Джефри Дивър
Имитаторът (22)

Двайсет и втора глава

Амелия Сакс беше на „Кадман Плаза“, в метростанцията, където престъпникът беше хванал метрото за Манхатън, след като бе хвърлил каската и сигналната жилетка. Обикаляше да търси свидетели в магазините и ресторантите с изглед към входа на метрото. Едночасовите й усилия бяха напразни. Никой не си спомняше да е виждал някого, който да изхвърля каска и светлоотразителна жилетка. Това можеше да се очаква.

Оказа се, че строежът, с който Извършител 47 имаше някаква връзка, не беше поредната жилищна или офис сграда, а високотехнологичен енергиен проект.

Сакс огледа огромната строителна площадка, заобиколена от двуметрова стена от талашит. Пред нея имаше голям знак, поставен на два дървени стълба.

„Нортийст Джио Индъстрис“

Ние улавяме чистата топлина на земята…

за Вас и Вашето семейство

По-долу имаше малък билборд, с белезникав фон и надпис със зелени букви, оформени като лозови клонки. Имаше и няколко натрапчиви рисунки на листа и тревни туфи. Всичко миришеше на „еко“. Текстът обясняваше, че самата земя представлява огромен слънчев колектор, който поглъща енергия от Слънцето и поддържа постоянна температура, колкото и студена или гореща да е повърхността й. Тази енергия можела да се улови и използва в системи за отопление и охлаждане на сградите. Геотермалната станция, която се строеше там, щяла да обслужва стотици сгради в района. Дълбоко в земята щели да бъдат забити тръби и през тях да се изпомпва специален разтвор. Когато се издигне на повърхността, течността щяла да преминава през регулатори за охлаждане или отопление.

Станцията щяла да представлява огромна топлинна помпа като онези, които хората с екологично съзнание използват в домовете си.

Да се намали използването на изкопаеми горива за отопление и охлаждане… на Сакс идеята й звучеше добре.

Но очевидно не всички мислеха така. Трийсетина демонстранти стояха на тротоара с плакати срещу сондажите. Висок, слаб мъж с прошарена къдрава коса и подобна брада изглежда беше главният. От плакатите и значките на някои от протестиращите Сакс научи, че са от движение, наречено „Една Земя“. Тя се почуди какви цели преследват. Геотермалните централи изглеждаха екологично чиста технология. На някои от плакатите се споменаваше фрекинг и отравяне на подпочвените води.

Слабият мъж препречи пътя на камион, натоварен с греди. Скръсти ръце и зае поза, показваща, че няма намерение да помръдне от там. Тълпата ликуваше. Всеки път, когато шофьорът на камиона натиснеше клаксона, протестиращите дюдюкаха и аплодираха.

Работа за патрулиращ полицай, но наоколо нямаше такъв.

Сакс се приближи до мъжа.

— Господине. — Показа значката си. — Бихте ли се качили на тротоара?

— Ами ако не искам? Ще ме арестувате ли?

Това, разбира се, беше последното, което тя искаше. Щеше да се наложи да ходи до местния участък, а вече не носеше кочана си с глоби. Но имаше само един възможен отговор.

— Да.

— Всички сте купени от тях. Целувате задниците им. — Кимна към строежа.

— Господине, не е необходимо да влизате в затвора за това. Отдръпнете се.

Той се подчини, без да възрази, и Сакс остана с впечатление, че е планирал тактика „ухапване от комар“ — само леко дразнене.

— Може ли документ за самоличност?

Той изпълни нареждането. Казваш се Езекийл Шапиро и живееше в Горен Манхатън.

Тя му върна документа.

— Не нарушавайте правилата за движение. И се надявам, че кутията, която носите в джоба на якето си, е за домашен ремонт.

Приличаше на спрей с боя. Тя забеляза няколко места на информационната табела и стената, от където бяха заличени графити.

— Те прецакват всичко, да знаете. — Мъжът погледна гневно към строежа. — Всичко.

Върна се сред другите протестиращи и много от тях го прегърнаха, като че ли се беше изправил срещу цяла армия.

Сакс бързо забрави грижите на майката Земя и се захвана за работа. Извади малък комплект за събиране на улики от багажника на ториното, паркирано наблизо, и се отправи към входа на метрото, където камерите бяха заснели убиеца. Обърна се, припомни си накъде беше отишъл той и намери кофата за боклук, където бе изхвърлил каската и жилетката. Не беше празна — това определение никога не може да се употреби за който и да е съд за смет в Ню Йорк — но имаше достатъчно малко неща, за да се види, че тези два предмета ги няма вътре.

След това Сакс забеляза вратата, през която извършителят бе излязъл от строителния обект. Дългите панели от метална мрежа бяха отворени и както тя се беше надявала, вътре имаше няколко работници, въпреки неделния ден. Тя показа значката си на снажен мъж с буден поглед и униформа на частен охранител. Добрият му тен свидетелстваше за приятно прекарана почивка на някое хубаво място. Тя попита дали може да говори с началника на обекта. Охранителят вдигна уоки-токито си и съобщи, че един детектив иска да говори с шефа.

Отговорът се чу сред пращенето от радиостанцията:

— Хъм, добре. Една минута. Кажи му, че сега идвам.

— На нея.

— Какво?

— Той е „тя“. Жена е — обясни охранителят, като погледна неловко Сакс.

— О. На нея. Една минута.

Сакс се огледа. Строежът — на десетина декара площ, доколкото можеше да прецени — не беше като повечето тъмночервени метални скелети на небостъргачи, които могат да се видят в града. Отговаряше повече на нейните представи за нефтена платформа. Имаше няколко площадки за сондажи с ширина пет-шест метра и дължина около петнайсет, заобиколени със зелени двуметрови огради и означени с табели „Обект номер“ от 1 до 12. На някои от тях имаше инсталирани сонди, издигащи се на около четири етажа височина. Други участъци със зелени огради изглеждаха затворени. Може би сондирането там бе приключило.

Макар че на строежа нямаше много хора, беше адски шумно. Сондите се задвижваха от дизелови генератори, а няколко булдозера изтребваха пръст и със страхотно думкане я изсипваха в самосвали.

Началникът на обекта беше казал след минута и удържа на думата си. Към тях се приближи набит мъж със светлокафяв гащеризон и оранжева сигнална жилетка. Носеше стилни очила със затъмнени стъкла и жълта каска, нахлупена напред.

Запознаха се, ръкуваха се и началникът на обекта — Албърт Шол — погледна през вратата към протестиращите.

— Е, какво този път? — изкрещя, за да надвика шума на машините.

— Моля?

— Оплакванията.

Вдигна въпросително вежди.

— Някой не е ли подал жалба? — попита Шол с тон на досада. Очите му зад сивкавите лещи бяха отегчени.

— Не съм дошла за това. Защо му е на някого да подава жалба?

— О. Съжалявам. Това е една от техните тактики. Обаждат се в полицията — от уличен автомат или предплатен мобилен, естествено — и казват, че някой от моите момчета продава наркотици. Или се държи непристойно. Веднъж бяха подали жалба, че нашите момчета убиват гълъби, но на никого не му дреме, сещате се.

— Кои са „те“? Казахте „тяхната“ тактика.

— Демонстрантите. Така наречената „Една Земя“. Правят всичко, за да ни тормозят.

— Шапиро. Да, срещнах се с него.

Началникът на обекта въздъхна.

— Езекийл. Какво направи, за да привлече вниманието ви?

— Спря един камион.

— О, това е от любимите им номера. Графитите също. И фалшивите тревоги. Даже палиха кофи за боклук. Нямаше щети, но дойде пожарна и затвориха улицата.

Въпреки че Шапиро беше далече, Сакс виждаше, че този хилав мъж има обаяние. Излъчваше сила и страст. С високо вдигната глава размаха ръце и последователите му започнаха да скандират нещо, което тя не можеше да чуе добре.

— Какъв им е проблемът? — попита тя. — Фрекингът? Видях плаката.

На лицето на Шол се изписа отвращение.

— Това е абсурдно. Ние строим разположена близо до повърхността геотермална централа със затворен цикъл. Не помпаме нищо в земята. Не изсмукваме нищо от земята. Разтворът остава в тръбите. Не може да изтече навън. И шансът за спукване е нищожен, като задник на хлебарка. Понякога си мисля, че тия нямат ни най-малка представа какво правим. Просто си търсят повод да протестират за нещо. Някой си казва: „Ей, днес е неделя, скучно ми е. Хайде да прегърна някое дърво и да вгорча живота на някой трудолюбив човечец“.

Задник на хлебарка?

— Както и да е, ако никой от тях не е подал сигнал, с какво мога да ви помогна, детектив?

Най-напред тя попита дали Шол е бил на работа в петък. Не смяташе да споделя никаква информация, ако имаше шанс той да е човекът, с когото се е видял Извършител 47. Но Шол не беше идвал в петък. Четвъртък и петък бяха неговият „уикенд“.

— Не съм толкова старши — изрече с гримаса. — Затова работя в неделя. Ден за почивка. Ха-ха!

Тя обясни, че по техни сведения заподозрян в убийство е минал през строителния обект в петък следобед. Не спомена обаче нищо за естеството на убийствата.

— Някой от нашите хора? Боже мили!

— Съмнявам се. Изглежда, че е излязъл, отишъл е до станцията, но си е спомнил, че носи каска и светлоотразителна жилетка. Обърнал се е, изхвърлил ги е и после е влязъл в метрото.

— Да, никой строител няма да си изхвърли каската. Жилетката може би, но не и каската. Какво е правил тук?

Тя му каза двете теории. Че може да е използвал строежа като пряк път, за да избегне камерите по „Кадман Плаза“ — всички правителствени сгради. Или се е срещнал с някого на строежа, вероятно за да купи оръжие.

Шол каза, че според него идеята за прякото минаване е безсмислена. Входът, през който тя бе минала, и товарният, на половин пресечка по-нататък, бяха единствените начини за достъп до строежа.

— На практика излизате от обекта на същото място, откъдето сте влезли — обясни Шол. — Що се отнася до втората ви теория, ние много внимателно проверяваме работниците си. За наркотици, пиене. Строим в Ню Йорк все пак. Някои от моите хора може да имат връзки с престъпността и не е изключено да им се намира по някой и друг пистолет за продаване. Не можеш да използваш детектори за метал, когато работниците ти носят по десет килограма железни инструменти.

Тя се огледа.

— Имате ли камера тук?

— Само в складовите помещения. Където е най-вероятно да влязат крадци. Но те са от другата страна на двора. Ако е излязъл от тук, през тази врата, няма как да са го заснели. И така, какво искате от мен, детектив?

— Да разпитаме вашите хора и да разберем дали някой го е видял в петък. Имам грубо описание.

— Добре, ще ви помогна. Да си поиграя и аз на ченге. Брат ми е полицай в Бостън. Саут Бей.

— Би било чудесно.

— Първо да ви оборудваме. Реджи? — извика Шол на един работник, който тъкмо минаваше наблизо. — Каска и жилетка за дамата. — Замълча за момент и се поправи: — За детектива. Не е много модерно, но правилата трябва да се спазват.

Тя облече оранжевата дреха и си сложи каската — след като върза косата си на опашка. Помисли дали да не си направи селфи, да изпрати на Райм и майка си.

После реши: не.

— Как би могъл да се промъкне някой покрай охраната без пропуск и документи?

Шол сви рамене:

— Не е толкова трудно. Някой с жилетка и каска може да влезе с група от момчетата и охраната няма да забележи. Това не е риск, който ни тревожи. Истинският проблем са камионите, които идват нелегално и отмъкват някой булдозер или медни тръби за десет хиляди долара. Извинявайте, че казах „дама“ одеве.

— И по-зле са ме наричали.

Тя бръкна в чантата си за улики и подаде на Шол снимка от камерата на метрото, на която, разбира се, не се виждаше нищо. Тъмно палто и тъмен панталон, тъмна плетена шапка. Текстът описваше бял мъж със средно телосложение и около метър и осемдесет висок.

— Детектив, какво е направил този тип?

Понякога трябва да мълчиш, но понякога усещаш, че си намерил съюзник.

— Вчера е убил собственик на бижутериен магазин и двама клиенти — годеници — в Мидтаун.

— Мамка му! Обещаващия. Боже! Това е ужасно. Онези деца. Щели са да се женят… а той ги е убил.

— Това е той.

— И мислите, че е купил оръжието си от някого от моите момчета?

— Това искаме да проверим.

Започнаха да обикалят, да говорят с работниците. Мъжете — и няколко жени — бяха повече от готови да говорят. Никой не избягваше зрителен контакт, поне не повече от нормалното, или по друг начин да й подскаже, че може би той се е виждал с Извършител 47.

След половин час безрезултатни усилия бяха разпитали почти всички работници от днешната смяна и Сакс вече си мислеше, че тя — или Рон Пуласки — ще трябва да се върне на другия ден, за да разпита останалите. Не й харесваше, че ще трябва да чакат. Беше сигурна, че Извършител 47 още е по следите на ВЛ и всички, които са извършили страшния грях да украсят пръстите си с диаманти.

Но неочаквано — пробив. Високият негър, когото разпитваше в момента, закима почти веднага щом чу описанието.

— О, да, видях един такъв тип в петъка. Помислих, че е някой от началството. Не носеше гащеризон, а само черно яке, каска и жилетка.

Работникът се казваше Антоан Гибс.

— Когато идват на строежа, шефчетата от главния офис невинаги носят костюми — обясни Шол.

— Онзи тип говореше с един друг — продължи Гибс. — Мисля, че с един от нашите — той беше с ботуши и гащеризон. Поговориха, огледаха се, после се отдалечиха към Седем. Изглеждаха подозрително, сега като се замисля, но тогава не обърнах внимание.

— Седем? — попита Сакс.

Гибс посочи една от сондажните площадки, заобиколена от двуметрова зелена ограда. На нея нямаше сонда. До вратата имаше табела:

Площадка 7

Сондиране: 3/8-3/10

HDPE: 4/3

Пълнеж: 4/4

Докато вървяха към мястото, Сакс попита високия работник:

— Видяхте ли лицето му?

— Не, не ясно. Съжалявам. Иначе като телосложение беше като този на снимката. Но не видях лицето му.

Тя се загледа в очуканата ограда.

— Могли ли са да влязат там? Може би са искали да направят нещо, без никой да ги види.

— За да влезеш, трябва да имаш ключ — отговори Гибс. — Много хора имат.

— Какво има вътре? — попита тя, като кимна към оградата.

Шол отговори:

— Шахти и кална яма. — Видя, че тя не го разбра, и обясни: — Вижте, геотермалните централи работят чрез изпомпване на течност от повърхността на стотици метри под земята и после обратно нагоре.

— Да, прочетох вашето информационно табло.

— Пиарът ни го съчини така, че да даде обща представа. Първата стъпка е пробиване на шахти — в този случай на около двеста метра в основната скала. После вкарваме тръбите. Цикълът, който споменах, се състои основно от два дебели маркуча, свързани в края — от HDPE, или полиетилен с висока плътност. Така течността може да се движи свободно. Тъй като геотермалната енергия може да се улови само ако тръбите са в плътен контакт със скалата, след като ги монтираме, изливаме в дупката около тях проводящ цимент. Тук, на площадка седем, има двайсет шахти. Вече са изкопани, но поставянето на тръбите е планирано за след няколко седмици — трети април. Дотогава е затворена.

— Значи там никой не работи и двамата са могли да говорят насаме — отбеляза Сакс. — Може ли да вляза да огледам?

Шол погледна Гибс:

— Калната яма?

— Още не са я източили.

— Само внимавайте къде стъпвате — предупреди Шол. — В процеса на пробиване сондата се облива с вода, а почвата и разбитата скала се изпомпват в така наречената кална яма. Накрая тя се изпразва и калта и камъните се закарват на депото за отпадъци, но ямата на площадка седем още е пълна. Гадна работа.

Шол извади ключ от колана си и отвори вратата. Преди да влезе, Сакс помоли:

— Може ли да изчакате тук?

Той кимна, въпреки че погледът му издаваше недоумение.

— Не искам да се замърсят уликите, ако има такива — обясни тя.

— О, да, да, разбира се. Мястото на престъплението и такива неща. С жена ми гледаме тези предавания. Любими са ми. Можете да хванете пеперуда, която е била на мястото на убийството, и да намерите снимката на убиеца на крилцето на проклетата буболечка. Просто невероятно. Правили ли сте това?

— Никога досега.

Сакс си каза, че трябва да обсъди идеята с Райм.

Сложи си ръкавици, после нахлузи широки ластици на обувките си (за да може да различи своите следи от тези на заподозрените), като остави началникът на строежа да си измисля теория за предназначението на този високотехнологичен метод.

Крилце на пеперуда…

Но щом влезе на площадката, осъзна, че това място е безполезно — повече от безполезно. Сакс се усмихна при мисълта как Райм би коментирал този граматически парадокс. Нещо като „изключително уникален“.

Или „по-малко от безполезно“ беше по-правилно?

Както и да е, проблемът от гледна точка на криминалистиката бе, че настилката вътре беше чакъл, който не задържа отпечатъци от обувки. Така Сакс нямаше как да разбере къде са стояли убиецът и познатият му работник — ако изобщо са били тук.

Все пак тя взе шепа камъчета от мястото, където двамата логично биха могли да са стояли — близо до вратата — и ги прибра в найлонова торбичка.

По средата на площадка 7 беше калната яма: ров, разположен по дължина от единия край на оградата до другия. Беше с ширина около пет метра, заобиколена с тясна, постлана с камъни пътека. Беше пълна, точно както я бе описал Шол, с тъмнокафява и сивкава кал, на чиято повърхност блестяха с всички цветове на дъгата петна от машинно масло и други химикали. Жълта измервателна пръчка, забита по средата, показваше, че ямата е дълбока малко над два метра. Миризмата бе на смесица от влажна почва и дизелово гориво.

Гадна работа.

От ямата стърчаха десетина къси тръби, около трийсет сантиметра в диаметър. Бяха покрити с найлонови торбички. От едната страна имаше машина с вид на малка стационарна бетонобъркачка, вероятно за запълване на шахтите, след като бъдат монтирани тръбите.

Единственият начин да се мине през ямата беше по дъски, поставени над нея, между тръбите… и трябваше да се ходи много внимателно. Те бяха широки само около двайсет и пет сантиметра и дълги около шест метра, затова доста пружинираха.

Сакс се запита дали убиецът е минал по някоя от тях, за да отиде от другата страна. Там имаше прозорец, изрязан в оградата, на височината на главата. Имаше логика убиецът да е отишъл до него и да погледне дали е безопасно да излезе. Нямаше да навреди, ако Сакс вземе няколко проби от земята под прозореца.

Тя погледна паянтовата дъска.

Поклати глава. Понякога е лесно. Понякога не е.

После се усмихна на себе си и си помисли: „А кога точно е било лесно?“.

Стъпи на дъската и тръгна внимателно, стъпка по стъпка, по тесния, пружиниращ мост. Когато стигна от другата страна, събра камъчета и пръст под прозореца и тръгна обратно.

Беше на средата на дъската, когато изведнъж нещо се случи.

Земята се разтресе и се чу грохот. Какво, по дяволите, ставаше? Дали падна някоя сонда, или някоя от строящите се сгради? Дали наблизо се разби самолет?

Зад нея Шол — с много по-писклив глас отпреди — извика:

— Боже всемогъщи!

Писнаха аларми, закрещяха хора. Сакс едва запази равновесие. Дъската пружинираше и в отчаяния си стремеж да се задържи, Сакс падна на едно коляно, болното — тоест по-болното. Жестоката болка премина през цялото й тяло, от крака до брадичката. Дъската се огъна под тежестта й, но после я подхвърли нагоре като трамплин на плувен басейн. Амелия Сакс размаха безпомощно ръце и политна в ямата. В секундата, преди да се стовари в калта, отчаяно се опита да се завърти с лице нагоре, за да може да диша, след като потъне.

Но опитът не сполучи и тя падна по очи в сиво-кафявата лепкава маса, която бавно започна да я засмуква под повърхността.