Джефри Дивър
Имитаторът (57)

Петдесет и седма глава

Амелия Сакс се върна в къщата на Райм с няколко неща.

Първо, пликчета с улики от хотела на Владимир Ростов в Брайтън Бийч и от магазина на търговеца, където за малко не беше изгубила пръста си от ножа на лудия руснак.

Второ, щатския минен инспектор на Ню Йорк.

Райм погледна мъжа, с когото вече бяха говорили, Дон Макелис, без особен интерес, после отново насочи вниманието си към кутиите с проби, които Сакс вкара на количка в стаята. Тя забеляза погледа му и каза:

— Няма да е лесно, Райм.

Имаше предвид най-належащата им задача: да разберат къде са другите газови бомби.

— Надявам се, че Макелис може да помогне.

Той бе слаб мъж със сериозен вид и — добре де, „старомоден“ бе думата, която първа идваше наум — и беше дошъл, обясни Сакс, за да види картите и данните от предишните пожари и да се опита да стесни кръга на търсене на устройствата.

— Мисля, че ако е искал трусовете да изглеждат истински, най-вероятно ги е поставил близо до разломните линии в района — отбеляза тя. — Ако е така, Дон ще ни ги покаже.

Детективът сви рамене. Не изглеждаше във възторг.

Телефонът на Макелис иззвъня.

— Кметството. Боже мили!

Той вдигна и се дръпна настрана.

След малко поиска разрешение да използва един от компютрите, за да изтегли някакви геоложки карти на района. Купър му посочи един. Освен това Макелис поиска да види местата на предишните газови бомби и Сакс обърна към него бялата дъска, на която бе закачен план на града. Пожарите бяха отбелязани в червено и формираха неправилна елипса около епицентъра: площадката за геотермални сондажи близо до „Кадман Плаза“. Макелис отвори на екрана няколко геоложки схеми на района и започна внимателно да ги изучава.

Купър и Сакс, с лабораторни престилки и маски, се заеха с пробите от бижутерийния магазин на Блаустейн и хотелската стая на Ростов в Брайтън Бийч.

Райм също имаше нова информация. След като Сакс му бе съобщила самоличността на извършителя, се беше свързал с Дарил Мълбри от САР и поиска данни за Ростов. Получи доклад, обобщаващ всичко, което бяха намерили за толкова кратко време. Владимир Иванович Ростов. Четирийсет и четири годишен, бивш военен, после — ФСБ (една от службите, наследници на КГБ), а за последните десет години — „консултант“ за някои от най-големите руски квазидържавни организации, като нефтената компания „Газпром“, „Нижни Новгород шипинг“, произвеждаща нефтени платформи и танкери, и — показателно — „Добпром“, най-голямата диамантена компания в Русия.

Мълбри бе научил, че Ростов е работил в сибирската мина „Мир“ от дванайсет до двайсетгодишна възраст.

— Човекът е бил малко чалнат, доколкото научихме. Има слухове, че убил чичо си, който бил в мината заедно с него. Главата му била разбита от камък, но наблизо нямало срутване. Полицията си затворила очите, както обикновено прави, щом става дума за най-големия работодател в региона. Леля му също починала скоро след това. Според сведенията една нощ се озовала сама на покрива на жилищния блок при заключена таванска врата. Никой не могъл да разбере какво е правила там. Била само по тънък пеньоар и боса. През декември. При минус двайсет. Властите пак си затворили очите. Получили се оплаквания, че имала „неуместни“ взаимоотношения с някои от младежите в блока.

„Впечатляващо минало“ — помисли си Райм.

Мини. Това обясняваше манията му към диамантите… и интереса му да причинява фалшиви земетресения в сондажния обект.

Шпионинът добави, че Ростов е персона нон грата в Германия, Франция, Швеция, Чехия и Тайван, заподозрян в нападение, изнудване и незаконни търговски практики, както и в редица финансови престъпления. Свидетелите се отказали от показанията си и затова не бил съден; просто го изгонили и повече не го пускали в тези страни. В Краков полските власти го задържали след сигнал за сексуално посегателство срещу жена и побой над приятеля й. Но бил освободен без много шум след намесата на Москва.

В бижутерийния магазин Сакс бе намерила истинския руски паспорт на Ростов плюс паспорт на името на Александър Петрович, „Смит и Уесън“ калибър .38, 38-калиброви и 9-милиметрови патрони „Финоки“ (последните за глока), скиорска маска, платнени ръкавици, окървавен макетен нож, цигари и запалка, пари в брой (долари, рубли и евро). Нямаше ключове за тойотата, макар че нямаше гаранция, че червената кола пред къщата на Адила е била на Ростов. Мобилният му телефон също не беше намерен.

Нямаше ключове у себе си, но след бърза проверка на мотелите и хотелите в района бяха установили, че човек на име Александър Петрович се е регистрирал в „Бийч вю Резидънс ин“ в Брайтън Бийч, Бруклин, и Сакс веднага отиде да направи оглед. Не намери обаче нищо съществено. Още боеприпаси калибър 38, мазна храна, бутилка „Джак Даниелс“, паспортите с фалшиви имена, за които бе съобщил Мълбри. Никакви компютри, никакви телефони, ключове от кола или следи, които биха могли да подскажат къде са другите взривни устройства.

И нито следа от необработени диаманти за пет милиона долара.

Къде бяха камъните? И електронните устройства на Ростов? Сакс предположи, че е държал всичко, включително ключовете от стаята, в тойотата, в случай че се наложи да бяга бързо. Сигурно бе скрил ключовете от колата в улея на някоя от джантите. След телевизионния сериал „В обувките на сатаната“ учудващо много престъпници го правеха.

Липсата на следи й беше дала идеята да покани геолога — малко отчаян ход, призна сега тя. Но също разумен, както пък изтъкна Райм.

Сакс записа малкото улики, които бяха намерили, на бялата дъска и се дръпна назад, като постави ръце на кръста си и зачопли нокътя на единия си показалец. Гледаше, гледаше, гледаше.

Райм също.

— Нещо друго? — обърна се Райм към Купър.

— Само да проверя последната проба от хотелската стая. Една минутка.

Но какво щеше да покаже това? Може би някакво вещество от следа от обувка, уникално за мястото, където е поставил бомба. Но колко малък беше шансът за такъв пробив.

Райм се намръщи от чувство на безсилие. Погледна Макелис:

— Нещо при вас, Дон?

Инженерът стоеше приведен и сравняваше геоложките планове с картата на предишните пожари.

— Мисля, че да — каза след малко. — Изглежда, че е заложил бомбите по дължината на разлома Карнарси. Виждате ли? Минава през центъра на Бруклин, близо до „Кадман Плаза“, после към пристанището. Дълъг е три километра, но по-голямата му част е под вода. Само около километър е на сушата.

Макелис посочи една линия през гъсто населения район.

„По дяволите — помисли си Райм, — твърде много мазета за претърсване.“

— Трябва още да стесним търсенето.

Мел Купър обяви:

— Получих резултата от последната проба. Нищо не свързва Ростов с определено място. Тютюнева пепел, кетчуп, говежда лой, почва от района на Брайтън Бийч. Още кимберлит.

Без да вдигне очи от картата, Макелис попита:

— Кимберлит ли?

— Точно така — отговори Райм. — Нашият престъпник се е нацапал с минерала от първата стрелба. Има го навсякъде по дрехите и обувките му. Намираме го навсякъде, откъдето е минал.

— Значи имате предвид серпентинит. Не кимберлит. Те са сродни минерали.

— Не, не, точно кимберлит. Има включени диамантени кристали — настоя Купър. — Мислех, че това прави серпентинита кимберлит.

— Така е — прошепна Макелис. — Но… може ли да видя пробата?

Купър погледна Райм, който кимна.

Техникът приготви проба и я постави на микроскопа.

Макелис седна на един стол, наведе се напред и започна да нагласява светлината на апарата. Вгледа се внимателно. Дръпна се назад, погледна настрани. После пак доближи око до окуляра. Взе дълга игла и разрови с нея праха и частиците. Седеше долепил очи до меките гумени окуляри, но стойката му издаваше напрежение. Личеше, че гледа нещо значимо. Облегна се назад и се изсмя леко.

— Какво има? — попита Селито.

— Ами, ако сте намерили тези камъни в Ню Йорк, значи току-що пренаписахте геоложката история.