Кърт Вонегът
Котешка люлка (114)

114. Когато куршумът прониза сърцето ми

И аз пак изкачих витото стълбище в кулата, и отново стигнах до най-високата бойница на двореца си, и още веднъж огледах своите гости, своите слуги, своята скала, своето топло море.

С мен бяха тримата Хоуникър. Бяхме заключили вратата на „Папа“ и бяхме казали на прислужниците, че „Папа“ е вече много по-добре.

Сега войниците строяха погребалната клада точно пред куката. Те не знаеха за кого я строят.

В онзи ден тайните бяха твърде много.

Работа, работа, работа.

Реших, че тържествата вече спокойно могат да започнат, и накарах Франк да предложи на посланика Хорлик Минтън да произнесе речта си.

Минтън излезе напред на площадката към морето. Още не беше извадил от куфарчето венеца. Той произнесе великолепна реч в памет на стоте мъченици за демокрацията. Отдаде дължимото на мъртвите, на родината им и на живота, който за тях бе свършил, произнасяйки стоте мъченици за демокрацията на местен диалект. Произнасяше го с изящна лекота.

Останалата част от речта си Минтън произнесе на американски английски. Със себе си той носеше текста — по всяка вероятност бомбастичен. Като видя обаче, че ще говори пред толкова малко хора и при това повечето американци, остави написаната си реч настрана.

Лекият бриз рошеше редеещата му коса.

— Знаете ли, ще направя нещо, което посланиците обикновено не правят — оповести той. — Смятам да споделя с вас какво наистина мисля.

Или Минтън бе вдишвал твърде много ацетон, или наистина предчувстваше какво ще се случи с всички освен с мен. Във всеки случай той произнесе смайващо бокононистка реч.

— Събрали сме се тук, приятели — заяви той, — за да почетем стоте мъшеници са демокласията — мъртви деца, всички мъртви, всички — убити във войната. Не казвам „мъже“, макар че в дни като днешния ние наричаме мъже всички деца, които сме загубили. А аз не мога да ги нарека мъже по следната проста причина: в същата война, в която загинаха и стоте мъшеници са демокласията, загина и моят син.

Душата ми скърби не за мъж, а за дете.

Не искам да кажа, че на война момчетата не умират като мъже, когато дойде времето да умират. За вечна тяхна слава и за вечен наш срам те наистина умряха като мъже и по този начин ни дадоха възможност да организираме много такива патриотични празници.

И въпреки всичко загиналите не са нищо повече от умъртвени деца.

Щом искате искрено да почетем паметта на стоте деца, които република Сан Лоренсо е загубила, би трябвало да прекараме днешния ден, презирайки онова, което ги уби — тоест глупостта и злобата на цялото човечество.

Може би когато си припомняме войните, ще трябва да сваляме дрехите си и да боядисваме телата си със синьо и по цял ден да вървим на четири крака, и да грухтим като свине. Убеден съм, че ще сторим по-добре, отколкото да произнасяме възвишени речи и да размахваме знамена и добре смазани пушки.

Не искам да кажа, че трябва сега да оплюем чудесното зрелище, което организаторите на тържествата са ни подготвили — сигурен съм, че то ще бъде много вълнуващо…

Той погледна в очите всеки един от нас и добави съвсем тихо, като че ли небрежно:

— И аз ще кажа: ура! за вълнуващите зрелища.

Трябваше да напрегнем слух, за да чуем какво говори Минтън.

— Но ако днес наистина е ден в памет на стоте деца, избити във войната — продължи той, — дали вълнуващите зрелища са най-подходящият начин да ги честваме?

Отговорът е „да“, но при едно условие: че ние, участниците в тържествата, работим съвестно и неуморно, за да унищожим глупостта и злобата у себе си и у цялото човечество. Той отключи куфарчето.

— Виждате ли какво съм донесъл?

Отвори куфарчето и ни показа златен венец на фона на алена подплата. Венецът бе направен от изкуствени лаврови листа и златни жички, целите напръскани с ярка боя.

Между лавровите листа се виеше кремава копринена лента, на която пишеше: „Pro patria“.

Минтън започна да рецитира стихотворение от Едгар Ли Мастърс^[1] — от антологията му „Спун Ривър“, стихотворение, което вероятно беше неразбираемо за присъстващите граждани на Сан Лоренсо, за Х. Лоуи Кросби и неговата Хейзъл, пък и за Анджела и Франк:

Аз бях първият плод, който падна

в битката за Мишънъри Ридж.

Когато куршумът прониза сърцето ми,

си помислих: да бях си стоял вкъщи,

да бях крал свинете на Кърл Тренъри —

щяха да ме хвърлят в затвора,

но нямаше да ме вземат войник.

Хиляди пъти предпочитам да лежа

в градския затвор, отколкото под този

мраморен ангел, под този гранитен пиедестал,

на който са изписани думите „Pro patria“.

Между другото — какво значат те?

— Между другото — какво значат те? — повтори посланикът Хорлик Минтън. — Те значат „За отечеството“. — И добави още нещо: — Все едно за кое отечество. Нося венец — продължи той — като подарък от народа на една страна за народа на друга. Все едно за коя страна става дума. Мислете за хората…

И за децата, избити във войната…

За която и да е страна…

Мислете за мира.

Мислете за братската любов.

Мислете за изобилието.

Помислете в какъв рай би могъл да се превърне светът, ако всички сме добри и мъдри.

Но колкото и глупави и злобни да сме ние, хората, денят е чудесен — завърши посланик Хорлик Минтън. — От цялото си сърце и като представител на миролюбивия народ на Съединените американски щати жалея за стоте мъшеници са демокласията, жалея, че са мъртви в този чудесен ден.

И той хвърли венеца в морето.

Във въздуха се дочу бучене. Шестте самолета на военновъздушните сили на Сан Лоренсо приближаваха към нас, плъзгайки се над моето топло море. Те щяха да стрелят по чучелата на „почти всички врагове на свободата“, както се беше изразил Х. Лоуи Кросби.