Джефри Дивър
Имитаторът (31)

Трийсет и първа глава

„Къде е моето пиленце?

Къде си, моя кокошчице?

Не се ли умори да работиш, не ти ли се прияде къри, скариди виндалу, ориз басмати? А кой не обича тази прекрасна раита?“

Младежът, когото Владимир Ростов чакаше, работеше в един бижутериен магазин, специализиращ в сватбени и годежни пръстени. Беше обедно време и проклетият хлапак скоро трябваше да излезе в почивка. Ростов се наслаждаваше на срещите си с влюбените гълъбчета — особено онази с гълтането на пръстена! Но сега — на работа. Да намери ВЛ и да му пререже гърлото.

Затова беше тук, в този мазен ирландски бар, седеше на столче, пиеше бърбън и наблюдаваше сградата отсреща.

„Хайде, пиленце… Батко Владимир започва да се изнервя, а това не е никак хубаво за теб. Ножът скучае в джоба му. Острието иска компания.“

Неговото персийско — не, иранско — пиленце, Нашим, му се беше обадило и му каза името на един младеж, който бе работил за Пател преди година и продължаваше да поддържа контакт с шлифовчика и неговите сътрудници. Казваше се Киртан и Нашим не знаеше домашния му адрес, но знаеше къде работи: в магазина, който Ростов следеше сега. Руснакът малко съжаляваше за успеха на персиеца, защото сега нямаше извинение да посети сочните дъщери на Нашим, Шехерезада и Коте.

Ах, семейства, семейства, семейства…

След като родителите му тръгнаха всеки по свой път и избягаха от покрайнините на Москва, дванайсетгодишният Владимир се озова в Мирни — град с население от около двайсет хиляди души насред Сибир. Ако в ада имаше лед, а не огън, Мирни можеше да кандидатства за един от кръговете му.

Градчето бе изникнало сред замръзналата степ преди около седемдесет години след откриването на огромна диамантена жила. Защо Мирни? Геологът, който открил находището, изпратил шифрована телеграма в Москва, че се кани да „изпуши лулата на мира“, тоест направил е страхотно откритие. Така кръстили града Мирни, рудника — „Мир“ и в разцвета му там се добивали по два тона диаманти на година, 20% от тях — с високо качество. След откриването на „Мир“ в спокойните коридори на „Де Беърс“ настъпила паника, защото увеличеният добив неминуемо щял да доведе до спад в цената на диамантите. (Все пак, за да контролират пазара, руснаците регулирали добива и изкупували количества — включително на „Де Беърс“ — за да поддържат цените космически високи.) Отначало добивът бил по открит способ, докато изкопът достигнал петстотин метра дълбочина, и когато се изчерпал, държавната компания започнала да копае тунели.

Точно в тези свирепи шахти Григорий Ростов изпрати племенника си да работи, когато не е на училище и по-късно, на лекции в политехническия институт. Григорий твърдеше, че е използвал „връзки“, за да уреди работа на момчето, а всъщност рудникът отчаяно се нуждаеше от работници, достатъчно луди, за да слязат под земята.

Изкопаването на открития рудник бе трудна инженерна задача — с реактивни двигатели до загряване на земята и омекотяването й, за да може да се копае — но дълбаенето на тунелите беше истински ад. Сред работниците често имаше случаи на удавяне или премазване при срутвания, прахът унищожаваше белите им дробове по-бързо от три пакета цигари на ден, химическите изпарения изгаряха очите, езика и носа. Мнозина губеха крайници при експлозии.

Разбира се, долу беше много по-горещо, отколкото на сивата, напукана повърхност. Но по-важно за Владимир беше, че в тунелите оставаше сам сред камъните, прахта и диамантите — далеч от хулиганите, които му се подиграваха и тормозеха аутсайдера от Москва, от момичетата, които го пренебрегваха, и от сърдитите леля и чичо, които го мразеха, задето се налага да споделят тясната си квартира с него.

Тъй като беше прекалено млад, от него не се очакваше да мъкне тежести като по-възрастните работници и го приемаха за нещо като талисман. Там беше в безопасност. Със своите камъни. Вземаше по две смени. Понякога оставаше под земята дни наред. Скиташе из тунелите.

Веднъж го намериха без панталон, който бе захвърлен до него в една пуста галерия. Един началник бе дошъл на неочаквано посещение. Докато Ростов набързо се обличаше, на човека му стана ясно какво е правил. Реши да не го наказва, но му заяви в бъдеще да ограничи тези дейности в спалнята; нямало да търпи други подобни своеволия.

Владимир често пренебрегваше тази забрана. Просто внимаваше да върши заниманията си в неизползвани галерии, където нямаше опасност да го открият.

Вкаменен…

Но нямаше как да остане в мината завинаги. Трябваше от време на време да се връща на повърхността и в апартамента на четвъртия етаж.

Чичо Григорий…

На външен вид той изглеждаше изключително кротък човек. Беше хилав почти като силните цигари „Беломорканал“ — кръстени така в чест на добилия печална слава канал на Бяло море, прокопан от затворници от Лагерите през 30-те години на XX век, при което загинали повече от сто хиляди души. Ъгловатото лице на Григорий бе като това на Владимир — с изпъкнали вежди и широки устни с лилав оттенък — и имаше същите кокалести рамене. Работата му в мината бе свързана с инструменти и тефтери. Никога в живота си не беше хващал лопата. Владимир смяташе, че ноктите му са възхитителни. Бяха дълги и бледи и може би специално изострени. Поне така изглеждаха; в игрите, които чичо му играеше почти всяка вечер в полутъмния, претъпкан с вещи апартамент, ноктите му оставяха червени, болезнени следи по гърба на Владимир.

Леля Ро бе пълна физическа противоположност на съпруга си. Беше ниска и набита като панелната сграда, в която живееха. Когато момчето я видя за първи път, асоциацията му беше за топка. Метър и шейсет висока, тя беше мощна жена и когато пожелаеше нещо, това желание ставаше най-важното нещо във вселената.

И беше нетърпелива. Ако Владимир не й угодеше, тя също оставяше болезнени белези — макар и не с ноктите. Завърташе годежния си пръстен, когато започнеше да го налага. Диамантът, добит от местната мина, понякога го разкървавяваше.

Времето минаваше и на двайсет Владимир вече беше бригадир (в мините нямаше много старци). След смъртта първо на чичо му, а после и на лелята, заживя сам в апартамента, като се опитваше да следва задочно, но без голям ентусиазъм. Най-накрая успя да завърши геология.

Любовта му към мината, приветливите шахти, топлината, водата, се запази все така силна, но младият Ростов имаше други апетити, които се съмняваше, че могат да бъдат задоволени в „Мир“.

В крайна сметка решението бе взето независимо от него. Затвориха мината — находището бе до голяма степен изчерпано.

Русия беше един от най-големите производители на диаманти в света и Ростов би могъл да намери работа на друго място. Но той реши: не. Искаше повече.

Глад…

Горе-долу по същото време Владимир Ростов прие мисълта, че нещо не му е наред. Тежката работа в мината, спането на пода в хола — на леглото от камъни, на което чичо му и леля му му бяха отредили да спи… всички тези трудности го бяха превърнали в нещо твърдо като диамант. И просто повредено.

Къде да отиде?

Точно в този период чеченците се бунтуваха. Тъй че защо не в армията?

Да си вкаменен, беше идеалната подготовка.

За армията и за онова, което последва.

За живота, който го доведе тук, в славната, шибана Америка.

Още една глътка бърбън в ирландския бар…

„Хайде“ — помисли си ядосано Ростов.

Изведнъж лицето му се проясни. В магазина отсреща Киртан стисна ръката на един клиент, изпрати го и си облече якето.

Ростов допи бърбъна си — от някаква неизвестна марка, но нелош и доста евтин. Избърса чашата със салфетка, за да заличи отпечатъците си. Беше малко параноично, но благодарение на това той бе още жив и на свобода, въпреки че по всякаква логика вече трябваше да е зад решетките или в гроба.

Хвърли замечтан поглед след стегнатия задник на сервитьорката, после излезе навън в студа и влагата. Един камион мина по улицата и недогорелите дизелови газове му напомниха за дома. Нямаше друг град на земята с по-опияняващ аромат на ауспуси от Москва. Пекин може би, но Ростов не беше ходил там.

Той остана от тази страна на улицата — пред витрините на старата десететажна сграда, част от първия етаж на която бе заета от магазина на Киртан, „Мидтаун Гифтс“, имаше прекалено много камери. Този, както и много други бижутерийни магазини и ателиета, не съдържаше в наименованието си никакъв намек, че се занимава със скъпоценни камъни. Тази практика, макар да имаше логика от гледна точка на сигурността, адски затрудняваше търсенето на ВЛ.

Сградата вероятно имаше хубаво мазе — хубаво и тихо — но Ростов не можеше да си приказва с пиленцето там заради камерите и въоръжената охрана на партерния етаж — където имаше два други бижутерийни магазина, а също склад за търговия на едро с животински кожи: норки, чинчили и лисици. Негърът охранител беше дебел и отегчен и изглеждаше от онези типове, които не обичат да носят — камо ли да използват — оръжие (в неговия случай — старомоден револвер).

Ростов реши да проследи младежа и да го хване на някое безлюдно място. В някоя странична уличка например, но в Манхатън като че ли нямаше такива, поне той досега не беше видял. В Куинс — да; в Бруклин — да. Но не и тук. В Манхатън имаше секси мацки, евтин алкохол, прекрасни диаманти и луксозни магазини… но нямаше безлюдни улички.

Ростов се питаше колко ще се наложи да върви след младежа, преди да го издебне сам. Надяваше се да не е много далеч и да е скоро. Ако не, щеше да се наложи да го проследи до дома му след работа. А Ростов беше нетърпелив. Трябваше да намери ВЛ възможно най-скоро. Нямаше много други възможности. Нито един от другите му източници не му беше дал необходимата информация. А Нашим успя да намери само името на Киртан.

Оказа се, че пълничкият тъмнокос младеж не е тръгнал да ходи далеч. Въпреки индийския си произход Киртан не се блазнеше от къри или пиле тандури. Той влезе в едно традиционно нюйоркско кафене. Сервитьорката му посочи едно сепаре и той седна.

Можеше ли да свърши работата тук? Ростов не мислеше така. Имаше прекалено много хора. Но все пак щеше да пробва. Това не беше най-добрата възможност. Но беше някаква възможност.

Ростов, който носеше маската навита като обикновена плетена шапка, влезе в кафенето. Седна на бара и поръча кафе. Преди да му го сервират, той стана и отиде в коридора към тоалетните. Влезе, закашля се в продължение на трийсет секунди, погледна хартиената кърпа за ръце, издърпа я и се върна в коридора.

Намери и още нещо. Незаключена врата, водеща към мазето. Предположи, че долу се съхраняват продуктите на заведението и всеки момент може да слезе някой от персонала. Всички обаче изглеждаха заети в кухнята.

Единственият въпрос беше: щеше ли хлапакът да дойде да пикае, щом обядва?

Не оставаше нищо друго, освен да изчака и да види.

Ростов се върна на бара и отпи глътка кафе, докато младежът ядеше сандвич и зяпаше екрана на смартфона си — може би пишеше съобщения, може би си губеше времето във Фейсбук или с друга подобна глупост. Киртан повика сервитьорката. Ох, само да не вземе десерт.

Но не, той поиска сметката. Плати.

Ростов допи кафето и отново избърса незабелязано чашата си със салфетката. Бутна я настрани и сервитьорката прибра очукания керамичен съд. Той остави пет долара.

„Сега какво, Киртан? Зоват ли те физиологичните нужди?“

Да, точно така! Пиленцето облече якето си и тръгна по коридора към тоалетната.

Да, беше рисковано. Но понякога умът ти прещраква и те кара да правиш неща, които нормален човек — дори и убиец — не би направил.

Вкаменен…

В повечето случаи лудостта му работеше в негова полза. Това трябва да бъде урок за всеки, мислеше си понякога Ростов.

Когато младежът влезе в тоалетната, руснакът застана в коридора, до вратата на мазето.

С гръб към тоалетната, след три-четири минути чу, че вратата се отваря, и погледна Киртан, който тъкмо излизаше.

— Извинявайте — каза момчето.

Ростов се усмихна, огледа се, за да се увери, че няма никого, и с рязко движение удари Киртан в гърлото. Младежът залитна, но руснакът го хвана, отвори вратата на мазето и го блъсна по стълбите с главата напред.

Падането беше шумно и Ростов се обърна, за да види дали някой е чул.

Не. Хората се хранеха, говореха си, занимаваха се с мобилните си телефони.

Руснакът влезе, затвори вратата зад себе си и като извади острия като бръснач нож, заслиза в студеното, мрачно мазе.

* * *

Сакс тъкмо тръгваше от къщата на майка си, където бе пренощувала в бившата си детска спалня — когато телефонът й иззвъня.

Тя се качи в колата си и вдигна.

— Родни.

Старшият детектив от отдел „Компютърни престъпления“ на полицията в Ню Йорк Родни Сарнек беше странна птица. С трудна за определяне възраст, но може би около трийсетте, той обичаше програмиране, хакерство, алгоритми, кутии (терминът за „компютри“) и изобщо всичко цифрово. Освен това слушаше рок на непозволени децибели. Сакс чу оглушителната музика на „Лед Цепелин“ като фон от кабинета му.

— Амелия. Обадих се на Линкълн да му съобщя, че имахме попадение. Той каза да се обадя направо на теб. Ти си по-близо до мястото, където трябва да бъдеш.

— И кое е то?

— Куинс.

— Защо?

— Нали си спомняш, че взехме съдебна заповед и доставчикът ни снесе телефоните разпечатки на Пател?

— Да.

— Най-накрая сглобих графика на разговорите му: със сестра му, с други търговци на диаманти, чужди номера — Южна Африка и Ботсвана — вероятно за поръчки. Не се е обаждал на никого с инициали ВЛ. Но миналия месец е звънял десетина пъти на някой си Дипро Лахори.

— Добре.

— Направих малко проучване. Всъщност доста сериозно проучване. Фамилното име — Л — ме заинтересува. Дали не е половината на ВЛ? Мисля, че да. Синът на Дипро — шлифовчик на диаманти — се казва Вимал. Един момент, Амелия. Обожавам този риф.

Тя чу дрънкане на електрически китари. Прозина се.

— Чу ли го? Ако искаш, да го пусна пак?

— Родни.

— Добре, добре. Само питам. Взех снимка от Управлението за моторните превозни средства. Сега ти я пускам. Провери си съобщенията.

Телефонът звънна и Сакс отвори снимката от шофьорската книжка на Вимал Лахори. Това спокойно можеше да бъде младежът, който се виждаше на записите от камерите да бяга от мястото на убийството през товарния вход в събота.

Адресът на шофьорската книжка беше Монро стрийт 4388 в Джаксън Хайтс. На половин час път.

— Благодаря, Родни.

— Едно уточнение: не мога да твърдя със сигурност, че е твоят човек.

Имаше само един начин да се разбере…