Джефри Дивър
Имитаторът (41)

Четирийсет и първа глава

През своята четиринайсетгодишна кариера в Щатската полицията на Пенсилвания полицай Ти-Джей Бойл беше получавал доста необичайни задачи. Да преследва амишки кон и двуколка, отвлечени от пиян студент не-амиш. Редовните случаи с котки, които не могат да слязат от дърво („Това не е наша работа, госпожо, но ще видя какво мога да направя“). Израждане на бебета.

Но никога до този момент не беше спирал цял автобус.

Тази задача му бе възложена по молба на полицията в Ню Йорк, с която Бойл бе работил и преди и която като цяло му допадаше, въпреки че той не одобряваше езика на някои от колегите. В автобуса, който сега следеше, пътуваше свидетел, опитващ се да се скрие — и не какъв да е, а свидетел на престъпление, за което говореха по всички медии. Или поне по радио WKPK. Обещаващия — серийният престъпник, убиващ млади двойки, които току-що са купили венчалните си халки. Този със сигурност беше голям психар.

Един нюйоркски детектив, който им се беше обадил, твърдеше уверено, че свидетелят е в автобуса. Компютърният им отдел бил засякъл телефона му и направил някаква техническа врътка, та джипиесът на апарата да продължава да работи и да сигнализира местоположението му, като същевременно всички входящи и изходящи обаждания били блокирани, за да не може никой да го предупреди. На дисплея му би трябвало да се изписва съобщение „Извън обхват“. Свидетелят сигурно щеше да заподозре нещо след известно време. Но тогава щеше да е късно, защото сега Бойл бе по следите му.

Той светна с фарове на автобуса, който пътуваше за Индианаполис. Там според билета свидетелят, някой си Вимал Лахори, щеше да се прехвърли на автобус за Сейнт Луис. И така нататък до Лос Анджелис. Знаеха маршрута му, защото бяха засекли телефона му на автогарата „Порт Оторити“ в Ню Йорк. После бяха прегледали записите от камери на гишетата за билети и бяха видели, че младеж, приличащ на Вимал, си купува такъв билет.

Само дето сега нямаше да стигне по-далеч от местния арест, на петнайсет километра от тук. За собствената му безопасност. Убиецът — Обещаващия — знаеше за него и вече бе убил един свидетел, но полицай Бойл оценяваше вероятността престъпникът да дойде толкова далеч навътре в страната на минимална.

Автобусът отби встрани и Бойл слезе от колата си. Той носеше стандартната униформа на щатски полицай: тъмен панталон, сива риза, черна вратовръзка. Сложи си сивата униформена шапка с каишка под брадичката и се приближи към автобуса.

Вратата се отвори със свистене.

Бойл бързо огледа пътниците. Нямаше някой, който да изглежда опасен. Не че очакваше да има.

— Търся един човек, който пътува при вас — каза тихо на шофьора, слаб чернокож, на чието лице личеше безпокойство.

Нюйоркските колеги бяха решили да не предупреждават водача предварително: не знаеха как ще реагира и се опасяваха, че момчето ще забележи промяната в поведението му, ще скочи от автобуса и ще избяга.

— Не е въоръжен. Няма да има проблеми — добави Бойл.

— Добре. Действайте както намерите за добре.

Поне нюйоркският детектив, мъж с груб глас, беше казал, че младежът не е въоръжен. Свидетелите на престъпление обикновено не са опасни, но някои може да са. Този младеж, изглежда, попадаше в категорията на безобидните. Освен това беше индиец, а според ограничения опит на Бойл хората с такъв произход нямаха навика да ходят тежковъоръжени.

Бойл бе запомнил снимката на Вимал и тръгна между седалките и заоглежда лицата на пътниците. Тероризъм — щяха да си помислят всички, разбира се. Бомба в автобуса. Някой щеше да размаха пистолет и да се взриви в името на Аллах или просто ей така.

Бойл кимаше, когато някой му се усмихнеше, и отговаряше на въпроси от сорта на „Какво става?“ и „Има ли проблем?“ с уклончивото „Няма да ви бавя“.

Но, по дяволите. Момчето не беше в автобуса. Имаше няколко по-мургави мъже, но всичките бяха много по-възрастни и изглеждаха латиноамериканци, а не индийци.

Той се върна в предната част на автобуса и се обади на детектива в Ню Йорк.

— Ало? — отвърна Лон Селито.

Непрофесионално. Но все пак това бяха нюйоркчани, съвсем друга порода хора.

В името на добрия пример щатският полицай се представи по устав:

— Господин лейтенант, тук полицай Джей-Ти Бойл. В автобуса съм и огледах всички пътници. Не видях вашия човек.

— А проверихте ли…

— Проверих и тоалетната, тъй вярно.

— Питахте ли водача дали някой е слязъл някъде?

Бойл се подвоуми. Обърна се към шофьора и му зададе въпроса.

— Не, никой не е слизал.

— Не, господин лейтенант, никой не е слизал — повтори Бойл. После добави: — Господин лейтенант, а можете ли да го наберете?

— Какво?

— Да наберете телефона на момчето?

— О. Хъм. Добра идея. Момент.

Чуха се няколко изщраквания, после Селито каза:

— Свързвам ви с нашия човек в компютърния отдел, който го следи. Полицай? Говорите с детектив Сарнек.

— Ехо — обади се друг глас.

Бойл чу силен рокендрол. Тези нюйоркчани бяха невъзможни.

— Детектив… — Щатският полицай не се опита да каже името. — Тук е Джей-Ти Бойл от щатската полиция.

— Здрасти, колега.

— Хъм, здравейте. Можете ли да наберете телефона?

— Да, разбира се. Ще го активирам.

След малко се чу стандартното звънене на айфон. Звукът идваше от третия ред седалки. Бойл се приближи и видя една пътничка да бърка в страничното отделение на чантата си. Тя извади телефона, погледна го и се намръщи.

— Госпожице, правилно ли предполагам, че това не е вашият телефон?

Тя го погледна. Лицето й, заобиколено от синя и зелена коса, беше красиво, въпреки че според полицая обиците на носа и едната й вежда го загрозяваха.

— Не е мой — отговори тя. — Нямам представа как е попаднал тук.

* * *

Рон Пуласки влезе в лабораторията и Райм веднага се досети две неща: младежът беше открил нещо и се чувстваше адски неловко да го сподели.

— Новобранец?

Пуласки кимна енергично и потайно, ако е възможно двете да се съчетаят. Изобщо не ставаше за шпионин.

— В дневната — каза Райм. Огледа се.

Какво щяха да си помислят, ако знаеха…

Двамата минаха през коридора и влязоха в отсрещната стая.

— Какво откри?

— Изобщо не ми харесва да правя това, Линкълн.

— О, всичко е наред.

— „Всичко е наред“. Нали знаеш какво е характерно за този израз и подобния на него: „Няма за какво да се тревожиш“? Хората обикновено ги използват, когато нещо не е наред или когато има за какво да се тревожиш. На теб ти е лесно. Нали не си ти този, който току-що наруши закона.

Пуласки идваше от склада, където бе станала престрелката с участието на Едуардо Капиля — Ел Алкон.

— Съмнявам се, че и ти си го нарушил.

— Съмняваш се? Мястото беше запечатано. Ти знаеше, че беше запечатано.

— Това е място на престъпление. Бих предположил, че е запечатано. Но нямаше никого, нали?

— Не. Само беше оградено с лента. И имаше бележка да не се влиза. О, пишеше също, че влизането без разрешение е федерално престъпление.

— Нали не приемаш тези неща твърде сериозно, Новобранец?

— Тези неща? Федералните престъпления. От всички неща, които приемам сериозно, федералните престъпления са начело в списъка.

Райм се развесели. „Започва все повече да говори като мен“ — помисли си.

— Хайде по същество. Какво откри?

От чантата си Пуласки извади няколко листа.

— Балистичната експертиза и анализът на микроследи от докладите на обвинението и защитата. Снимки, диаграми.

— Добре. Разстели ги тук.

Пуласки подреди листовете върху старата орехова масичка, чиито крака завършваха с резбовани нокти. Райм ги прегледа.

— А пробите от Лонг Айлънд? — попита след малко.

С оглед на запазването на разследването на Ел Алкон в тайна, Райм бе наел частна лаборатория за анализирането на уликите, които Пуласки бе събрал от склада и беше занесъл там по-рано. Младият полицай отвори един плик с резултатите.

— Би ли обръщал страниците, Новобранец?

— О, извинявай.

Райм се зачете в дребния шрифт.

— Сега документите от ПЕРТ.

— Не стига че ме накара да прониквам незаконно на място на престъпление, ами трябваше да крада документи от централата на ФБР.

— Нищо не си откраднал, Пуласки. Не преувеличавай. Направил си снимки. Това е.

— Говориш като някой, който казва, че само е взел назаем часовник от бижутерийния на щанд в „Мейсиз“. Само казвам.

Кутията, която шофьорът на Лопес беше донесъл, не съдържаше всички доклади от огледи и анализи, а само онези, които щяха да бъдат представени в съда. Райм трябваше да види всичко.

От друг плик Пуласки извади още десетина листа хартия. На тях бяха отпечатани снимките, които бе направил в хранилището за веществени доказателства на ФБР с телефона си. Сложи ги пред Райм и започна да прелиства страниците като ги махаше, след като криминалистът ги прочетеше.

Така. Добре. Документите съдържаха много неща, от които Райм се интересуваше: следи от барут и вещества от ръцете и дрехите на Ел Алкон, следи от пода на склада, разположението на куршумите, които са били изстреляни — в стените, тавана, пода и телата на жертвите. Данните потвърждаваха, че върху оръжието не е имало отпечатъци от Ел Алкон, както бе казал Лопес, въпреки че по маншетите му били намерени следи от барут — където според наркобарона арестувалият го полицай го е докосвал с парче плат.

Райм прочете всичко още веднъж.

— Какво има, Линкълн?

Толкова ли беше прозрачен? Райм бе смаян от това, което откри.

Такъв провал? Поне можеше да бъде благодарен на адвоката на Ел Алкон, че се обърна към него и повдигна въпроса за фалшифицираните доказателства. Ако не беше топчестият, спокойно говорещ мексиканец, нарушенията никога нямаше да излязат наяве.

— Има ли проблем? — настоя Пуласки.

— Не, не. Ти си съкровище, Новобранец.

— Подиграваш ми се.

— Не, сериозно говоря. Тонът ми невинаги отразява истинските ми чувства. Това е качество, от което всички трябва да се пазим.

— Добре. Приемам. Кажи сега какво има. Ще имам ли проблеми заради това?

— Какви проблеми може да имаш, когато мисията ти служи на по-висша кауза?

Пуласки направи гримаса.

— Знаеш ли, Линкълн, баща ми винаги казваше, че не можеш да имаш доверите на човек, който отговаря на въпроса ти с въпрос.