Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cat’s Cradle, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Аглика Маркова, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- sivkomar (2012 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2012 г.)
Издание:
Кърт Вонегът. Котешка люлка
ISBN: 978-954-733-637-7
формат: 13×20 см
страници: 192
година: 2009
корица: Мека
категории: Художествена литература, романи
Художник на корицата: Виктор Паунов
Редактор: Калоян Игнатовски
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
Печат: Инвестпрес АД
ИК „Прозорец“ ЕООД, тел. 02 9830485, факс 02 9830486
e-mail: office@prozoretz.com
История
- — Добавяне
69. Голяма мозайка
Съпрузите Кросби и аз имахме много любопитно преживяване: ние бяхме първите гости на новия хотел. Бяхме първите, които се регистрираха в „Каса Мона“.
Кросби и жена му стигнаха до рецепцията преди мен, но Х. Лоуи Кросби така се стресна от напълно празната книга пред себе си, че не можа да се насили да напише името си. Трябваше му известно време.
— Вие се запишете първи — каза ми той. И за да не го заподозра в суеверие, измисли, че искал да фотографира голямата мозайка, която изработваха върху стената във фоайето.
Мозайката представляваше портрет на Мона Амонс Монсано, над шест метра висок. Човекът, който работеше, бе млад и мускулест. Той седеше на върха на една бояджийска стълба само по едни бели памучни панталони.
В момента той поставяше фините косъмчета в основата на нежната лебедова шия на Мона. Правеше ги от малки късчета злато.
Кросби отиде да го снима и се върна с изявлението, че това е най-големият пикльо на земята. Като ми го съобщаваше, Кросби беше морав на цвят.
— Ти му кажеш една дума, той ти каже двеста.
Така че аз също отидох при човека, наблюдавах го известно време и му рекох:
— Завиждам ти.
— Знаех си аз — въздъхна той, — че ако съм достатъчно търпелив да чакам, все ще се намери някой да ми завиди. Казвам си: имай търпение, рано или късно все ще се намери някой да ти завиди.
— Американец ли си?
— Имам това щастие — той продължаваше да работи; не се интересува поне да погледне как изглеждам. — И вие ли искате да ме фотографирате.
— Имате ли нещо против?
— Обратното: затова съм тук и съм ужасно фотогеничен.
— За съжаление нямам апарат.
— Ами идете го вземете. Да не би да разчитате да ме запомните?
— Разчитам да запомня задълго лицето, над което работите.
— Ще го забравите, като умрете, и аз ще го забравя. Като умра, всичко ще забравя — и ви съветвам и вие да сторите като мен.
— Тя позираше ли ви, или работихте по снимка?
— Работя по.
— Какво?
— Работа по. — Той се почука по челото. — Всичко е тук, в тая чудесна глава, на която можете да завидите.
— Познавате ли я?
— Имам това щастие.
— Франклин Хоуникър е късметлия.
— Франклин Хоуникър е лайно.
— Откровен сте, няма що.
— И съм богат, няма що.
— Радвам се за вас.
— Ако ви трябва съвет на специалист, ще ви го дам: не винаги парите правят човека щастлив.
— Благодаря за сведенията. Много ми помогнахте. Тъкмо се готвех да печеля пари.
— Как?
— Чрез писане.
— И аз веднъж написах една книга.
— Така ли? И как се казваше?
— „Сан Лоренсо“ — каза той. — „Страната, историята, хората“.