Джефри Дивър
Имитаторът (36)

Трийсет и шеста глава

Изразът „прикован на легло“ не беше много адекватен за наши дни. Беше подходящ за едно време.

Отдавна, много отдавна.

Отдавна като Джейн Остин. Отдавна като сестрите Бронте. Романите, които Клеър Портър четеше и препрочиташе — в колежа и по-късно. И напоследък — пак.

Прикован на легло.

Често в тези книги имаше герой, завит с дебели юргани и одеяла, с компрес на челото, горящо от някаква загадъчна, неназована болест. Или от изтощение. Изтощението било често срещано заболяване в ония времена. Когато четеше за живота през осемнайсети и деветнайсети век, Клеър винаги се питаше какво може да е било толкова изтощително тогава, че да повали човека на легло в продължение на седмици. Или да го накара да предприеме далечно плаване (за представителите на хайлайфа).

Хайлайф. Още една звучна дума от онова време.

„Никакъв хайлайф не е този мой прикован на легло живот“ — помисли си трийсет и четири годишната жена.

Легнала на специалния си ергономичен матрак в спалнята на партерния си апартамент в Бруклин, Клеър погледна през прозореца към парка „Кадман“ — сив, влажен и студен днес, напълно в тон с настроението й.

Стройната брюнетка, барманка в кафене, беше на легло не от умора или от неизвестно въображаемо заболяване, а защото се беше спънала в куче. Дори не в своето, а в едно дребно космато същество, което се бе изплъзнало от собственичката си, докато Клеър и съпругът й бягаха за здраве, и се шмугна между краката й. Тя инстинктивно се опита да го прескочи и тогава чу изпукване в глезена си. Падна.

„По дяволите, навехнах си крака“ — помисли си.

Обаче не. Беше кошмарно счупване.

Две операции за начало, после лечение срещу инфекция, след това пак под ножа — за поставяне на стоманени пирони. „Желязната лейди“ — смело се пошегува съпругът й, въпреки че очевидно й съчувстваше за болката — и разбираемо, изглеждаше ужасен при мисълта за новите си отговорности (имаха осемнайсетмесечна дъщеричка). Бащата — графичен дизайнер в Мидтаун — сега поемаше по две работни смени. И Клеър дори не искаше да си спомня пресилената му бодра усмивка, когато лекарят каза, че е по-добре да избягват „интимни отношения“, които биха могли да изложат глезена на риск, поне за следващите шест месеца. (Имаше нещо старомодно и аристократично в този избор на думи от специалиста, като се замислиш.)

С една патерица Клеър се справяше с обичайните ежедневни дейности. В тоалетната. Разходката до минихладилника, който Сам бе сложил в тази спалня, първоначално предназначена за гости. Можеше да вземе бутилка и твърдата храна за Ерин, чието бебешко легълце беше до нейното. Това бяха горе-долу всичките й позволени дейности, докато раната не заздравее. Как обичаше да готви, как обичаше да тича, как обичаше работата си в кафенето — закачките с клиентите, странните хора, които срещаше.

Но имаше още един месец да лежи прикована на легло.

Клеър Портър беше решила да бъде послушна и да следва нарежданията на лекарите. Още едно падане, беше предупредил лекарят, можеше много да влоши нараняването. Инфекция, некроза на кожата. Пфу. И макар че той не спомена за ампутация, в „Гугъл“ пишеше и това. Веднъж загнездила се в съзнанието й, тази идея остана там като пиявица и не се пускаше.

Е, поне можеше да продължи своето обучение онлайн. Сега — барманка; след две години — собственик на консултантска фирма за малки ресторанти. Тя вдигна лаптопа на корема си и погледна бебешкото креватче. „Слава богу, че заспа, кукличке!“ По дяволите, как искаше да целуне тъмнорусата косица на момиченцето. Но това щеше да й коства голямо усилие.

Прикована на легло.

Тя включи лаптопа и поработи няколко минути, после — по дяволите. Тази нужда. Трябваше да отиде до тоалетната.

Не е ли смешно как успяваме да предвидим точно къде и как ще ни застигне болката. Клеър премина през сложната инстинктивна хореография на преместване на единия крак, после другия, торса и ръцете в сложна последователност, която й позволи да седне, без да й потекат сълзи от болка.

Или да повърне.

Успя да седне с относително малко усилия. И добре да хване патериците.

Сега изправянето.

„Поеми си дълбоко дъх, постави всичко стабилно. Добре, наклони се напред.

След това… добре, бавно… надигни се.“

Клеър тежеше около петдесет килограма, но въпреки това усети как силата на тежестта я тегли надолу, надолу, надолу. Имаше чувството, че е натоварена с една камара тухли. Но успя. Няколко стъпки. Зрението й малко се замъгли и тя спря. Зави й се свят. „Наведи глава, дишай дълбоко — напомни си. — Сега пробвай пак бавно.“ Ами ако припаднеше? Дори не можеше да си представи какво би причинило едно падане на крехките й кости.

След като се окопити, тръгна към коридора. Спря да погледне Ерин, която спеше безгрижно и сигурно сънуваше простички и сладки сънища.

Клеър Портър се затътри към банята. Сам я беше преустроил — постави седалка във ваната и смени монтирания на стената душ с подвижен. Добави и по-висока седалка на тоалетната чиния, за да не й се налага да натоварва излишно крака си.

Имаше поне една полза от инцидента. Вече не я беше грижа дали се облича модно, или не. Анцузи, анцузи… само дръпваш надолу синия панталон заедно с гащите и сядаш. Чиста работа.

Ставането беше малко трудно, но тя знаеше как да го направи.

Предвиждане…

Изправяне, без болка. „По дяволите, десният ми крак ще бъде съвсем изтръпнал, докато свърша.“

Докато миеше ръцете си, Клеър усети как целият апартамент се разтърси. Прозорците издрънчаха, а една чаша, оставена на полицата, падна от ръба и се разби на парченца на плочките.

Клеър изписка от уплаха.

Боже мой. Какво беше това? Още едно земетресение? Тя бе следила новините. Нещо свързано със сондажите — строителният обект, за който се твърдеше, че е причинил труса, се намираше на около километър от дома й. Имаше много протести. Екозащитници срещу едрия бизнес. Тя не помнеше точно.

Ужас, земетресение в Ню Йорк! Това беше сериозен проблем. Трябваше да разкаже на майка си за това, когато се чуят следващия път. Този трус беше доста лек — без щети по стените или прозорците.

Но все пак имаше проблем.

И то сериозен.

Клеър беше боса. А сега навсякъде имаше стъкла.

Глупаво, помисли си тя. Имаше чехли (по-точно един чехъл, защото не можеше да обува нищо на болния крак), но не си беше направила труда да се обуе. И сега я чакаше двуметрово ходене с препятствия, за да стигне до коридора.

Тя погледна пода. Стъклата от чашата се бяха разхвърчали навсякъде.

По дяволите. Невъзможно беше сама да почисти. За навеждане и дума не можеше да става. С патерицата можеше да избута по-едрите парчета настрана, но не виждаше малките на белите плочки.

Кърпи. Можеше да покрие пода с кърпи и да стъпва със здравия крак само там, където не се виждат издутини. По-дребните парчета нямаше да пробият плата — надяваше се.

Клеър свали най-дебелите кърпи от рафтовете и ги постла по пътя си към вратата.

Една стъпка. Добре.

Спря, за да избере място, където да сложи следващата, но изведнъж се вцепени.

Какво беше това? Подуши миризма на газ.

— Боже, боже…

Клеър си спомни една ужасна случка, за която говориха по новините след първото земетресение. Щетите от труса изобщо не бяха сериозни. Само няколко счупени прозореца. Но някои тръби на газопреносната мрежа се бяха спукали. Причинените от това експлозии и пожари бяха убили двама души: мъж и жена, които не успели да изляза от горящата си къща.

Но Клеър нямаше намерение тя и дъщеря й да станат следващите жертви.

Бяха на първия етаж. Тя щеше да вземе Ерин, да я стисне здраво и да излезе някак навън, като крещи колкото й глас държи за помощ.

Мърдай, мърдай, мърдай!

Още една стъпка.

Още една. Изведнъж едно парче стъкло се показа през кърпата като жило на скорпион и се заби в петата й.

Клеър изпищя и падна назад. Хвърли патерицата и протегна ръка зад главата си точно навреме, за да не разбие черепа си в ръба на порцелановата вана. Болката прониза цялото й тяло. Причерня й. Когато отново се окопити, зрението й беше замъглено от сълзи.

Тук миризмата бе по-силна: лицето й беше близо до панела за достъп до тръбите на банята, идващи от мазето, където вероятно имаше изтичане на газ.

„Бягай! — Някак трябваше да се добере до спалнята и да спаси детето си. — Пълзи по проклетите стъкла, ако трябва!“

В съзнанието й изникнаха образи: кадрите от горящи сгради след предишното земетресение, които бе видяла по телевизията — ужасяващо торнадо от оранжеви пламъци и гъст черен дим.

„Спаси дъщеря си.“

— Ерин! — извика тя инстинктивно.

Момиченцето сигурно чу — или се беше събудило от вонята на газ — и заплака.

— Не, миличка, не! Мама идва!

Клеър се опита да се обърне по корем, за да запълзи с всички сили към дъщеря си.

Но осъзна, че счупеният й крак се е заклещил под масивния дървен шкаф в банята. Докато се обръщаше, тя почувства и чу изпращяване на деликатно сглобените кости на глезена си. Спираща дъха болка избухна в цялото й тяло.

Крещейки в унисон с невръстната си дъщеричка, Клеър Портър погледна крака си. Металните болтове, които хирургът й беше сложил буквално преди два дни, стърчаха кървави през кожата й. Тя се задави и усети как главата й се стовари на плочките, преди да я обгърне мрак.