата му се чернееше капакът на подземието. Уплашен от червясалото небе, от мигащата виолетова светлина, излъчвана от вихрите, които искаха да ни погълнат, аз повдигнах капака.

В хранопровода на затвора бяха монтирани железни скоби. Затворих капака над нас. Слязохме по желязната стълба.

Долу открихме държавна тайна. „Папа“ Монсано беше наредил да построят уютно скривалище. Скривалището бе снабдено с вентилация. Вентилаторът се задвижваше чрез велосипеден механизъм. В едната стена бе вградена цистерна за вода. Водата беше сладка и мокра — още не бе заразена с „лед-9“. Имаше и химическа тоалетна. И радиоапарат с къси вълни, и каталог на „Сиърс Роубък“, и кутии с какви ли не вкусни неща, и питиета, и сладкиши; и подвързани течения на „Нешънъл Джиографик“ от двайсет години насам.

И пълен комплект от „Книгите на Боконон“.

И две двойни легла.

Запалих свещ. Отворих една кутия с пилешка супа и я поставих на печката. Налях две чаши ром.

Мона седна на едното легло, аз на другото.

— Възнамерявам да кажа нещо, което мъж и друг път е казвал на жена — осведомих я аз. — Но то едва ли някога е било изричано при обстоятелства като сегашните.

— И то е?

Аз разперих ръце.

— Ето ни най-сетне сами.