Кърт Вонегът
Котешка люлка (15)

15. Честита Коледа

Лабораторията на металургичната компания се намираше близо до главната порта на заводите на компанията в Айлиъм, една пряка по-надолу от паркинга за служебните коли, където д-р Брийд остави своята.

Запитах д-р Брийд колко души работят в лабораторията.

— Седемстотин. Но с истинска изследователска работа се занимават по-малко от сто. Останалите шестстотин само мислят, че вършат нещо. Сред тях аз съм най-безнадеждният случай.

Когато се гмурнахме в човешкия поток, потекъл към заводите, някаква жена пожела на д-р Брийд честита Коледа. Д-р Брийд се взря благосклонно в човешката гмеж зад нас и разпозна някоя си мис Франсин Пейфко. Мис Пейфко беше двайсетгодишна, глупавичка, хубавичка — обикновената скука.

Коледното настроение накара д-р Брийд да покани мис Пейфко да вървим заедно. Той ми я представи като секретарката на д-р Нилсън Хорват. Каза ми и кой е Хорват.

— Известният химик по повърхностни напрежения. Оня, който върши чудеса с повърхностните слоеве.

— Какво ново из химията на напреженията? — запитах аз.

— Боже! Не ме питайте мен! — рече тя. — Аз само пиша, каквото той ми диктува. — След което мис Пейфко се извини, че е казала „боже“.

— А аз мисля, че вие разбирате повече, отколкото твърдите — отбеляза д-р Брийд.

— Ами! — Мис Пейфко не беше свикнала да бъбри с толкова известни хора като д-р Брийд и се притесняваше. Това веднага пролича по походката й: тя започна да ситни като кокошка, с опънати, несгъващи се крака. Усмивката й стана стъклена. Тя напразно си блъскаше главата да намери какво да каже. В главата й нямаше нищо освен книжни носни кърпички и евтини украшения.

— И как се чувствате сред нас? — боботеше д-р Брийд. — Сигурно можете вече да кажете, след като сте при нас… колко? Почти година?

— Вие, учените, мислите твърде много — изтърси мис Пейфко и се изкикоти идиотски. Приятелското държане на д-р Брийд съвсем я беше изкарало от релсите и тя вече не отговаряше за думите си. — Всички вие мислите твърде много.

Една дебела унила жена в мръсен работен комбинезон се тътреше до нас и слушаше. Тя чу думите на мис Пейфко, обърна се и огледа д-р Брийд. Погледът й изразяваше безпомощен упрек. Тя мразеше хората, които мислеха твърде много. В онзи момент ми се стори, че именно тя е истинският представител на човечеството.

Лицето на жената ясно говореше, че ако някой продължи да мисли, тя веднага ще полудее.

— След време ще разберете — каза д-р Брийд, — че никой не мисли повече от другите. Само че учените виждат нещата по един начин, а останалите хора — по друг.

— Ами… — мис Пейфко се засмя безсмислено. — Като ми диктува д-р Хорват, все едно, че е на чужд език. Дори да бях завършила колеж, пак нямаше да го разбирам. А в същото време той може би ми диктува неща, които всичко ще обърнат наопаки — като атомната бомба. Едно време, като се връщах от училище и майка ми ме питаше как е минал денят, аз винаги й разправях. Сега се връщам от работа и тя пак ме пита същото и единственото, което мога да й кажа, е — мис Пейфко поклати глава и звучно млясна с алените си устни, — не знам, не знам, не знам.

— Ако нещо не разбирате — каза д-р Брийд насърчително, — помолете д-р Хорват да ви го обясни. Той много добре обяснява. — Д-р Брийд се обърна към мен. — Д-р Хоуникър имаше обичай да казва, че всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин.

— Но тогава аз съм по-тъпа от осемгодишно дете — проплака мис Пейфко. — Аз дори не знам какво е това шарлатанин.