Джефри Дивър
Имитаторът (54)

Петдесет и четвърта глава

Амелия Сакс усещаше всяко паве с гърба си, докато старият форд я друсаше по неравните улици на Долен Ийст Сайд. При падането й на строителния обект — първоначалното стоварване върху дъската, не последвалото, макар и ужасно, затъване в калта — гръбначният й стълб се беше изкривил по невъзможен начин.

Още едно друсване.

Ох, това беше болезнено.

Имаше някакъв асфалт, но също много камъни, тухли и стоманени плочи от ремонтите на улицата.

Фордът „Торино Кобра“ е автомобил, създаден за гладка настилка.

Сакс винаги бе имала слабост към този квартал. Той имаше по-пъстра и разнообразна история от всяка друга част на Манхатън: в края на XIX век тук се бяха заселили много германци, руснаци, поляци, украинци и други европейски емигранти. Изпълнените с хора улици, притиснати между мрачни и потискащи жилищни блокове и задръстени от количките на уличните търговци, бяха родили изпълнители като Джеймс Кагни, Едуард Дж. Робинсън и фамилията Гершуин. Филмови компании като „Парамаунт“, „Метро Голдуин Майер“ и „Туентиет Сенчъри Фокс“ водеха началото си от Долен Ийст Сайд.

След Втората световна война районът бе станал първият анклав в Ню Йорк с истинска расова интеграция, когато тук се бяха населили много чернокожи и пуерториканци и заживели в относителна хармония с първоначалните бели жители.

Долен Ийст Сайд бе и мястото на най-голямата трагедия, случвала се в града до атентатите от 11 септември. Корабът „Генерал Слокъм“, превозващ хиляда и триста американци с германски произход по Ийст Ривър за едно църковно събитие, се беше запалил. Хиляди пътници бяха загинали и скръбта, обхванала като епидемия общността, бе причинила вълна на преселение. Почти всички жители на Малката Германия в Долен Ийст Сайд се бяха преместили на няколко километра на север в Йорквил.

Ако оставим настрана историческите факти, Амелия Сакс имаше специална емоционална връзка с мястото. Именно тук преди много години бе осъществила първия си сблъсък с престъпността — осуетяване на въоръжен грабеж в извънслужебно време. Беше излязла на неделна среща със… как му беше името? Фред. Не, Франк. С Франк се връщаха от убийствено изобилен ранен обяд в „Катц“. Младежът изведнъж спря и посочи смутено с пръст.

— Хей. Гледай онзи тип. Май държи пистолет.

В следващия миг Сакс хвърли чантата си на тротоара и извади служебния си глок; безцеремонно изблъска Франк на безопасно място зад един контейнер за смет. Втурна се напред и закрещя на минувачите:

— Залегни, залегни, полиция!

Последва доста грозна сцена. Тя размени няколко изстрела с обирджията наркоман, който беше взел двойно грешно решение: първо, като бе избрал да обере магазин за осветителни тела на едро (табелата на прозореца гласеше: „Само кредитни карти“), и второ, като насочи оръжието си към нея. Полицейският правилник диктува, че ако стреля, полицаят трябва да се цели така, че да убие противника, но Сакс не беше готова да вземе такова екзистенциално решение при тези обстоятелства. Като рани обирджията в ръката, тя обезвреди оръжието и елиминира всякакви бъдещи заплахи. Лесен изстрел за нея и много по-добро решение с по-малка необходимост от обяснения, отколкото при смъртен случай. Като бърбореше нервно през цялото време, Франк я изпрати до метрото и повече не й се обади.

Сега тя зави по една пресечка на същата оживена улица — „Бауъри“ — и през лабиринта от улички стигна до тъмен проход между сградите. Същите жилищни блокове, оцелели 150 години, все още се издигаха пет етажа нагоре към правоъгълника от сиво небе. Задните им фасади бяха опасани с аварийни стълбища. На една сграда имаше опънат автентичен простор, с призрачно развяващи се от вятъра ризи, дънки и поли. Може би като малък, много малък принос за намаляване на въглеродните емисии.

Сградите покрай улицата бяха предимно жилищни, но на партерите на някои имаше магазини. Химическо чистене. Бутик за „ретро“ (т.е. употребявани) дрехи. Антикварна книжарница, специализираща основно в окултната литература.

И бижутерия „Блаустейн“.

Сакс паркира наполовина на тротоара, хвърли полицейската си карта на таблото и слезе. Заради студа хората си бяха по домовете и поради липсата на забележителности точно в този район нямаше и туристи. Тротоарът беше пуст.

Тя отиде пред магазина. На вратата имаше табела „Затворено“, но Едуард Акройд й беше казал, че Ейб Блаустейн я очаква. Тя надникна вътре. Шоурумът, пълен с витрини, беше тъмен и вътре нямаше никого, но отзад светеше и там Сакс забеляза движение. Мъж с прашен черен костюм и еврейска шапчица погледна към нея и й махна.

Вратата беше отключена и тя я отвори навътре.

Направи три крачки. И се препъна в нещо, което не беше видяла. Политна напред и се стовари върху твърдия дъбов под, като издаде стон от болка.

Докато в шока от падането Сакс поглеждаше към дебелата тел, опъната на нивото на глезените, мъжът се втурна напред и се метна на гърба й, като изкара въздуха й със силен удар с коляно. Болката я разтърси и тя изкрещя. Еврейската шапчица беше изчезнала; мъжът бе нахлупил познатата маска.

Преди Сакс да достигне оръжието си, той го извади от кобура и го пъхна в джоба си, заедно с телефона й. Носеше платнени ръкавици. Сетне щракна белезници на китките й, зад гърба. И без да е необходимо, стовари юмрук върху кръста й. Тя изпищя от новата болка, която прониза тялото й в допълнение към онази от падането върху дъската на строителния обект.

Мъжът спря за момент и се разтресе от пристъп на кашлица. Тя усети дъха му и пръски слюнка върху врата си. Подуши миризма на алкохол, чесън и тежък, сладникав афтършейв.

Усети, че нападателят пак се навежда. И стегна всичките си мускули в очакване на юмрука му. Но не, това беше странно. Той само потърка безименния пръст на лявата й ръка, сякаш разглеждаше сватбения й пръстен.

Сакс заговори:

— Моите хора знаят, че съм тук. Не е добра идея…

— Шшшт, пиленце — сряза я той с руски акцент. — Шшшт.

После я завлече в задната част на магазина. Остави я на мокета в офиса, точно до безжизненото бледо тяло на мъж, който несъмнено бе Ейбрахам Блаустейн, собственикът. От джоба си руснакът извади макетен нож и с палец избута лъскавото острие.

И тя си спомни какво бе казал Линкълн Райм.

Повече няма да допусна тази грешка…

Това щяха да са последните му думи към нея.