Кърт Вонегът
Котешка люлка (118)

118. Желязната девица и подземието

Шестата книга от „Книгите на Боконон“ е посветена на болките и мъченията, на които човек може да подложи друг човек. „Ако някога все пак ме окачат на куката — ни предупреждава Боконон, — очаквайте, че ще се държа съвсем като човек.“

След това той говори за дибата и за „испанската обувка“, и за желязната девица, и за веглия, колелото^[1] и за подземието.

„Без викове няма да мине.

Но в подземието ще можеш поне да мислиш, преди да умреш.“

Точно това се случаи с Мона и с мен в тази каменна утроба. Най-сетне можехме да мислим. И аз мислех, че удобствата на затвора не омаловажават основното: съзнанието, че сме напълно изоставени.

През първия ден и първата нощ, които прекарахме под земята, вихрите неколкократно разтърсваха капака на подземието. Всеки път налягането в нашата дупка спадаше, ушите ни бучаха, а главите ни пулсираха.

Радиото само пращеше. Търсех по цялата скала. Нито една дума, нито един сигнал. Дори ако някъде беше останал живот, той не се обаждаше.

Не се обажда и до ден днешен.

Предположих следното: вихрите, разпръсквайки навсякъде отровния синьо-бял мраз на „лед-9“, са разбили всичко и всички на парчета. Което беше оцеляло, скоро щеше да умре от глад… от жажда… от гняв… от безразличие.

Потърсих „Книгите на Боконон“, тъй като все още не бях достатъчно запознат с тях и вярвах, че ще могат да ми предложат някаква духовна утеха. Бързо разгърнах заглавната страница на Първата книга, на която бе написано предупреждението на Боконон:

„Не ставай глупак! Веднага затвори тази книга! Тя не съдържа нищо освен фома!“

Фома, разбира се, означава лъжи.

След това прочетох следното:

„В началото Бог създаде Земята и се огледа в космическата си самота.

И рече Бог: «Нека да създадем живи същества от глината, така че глината да види на какво сме способни.»

И Бог създаде всяко живо същество, което диша сега, и едно от живите същества бе Човекът. Глината можеше да говори само когато бе в човешка форма. Докато глината в човешка форма се изправяше, Бог се наведе и я огледа. Човекът примига и запита: «Какъв е смисълът?»

— Всичко ли трябва да има смисъл? — попита Бог.

— Разбира се! — отвърна Човекът.

— Тогава оставям на теб да измислиш смисъл — заяви Бог.

И си отиде.“

Реших, че всичко написано е боклук.

„Разбира се, че е боклук“ — отговаря Боконон.

Потърсих утехата в моята божествена Мона, която можеше да ми предложи много по-дълбоки тайни.

Докато я съзерцавах през пространството, разделящо леглата ни, си представях как зад великолепните й очи се таят тайни, стари като Ева.

Няма да се впускам в подробности около жалката любовна сцена, която последва. Достатъчно е да кажа, че бях отблъскващ и отблъснат.

Това момиче явно не се интересуваше от възпроизвеждането — самата мисъл й беше омразна. Още преди да престанем да се въргаляме, и двамата бяхме убедени, че аз съм измислил цялата тая призрачна, грухтяща, потна авантюра, чрез която се правят нови човешки същества.

Връщайки се в собственото си легло, скърцайки със зъби, аз реших, че Мона наистина не знае защо се любят хората. Но точно тогава тя ми каза нежно:

— Никак няма да бъде приятно, ако сега ни се роди бебе, нали?

— Така е — съгласих се аз мрачно.

— Може би не знаеш, но по този начин се правят бебета.