Кърт Вонегът
Котешка люлка (67)

67. У-уууката!

Но „Папа“ не умря. Не тогава.

Отнесоха го в големия червен хладилен камион, който обслужваше летището.

Съпрузите Минтън бяха откарани в посолството с американска лимузина.

Нют и Анджела бяха отведени в дома на Франк в санлоренсова лимузина.

Съпрузите Кросби и аз бяхме откарани в хотел „Каса Мона“ с единственото такси в Сан Лоренсо — един раздрънкан, подобен на катафалка крайслер, модел 1939. От едната страна на таксито пишеше „Транспортна агенция «Касъл и сие»“. Таксито беше собственост на Филип Касъл, собственика на „Каса Мона“, сина на онзи съвършен алтруист, когото щях да интервюирам.

Съпрузите Кросби и аз бяхме разстроени. Ужасът ни се изля във въпроси, отговор на които трябваше да получим незабавно. Кросби и жена му искаха да знаят кой е Боконон. Самият факт, че някой се противопоставя на „Папа“ Монсано, им се струваше скандален. А колкото и смешно да звучи, аз открих, че държа веднага да узная кои са стоте мъченици, загинали за демокрацията.

Първи получиха отговор на въпросите си Кросби и жена му. Те не можеха да разберат диалекта, на който говореха в Сан Лоренсо, така че аз трябваше да им превеждам.

Първият въпрос на Кросби към шофьора бе:

— Кой, по дяволите, е тоя пикльо Боконон?

— Много лош човек — отвърна шофьорът. Всъщност той каза „моноко лос шовек“.

— Комунист ли е? — запита Кросби, когато чу превода.

— Разбира се.

— Има ли последователи?

— Моля?

— Има ли някой, който смята, че той е добър?

— О, не, сър — каза шофьорът богобоязливо. — Никой не е луд.

— Защо не са го хванали? — настоя да узнае Кросби.

— Трудно — отвърна шофьорът. — Много хитър.

— Сигурно има хора, които го крият и го хранят, иначе досега да са го хванали.

— Никой не крие, никой не храни. Всеки умен, никой не смее.

— Сигурен ли си?

— Ами да — каза шофьорът. — Нахраниш този луд старец или го приютиш, и окачат на куката. Никой не иска на куката.

Последната дума той произнесе „у-уууката“.