Джефри Дивър
Имитаторът (69)

Шейсет и девета глава

Беше поръчал хаос и получи хаос.

Антонио Карерас-Лопес беше на отсрещната страна на улицата пред транспортния вход на федералния съд. Седеше на втория етаж на едно кафене и от там смяташе да наблюдава операцията.

Улиците бяха пълни със спасители — по-точно бъдещи спасители, тъй като досега нямаше нито една експлозия или пожар. Пожарни коли, патрулки, линейки. Също и репортери, разбира се. И цял куп зяпачи, вдигнали ръце като за фашистки поздрав, докато чакаха да запишат очакваното кръвопролитие с мобилните си телефони. Високоговорители призоваваха пешеходците и наблюдателите да се оттеглят зад огражденията.

— Незабавно! Има голям риск от пожар и експлозия! Дръпнете се назад!

Гласовете бяха строги. Но никой не обръщаше внимание на предупрежденията.

Лимузината на Лопес чакаше зад кафенето. Той имаше доверие в плана на Летан, но като прагматик имаше и резервен. Ако нещо се объркаше — каквато вероятност винаги съществуваше, разбира се — и надзирателите убиеха хората му, и задържаха мексиканския наркобарон, адвокатът щеше да се изпари от страната.

Имаше семейство, пари и кулинарен ангажимент в родината. И имаше отделно нает частен самолет.

Лопес застана нащрек. Забеляза бронирания микробус на Ел Алкон да приближава транспортния вход на съда. Беше получил още едно съобщение.

Леля ви е на път за вкъщи.

Тоест пазачите в микробуса са мъртви и хората на Лопес са заели местата им.

Сега идваше най-важният момент.

Двамата надзиратели от стаята за разпити скоро щяха да изведат Ел Алкон. Отвън Лопес успя да преброи трима надзиратели, въоръжени с автомати и постоянно оглеждащи тълпата. Изглеждаха му разсеяни и това беше разбираемо. Да, те не искаха затворникът им да избяга, но също така нямаха желание да изгорят живи, когато газта избухне; а в момента около тях миризмата сигурно беше непоносима. И със сигурност знаеха, както всички останали в града, че обратното броене до взрива е започнало — десет минути след земетресението.

В този момент от вратата се появи Ел Алкон с двама охранители — само двама.

Насочиха се към микробуса колкото можеха по-бързо (краката на наркобарона все още бяха оковани) и вратата се отвори. Тримата се качиха. Вратата се затръшна.

После Лопес мерна няколко бледи проблясвания вътре.

Изстрелите от пистолетите със заглушител, с които бяха убити надзирателите.

Микробусът излезе на улицата, която бе изчистена от коли, даде газ и се скри зад ъгъла.

Ново съобщение:

Тя е добре.

Означаваше, че хората от охраната са мъртви и микробусът пътува към мястото на срещата.

Лопес се обърна и бързо се насочи към стълбите на кафенето и после към лимузината си. Качи се. Шофьорът го поздрави и кадилакът потегли по малките улички, за да заобиколи блокадата. Скоро излязоха на магистралата, на около пет минути зад микробуса.

Затворническият автомобил със сигурност имаше джипиес; полицията можеше да го следи. Затова Летан беше избрал място за срещата в непосредствена близост до магистралата по пътя към затвора. Когато отбиеха, онзи, който следеше микробуса, щеше да си помисли, че само малко са се отклонили заради задръстване.

След като спрат, Ел Алкон и неговите хора щяха да се преместят в друг автомобил. Когато видеха, че микробусът не се движи, служителите от затвора щяха да се досетят, че става нещо. Но докато полицията стигнеше до мястото, Ел Алкон и Лопес отдавна щяха да са изчезнали.

Кадилакът на адвоката започваше да настига микробуса. Деляха ги не повече от сто метра. Шейсет секунди по-късно двата автомобила отбиха от магистралата и навлязоха на празен, буренясал паркинг обграждащ една полуразрушена фабрика. На стърчащото табло над сградата пишеше „Н & Р Фаб ике тс, О Д“. Тези букви, два метра високи, някога бяха искрели гордо в червено, но сега бяха надраскани и избелели до розово.

Микробусът и лимузината спряха до хеликоптера, който чакаше с работещи ротори, и друг микробус, пред който стояха хората на адвоката.

Лопес се огледа и не видя полицейски коли. Нито хеликоптери в небето, нито лодки в разпенената вода, където Ийст Ривър се вливаше в пристанището.

Никой от властите не подозираше нищо. Имаха може би десетина минути, преди някой от централния арест да забележи липсата на микробуса и да вдигне тревога.

Лопес слезе от лимузината.

— Хайде тръгвай — каза на шофьора. Даде му пет стодоларови банкноти и стисна ръката му.

— Благодаря, господине. За мен беше удоволствие да ви карам. Ще се видим, когато се върнете.

Което никога нямаше да се случи. Въпреки това Лопес отговори:

— Да, с удоволствие.

Кадилакът бавно се отдалечи по напукания, неравен паркинг.

Лопес махна с ръка към микробуса, където Ел Алкон може би вземаше парите и оръжието на мъртвите надзиратели. Веднъж наркобаронът беше убил човек за портфейла му — не за парите, а защото бе харесал щанцираната кожа… и снимката на съпругата и дъщерята на жертвата. Беше казал на Лопес, че дълги години я държал на нощното си шкафче.

При тази мисъл адвокатът потрепери. Какъв човек имаше за клиент!

Вратата на микробуса се отвори.

— Hola! — каза Лопес.

И се вцепени.

— Mierda — прошепна.

Защото от вътре не излезе Ел Алкон. А червенокоса полицайка в пълно бойно снаряжение и с автомат в ръце. След нея се появиха трима, не — четирима, не — шестима други полицаи, половината с буквите ЕСУ на бронираните жилетки. Половината с ФБР.

— Не! — възкликна адвокатът.

Двама от спецполицаите изтичаха до хеликоптера и измъкнаха пилота навън, другите арестуваха мъжете от микробуса. Полицайката бързо се приближи до адвоката заедно със свой по-млад, русокос колега.

— Ръцете! — изкрещя.

Адвокатът въздъхна, облиза устни с пресъхналия си език и вдигна ръце. Спомни си, че я е виждал в апартамента на Линкълн Райм.

Как? Как се случи това?

Този безупречен план.

Да се провали по такъв грозен начин?

Как? Въпросът се загнезди в съзнанието му.

Докато жената му слагаше белезници, а мъжът го претърсваше за оръжие, Лопес се опита да разбере как е станало.

Съобщенията бяха правилно кодирани.

Ел Алкон се беше качил в микробуса.

„Аз го видях — помисли си Лопес. — Видях блясъка от изстрелите… А дали наистина?“

Но беше достатъчно умен, за да се досети: Не, не, не. Бяха научили или се бяха досетили за плана и бяха разкрили хората на Лопес, преди да успеят да убият шофьора и охраната. Полицията им бе предложила сделка в замяна на шифъра и другите подробности за бягството.

Блясъкът от вътрешността на микробуса не е бил от пистолет, а от мобилен телефон или фенерче, за да си помисли всеки, който наблюдава отстрани, че вторите пазачи също са убити. Щом микробусът се беше скрил от погледа му, го бяха заменили с този, пълен със спецполицаи, за да дойде тук, при изоставената фабрика.

Но това не отговаряше на основния въпрос: Как някой — Линкълн Райм, разбира се — е заподозрял, че се организира бягство?

Полицайката нареди:

— Седнете тук. Ще ви помогна.

Сложи го да седне на земята.

— Моля ви. Как разбрахте? Как се досетихте какво правим? Искам да знам. Ще ми кажете ли?

Тя не му отговори, защото вниманието й бе привлечено от приближаването на една черна лимузина. Колата спря и от нея слезе висок, слаб мъж.

Лопес въздъхна. Прокурор Хенри Бишоп.

Един полицай се приближи до него и двамата размениха няколко думи. Разбираемо, докато говореха, гледаха към адвоката.

Накрая Бишоп кимна. Двамата тръгнаха с бавни стъпки към Лопес.