Джефри Дивър
Имитаторът (29)

Двайсет и девета глава

Райм внимателно огледа Амелия Сакс, когато тя влезе.

Косата й бе влажна — явно след душ, защото макар и облачно, навън не валеше.

Искам първо да се измия…

Погледът й беше разсеян. Нервно човъркаше с палец един от другите си пръсти, после — обратното. Райм даже видя разкървавената кожа.

Тя кимна на Акройд, който се усмихна скромно в отговор.

— Още едно — съобщи й Райм. — Чу ли?

— Земетресението? — попита бързо Сакс.

— Какво? А, не. Още едно нападение.

— Обещаващия?

Той кимна. И забеляза, че тя изглежда странно разсеяна. Дори притеснена. Освен това се питаше защо й отне толкова много време да дойде.

Но не спомена нищо за това.

— Жертвата е оцеляла. Накарал я е да глътне пръстена си.

— Боже. Как е тя?

— Не знам. Рон отиде да извърши огледа и да научи подробности. Ще я разпита, щом излезе от операция. Детективът от Деветнайсети участък, с когото говорих, й е задал няколко въпроса. Няма нищо ново — същата история, която вече знаем: защитава диамантите. Търсенето на свидетели в района също е безрезултатно. Още търсят.

Райм погледна към Едуард Акройд и той й разказа какво е намерил — следата с търговеца от Амстердам се беше оказала грешна, но вече знаеха, че извършителят вероятно е руснак, дошъл съвсем наскоро в града.

Сакс измърмори замислено:

— Значи пред младежите в Грейвсенд се е опитал да прикрие акцента си. Руснак. Това помага ли ни по някакъв начин?

— Работя по тази следа — каза Райм, имайки предвид текстово съобщение, което беше изпратил току-що.

Сакс се намръщи:

— Никога не бях срещала престъпник, който толкова упорито да преследва свидетели. По дяволите. Някакъв напредък в търсенето на момчето?

— Рон не е открил нищо. Както хората, с които е говорил Едуард, никой не знае нищо за него. От „Компютърни престъпления“ ще анализират телефонните обаждания на Пател. Да се надяваме, че Пател и ВЛ са говорили редовно. — Райм погледна Сакс. — И така, какво се е случило на строителния обект?

Тя примигна.

— Какво се случи ли?

— Да. Какво е правил там господин Четиридесет и седем?

— А. — Тя им разказа, че престъпникът най-вероятно не е използвал строежа просто като пряк път за преминаване. Да, на сградите наоколо имаше много камери, но ограничените входове на строителния обект не вършеха работа за заобикалянето им.

След това обясни за разговора си с началника на обекта. Каза, че наистина убиецът е бил на строежа и се е срещнал с някого с неустановена засега самоличност, по неизвестни причини. Не беше успяла да получи по-добро описание от това, което вече имаха.

— Местопрестъплението не беше добро — чакъл и много замърсяване. Намерих това. — Подаде на Купър две пликчета от пръст и камъчета. — От мястото, където може би е стоял, но не съм сто процента сигурна.

Техникът взе пликчетата и се зае с анализиране на съдържанието им.

Райм забеляза, че Сакс продължава да гледа разсеяно и позата й е напрегната. Тя подръпна косата си, после пак зачовърка палеца на дясната си ръка с показалеца. Стар навик. Опитваше се да овладее тази склонност към самонараняване. Но понякога не й пукаше. Амелия Сакс живееше на ръба в много отношения.

Сега тя опипа леко коляното си. И присви очи.

— Сакс? — попита Райм.

— Паднах. Нищо по-сериозно. Нищо сериозно.

Не, не беше „нищо сериозно“. Каквото и да се беше случило, я бе разтърсило. Тя изведнъж се закашля. Прочисти гърлото си. Райм искаше да я попита дали е добре, но тя не харесваше този въпрос, както впрочем и самият той.

— Някакви сведения как Четиридесет и седем се е сдобил с новото си оръжие? — попита криминалистът.

— Не, но не се задълбочих много в търсенето. Трябва да продължим с издирването на свидетели. — Сакс се обърна към Купър: — Като казахме оръжие, какво става с балистиката?

Той обясни, че оръжието, използвано в Грейвсенд, е калибър 38. Вероятно „Смит и Уесън 36“ или „Колт Детектив“. И двата бяха класически револвери с къса цев. Пет патрона. Не много точни и с доста голям откат. Но от близко разстояние бяха смъртоносни като всяко друго оръжие.

Купър добави:

— Освен това получих имейл от криминалистите в Куинс. Никакви следи от глока — или нещо друго — в уличната шахта и контейнерите около дома на Сол Вайнтрауб.

Сакс сви рамене:

— Мислех да се върна на строителния обект утре, за да продължа с търсенето на свидетели, но има проблем. Там срещнах един щатски инспектор. От Отдела за полезни изкопаеми. Каза, че властите прекратяват строежа на геотермалната централа, докато не се установи дали сондажните работи не са причина за земетресението.

— О, геотермална централа ли строят? — попита Акройд.

— Да.

— Колко дълбоко?

— Мисля, че на сто и петдесет — двеста метра.

— Да, има логика това да е причината. Моята компания правеше застраховки срещу вреди от фрекинг и добив на полезни изкопаеми с вода под високо налягане. Те определено предизвикват трусове и могат да увредят сгради. Но се отказахме да предлагаме такива полици. Прекалено скъпо ни излиза. Знам и за други случаи на геотермални сондажи, предизвикали трусове. Веднъж едно училище изгоря при пожар заради скъсан газопровод. В друг случай двама работни бяха погребани живи.

Сакс отново заби нокътя на показалеца в кожичката на палеца си. Дълбоко. Плътта й порозовя. Райм започна да се досеща какво се е случило на строителната площадка.

Тя продължи:

— „Нортийст“ обжалва спирането, но докато съдът не реши, на обекта няма да има работници. Ще трябва да ги разпитваме по домовете им.

— Колко?

— Около деветдесет. Казах на Лон. Той ще изпрати униформени. Досадна работа. Но няма друг начин.

Купър вдигна очи от един монитор и обяви:

— Получих резултатите от строителната площадка, Амелия. Същите минерални следи като при Пател и Вайнтрауб, значи със сигурност е бил там. Но нищо ново, с изключение на дизелово гориво. И кал. Там имаше ли много кал?

Тя се поколеба за момент:

— Имаше. Да.

— Нищо друго.

На вратата се позвъни и след малко Том доведе Рон Пуласки.

Младият полицай кимна на присъстващите и се представи на Едуард Акройд; двамата още не се познаваха. После Пуласки подаде на Купър пликчетата с улики, които бе събрал от мястото на нападението срещу Джудит Морган в Горен Ийст Сайд. Техникът започна да ги анализира, а младежът обясни на останалите какво се е случило при последната атака на престъпника. Джудит, двайсет и шест годишна, била в един булчински бутик за окончателните корекции на сватбената си рокля. Мъж, когото преди това видяла пред магазина, я проследил до дома й и я набутал в нишата под стълбите на партерния етаж.

— Говорел как била похабила прекрасния диамант, като поръчала да й го срежат за пръстен. Помислила, че ще я убие. Или ще отреже пръста й. Но той размислил. Казал й, че тъй като се е отнесла с пръстена като с лайно, мястото му било там.

— Казал ли е нещо, което да ни подскаже къде живее? — попита Сакс. — Или работи?

— Не. Но тя каза, че подушила миризма на афтършейв, алкохол, цигарен дим, много гадно. И лук. Има сини очи.

— Същото като преди — отбеляза Сакс.

— И че е чужденец, но не могла да разпознае акцента му.

Райм каза на Пуласки, че вече са почти сигурни, че извършителят е руснак и е отскоро в града.

— Мисли, че оръжието му е револвер — показах й снимки. А ножът му бил сив, метален. Това е всичко.

Сакс записа тези находки в таблицата.

Купър съобщи резултатите от пробите, взети от мястото на нападението срещу Джудит Морган.

— Няма нищо съществено. Твърде много отпечатъци от обувки, за да намерим неговите. Черни памучни влакна — вероятно от маската. Някои микроследи, но все типични за района. Този път няма частици от кимберлит.

Сакс седна в едно плетено кресло. Докосна коляното си с показалец, като че ли проверяваше пъпеш дали е узрял. Погледна разсеяно телевизора. Даваха новини. Въпреки че звукът бе изключен, субтитрите разказваха историята на особен, изкривен английски.

Ставаше дума за земетресението.

Сакс се намръщи и прошепна:

— О, не.

Райм насочи цялото си внимание към екрана. Говорителят обяви, че единият от двата пожара, за които се смяташе, че са причинени от скъсване на газопроводи заради труса, е отнел живота на двама души.

Съпрузи около шейсетте, Арнолд и Рут Филипс, жители на Бруклин, починали от задушаване с дим. Успели да се измъкнат от пламъците и да се доберат до гаража, но заради спиране на електричеството в къщата не могли да отворят автоматичната врата. Останали без сили от дима и нараняванията си, не успели да я вдигнат.

След малко екранът се раздели на три и от двете страни на тъмнокосия водещ се появиха главите на двама коментатори. Единият от гостите бе мъж на средна възраст с тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Беше малко пълничък и имаше къса черна коса. Представиха го като Денис Дуайър, главен изпълнителен директор на „Нортийст Джио Индъстрис“, компанията, която строеше централата.

Другият интервюиран бе неспокойно изглеждащ мъж около петдесетте. Той носеше синя работна риза с навити ръкави. Прошарената му коса и брада бяха разрошени. Езекийл Шапиро. На екрана го представиха като директор на движението „Една Земя“.

— Днес го видях там — каза Сакс. — Хората му тормозеха работниците. Изглежда малко… — Обърна се към Акройд: — Как казахте? Луд?

— Психо.

— Хубава дума.

Двамата мъже на екрана водеха свиреп словесен дуел. Ококорен и ожесточено жестикулиращ, Шапиро беше сигурен, че земетресението е причинено от геотермалното сондиране. И освен скъсване на газопроводи и риска от срутване на сгради от трусовете по време на изграждането, завършената централа можела да причини замърсяване на подпочвените води и други екологични поражения. Той похвали властите за спирането на сондажите, но разкритикува кмета и съвета, че изобщо са допуснали строителството.

Дуайър, много по-спокоен, заяви, че забраната е огромна грешка и че сондирането не може да е причинило земетресението. Районът на Ню Йорк бил много по-стабилен сеизмологично от други части на страната, като Калифорния. И Шапиро не бил достатъчно информиран за геотермалната технология, ако си мислел, че има опасност от замърсяване на подпочвените води; системата била затворена и дори спукване на тръба щяло да доведе само до изтичане на инертна течност. Шапиро контрира, че технологията все още не е добре изпитана.

Водещият наля масло в огъня, като покани трети събеседник. Той беше още по-изтупан бизнесмен от Дуайър. Казваше се К. Хенсън Колиър и бил изпълнителен директор на „Алгонкин Консолидейтид Пауър“ — голям доставчик на електроенергия в Ню Йорк. Човек би могъл да очаква, че той ще е срещу геотермалната централа — при положение че „Нортийст Джио“ бяха конкурент на неговата компания. Но Колиър беше „за“. Обясни, че сондирането в близост до повърхността, като проекта на „Нортийст“ в Бруклин, е по-безопасно от дълбокото сондиране във вулканични райони за използване на парата и високата температура за производство на електроенергия.

— Ние трябва да се възползваме от всички форми на енергия, които ни дава земята — заяви той.

Докато спорът се разгаряше — и ставаше все по-безинтересен за Райм — на екрана се появиха кадри от строителната площадка на „Нортийст Джио“ в Бруклин, на които се виждаха няколко правоъгълни участъка, оградени със зелена ограда. Явно там бяха разположени сондажите.

Сакс погледна за кратко и стана.

— Аз ще тръгвам. Трябва да видя мама.

Роуз Сакс наскоро бе претърпяла операция на сърцето, но всичко беше наред. Райм знаеше това от първа ръка, защото само преди няколко часа бе разговарял по телефона със забавната и смела жена. Още преди години бе приела връзката на дъщеря си с мъж в инвалидна количка и с Райм бяха станали добри приятели. Той не би могъл да си мечтае за по-добра тъща.

Но това не беше всичко. Райм знаеше, че даже в крайна сметка и да отиде в къщата на майка си — в Бруклин — преди това Сакс ще излезе да покара. Щеше да се качи в ториното си и да намери подходящ път извън жилищните райони, където да пришпорва спокойно колата със сто и четирийсет километра в час.

Това бе нейният начин да се разтовари от преживяното при огледите на местопроизшествия, каквото и да беше то. Онова, което душът не беше отмил: сковаващия ужас, който несъмнено бе изпитала.

Ако нещо можеше да я разсее от мрачните мисли, това беше сменянето на по-ниска предавка при вземането на завой, от четвърта на втора, после рязкото даване на газ на правата и принуждаването на ревящия двигател да вдигне стрелката на километража в трицифрения диапазон.

Райм знаеше и приемаше без никакви възражения, че тя се зарежда от риска. Но високите скорости бяха средство за разсейване, а не за лечение.

— Сакс?

Изрече го с особен тон, нехарактерен за него. Тя щеше да разбере: това бе покана да поговорят за случилото се на строежа. Райм нямаше да й даде съвет, нито утеха. Само възможност да поговорят.

Но поканата бе отхвърлена. Амелия Сакс отговори кратко:

— Лека нощ. До утре.

Каза го на всички.

Пуласки и Купър си тръгнаха. Акройд облече палтото си. Изглеждаше, че още се колебае дали да си тръгне.

С мек глас британецът попита:

— Не е моя работа. Но… тя добре ли е?

— Не съвсем — отговори Райм. — Има някои проблеми. — Намръщи се. — И ако това не е най-безполезното от всички обяснения. Амелия има нужда да се движи непрестанно, за да се чувства свободна. Мисля, че е попаднала в срутване или е била затисната. Не е било престрелка, преследване, снайперист. Това не може да я впечатли. Тя живее за такива моменти. Но да попадне в капан, да не може да се движи, за нея е ад.

— Видях очите й. Сигурно е било нещо лошо.

— И аз мисля така.

— Сигурно ще ви разкаже рано или късно.

— Едва ли. Знам, защото с нея много си приличаме. — Райм си даде сметка, че споделя повече лични неща от обикновено, и се усмихна. — Магнит? Противоположностите се привличат? Е, в повечето случаи двамата сме противоположни. Но за премълчаването на лошите преживявания? В това сме на един полюс.

Акройд се засмя:

— Като учен, който обяснява сърдечните дела с термините на електрическите полюси… Добре, ако мога да ви помогна с нещо, само ми кажете.

— Благодаря, Едуард.

Акройд кимна и излезе. След малко дойде Том и каза:

— А за теб е време за лягане, Линкълн. Късно е.

Напрежението и умората могат да бъдат опасни за човек с пълна парализа на тялото. Понякога стресът може силно да смути кръвното налягане.

За днес обаче имаше още една задача.

— Пет минути — каза Райм на болногледача, който понечи да спори. — Бари Сейлс — добави криминалистът.

Том наведе глава.

— Да, разбира се. Ще се кача да подготвя леглото.

Райм даде гласова команда на телефона да набере Сейлс. Сейлс бе изписан от болницата и вече си беше вкъщи. Райм проведе кратък разговор със съпругата му Джоан, после тя предаде телефона на мъжа си. Веднага се разприказваха и Райм си помисли, че страничен наблюдател би се изненадал, меко казано, ако го види толкова словоохотлив. Той не беше мълчаливец, но обикновено нямаше време за празни приказки.

Тази вечер обаче нарочно водеше такъв безсмислен разговор. Говориха за какво ли не. Сейлс се беше обадил на рехабилитатора, препоръчан му от Том. Още не се бяха видели, но Сейлс обеща да разкаже на Райм как е минало след срещата им.

Райм пък го осведоми, че делото срещу мъжа, който го беше прострелял, върви твърде бавно. Хитри адвокати, процесуални подробности, сплашване на свидетели.

След като затвори, Райм се загледа в таблицата с уликите по случая и запамети някои подробности. После се завъртя с количката и тръгна след Том към асансьора. В леглото щеше да използва онова междинно състояние между бодърстване и сън, за да се опита да разнищи още малко сложните загадки на разследването.

Като се усмихна на себе си, той изведнъж си спомни едно изречение, което като че ли най-точно описваше уликите в случая с Извършител 47: думите на Едуард Акройд за криптограмите.

Могат да те лъжат и да бъдат съвсем честни в същото време…