Джефри Дивър
Имитаторът (2)

Втора глава

Това бе животът му.

Днес беше типичен ден. Ставане в шест, в събота, можете ли да повярвате? Помогна на майка си да изпразни всички рафтове в килера и кухнята, да почисти и да постели нова хартия. После изми колата — в този мокър, мрачен ден! Прегърна майка си и баща си за довиждане и взе метрото от дома си в Куинс до Бруклин, за да изпълни една поръчка на господин Пател.

После — пак на метрото, този път за Манхатън, където го чакаха камъни за шлифоване. Композицията потегли на север с леко поклащане.

Събота. Когато всички са на пикник, на мач, на кино… или в музеи.

Или в галерии.

Каква несправедливост!

Ох, забрави за развлечения. Вимал Лахори щеше да си бъде много добре — даже би предпочел да бъде — във влажното мазе на семейната си къща в Куинс.

Но нямаше как.

Уви се по-плътно с тъмносивото вълнено палто, докато леко се полюшваше от движението на влака. Двайсет и две годишният Вимал беше слаб и нисичък. Бе достигнал сегашната си височина, метър и шейсет и седем, в началното училище и около две години имаше преднина пред другите момчета в класа, докато другите не го настигнаха, а и го надминаха. Все пак благодарение на етническата насоченост на училището, с повече ученици от латиноамерикански и азиатски произход, отколкото бели или чернокожи, той не беше от най-дребните. Разбира се, това не го спасяваше от някое и друго ступване. Странно, но поводът за най-сериозното му сбиване беше, че семейството му идваше от Кашмир, спорната гранична област между Индия и Пакистан. Вимал беше сигурен, че е единственото момче, което е яло бой заради граничен спор. Още по-странно беше, че двамата побойници, от по-горен клас, бяха мюсюлманин и хиндуист — факт, който би трябвало да ги направи заклети врагове.

Раните му бяха незначителни и след това никой не го закачаше — до голяма степен защото той изобщо не се чувстваше кашмирец (дори не знаеше къде на картата се намира родината на дедите му), но по-важното, защото умееше да се стрелка бързо като оса по футболно игрище. Доброто владеене на топката винаги е коз в геополитиката.

Влакът приближаваше станцията на Четиридесет и втора улица. Колелата изскърцаха и във вагона нахлу познатата миризма на дим и солена вода. Вимал погледна в хартиената торбичка, която носеше. Вътре имаше шест камъка. Той извади единия, с големина приблизително на юмрука му. Беше със сиви и тъмнозелени оттенъци, прорязан с кристални жилки. В единия край бе плоско отцепен, в другия — закръглен. Всеки камък на земята, голям или малък, може да се превърне в нещо друго и с достатъчно ясна идея и търпение скулпторът може да си представи крайния резултат. В този случай беше очевидно: птица. Момчето я видя веднага — притиснала криле до тялото си и навела глава, за да се стопли. Можеше да я издяла за ден.

Но този ден нямаше да е днес.

Днес трябваше да поработи здравата. Господин Пател беше много талантлив човек. Гений, казваха мнозина, и Вимал бе съгласен с тях. И може би поради този забележителен талант господин Пател беше и взискателен шеф. Вимал трябваше да довърши поръчката на Абингтън. Четири камъка, по около три карата всеки. Знаеше, че ще му отнеме най-малко осем часа, през което време старецът (Пател беше на петдесет и пет) многократно щеше да инспектира педантично работата му под лупа. Щеше да го връща да поправя. Да доизкусурява.

Безброй пъти…

Вратите на влака се отвориха и Вимал върна в плика „Самотна птица през януари“ — името на скулптурата, която никога нямаше да се осъществи. Слезе на перона и излезе на улицата. Поне беше събота и много от магазините на ортодоксалните евреи бяха затворени. Диамантеният квартал щеше да бъде по-спокоен, отколкото в работен ден, особено в това гадно мартенско време. Шумът и блъсканицата понякога го влудяваха.

Инстинктивно, когато зави по Четиридесет и седма улица, Вимал стана предпазлив — както впрочем правеха стотици други служители на това място, където много от собствениците не обичаха да се рекламират прекалено шумно. Наистина, можеше да видиш достатъчно „Бижутерия“, „Диаманти“ или „Скъпоценни камъни“ по табелите на магазините, но истински големите търговци и малкото шлифовчици на диаманти, останали в града, обичаха да се наричат с имена като „Находки Илайджа“, „Уестсайдски гарант“ и „Стилни специалитети“.

Стотици милиони под формата на диаманти и скъпоценни камъни минаваха през тези магазини и бижутерски ателиета всеки божи ден. И нямаше средно грамотен крадец или обирджия в света, който да не знае този факт. Също така всеки от тях знаеше, че номер едно начин за транспортиране на скъпоценни камъни, злато, платина и готови бижута не е нито с бронирани камиони (доставките бяха до твърде много различни места, за да бъде използването на цял камион икономически оправдано), нито в алуминиеви куфарчета, закопчани с белезници за китката на куриера (твърде много се набива на очи, пък и всеки лекар ще ви каже, че човешката ръка може лесно да се пререже с ножовка за по-малко от шейсет секунди, още по-бързо с електрически трион).

Не, най-добрият начин за транспортиране на ценности беше това, което Вимал правеше в момента. С невзрачно облекло — дънки, маратонки, развлечен пуловер и вълнено яке — и изцапан хартиен плик в ръката.

Затова, както съветваше бащата на Вимал (самият той бивш шлифовчик), младежът постоянно следеше за съмнителни типове, гледащи по определен начин плика в ръката му или може би приближаващи се към него, преструвайки се, че не го гледат.

Все пак не беше твърде обезпокоен, защото даже в по-малко натоварените дни като този наоколо винаги имаше охранители, привидно невъоръжени, но с малки револвери или пистолети, скрити под дрехите на кръста. Сега той кимна на една от тях, застанала пред бижутериен магазин — афроамериканка, чиято къса лилава коса имаше структура на намачкана хартия. Вимал й се възхищаваше и недоумяваше как е постигнала този резултат. Произхождащ от среда, в която няма голямо разнообразие при оформянето на косата (черна, гъста и чуплива или права), той много се впечатляваше от тази прическа. Замисли се как би могла да се пресъздаде от камък.

— Здравей, Ес — извика на жената и кимна.

— Вимал. Събота е. Шефът не ти ли дава почивка? Скапана работа.

Той сви рамене и се усмихна унило.

Ес погледна хартиения плик, който можеше да съдържа половин дузина маркови камъка на „Хари Уинстън“ за десет милиона.

Вимал се изкуши да каже: „Само фъстъчено масло и желе“. Тя вероятно щеше да се засмее. Но идеята да се шегува на Четиридесет и седма улица изглеждаше нелепа. В Диамантения квартал нямаше място за хумор. Многото замесени пари — и може би наркотичното им действие — правеха диамантите твърде сериозен бизнес.

Вимал влезе в сградата на господин Пател. Той никога не чакаше непоносимия асансьор — фантастичен вълшебен предмет като от книгите за Хари Потър, за който веднъж разказа на Адила и това я разсмя — а тръгна бодро по стълбите. Строен, със здрави крака и бели дробове, тренирани на футболно игрище, краткото изкачване даже не го накара да се задъха.

Когато влезе в коридора, забеляза, че четири от осемте флуоресцентни лампи не светят. Не можеше да разбере защо господин Пател, който сигурно беше червив от пари, не си намери някой лъскав офис на друго място. Може би беше сантиментално привързан към това. Бе отворил магазина си тук преди трийсет години, когато целият етаж е бил зает от шлифовчици. Сега беше един от малкото останали производители в сградата. Студ в дни като днешния, горещина и прах от юни до септември. Господин Пател нямаше изложбена зала, а „ателието“ му всъщност беше тясна работилница в най-малката от трите стаи. При това ниско производство на изключително висококачествени камъни беше достатъчно да намери помещение за два струга за полиране на диаманти и две машини за рязане. Можеше да се премести където поиска.

Но господин Пател никога не споделяше с Вимал мотивите си да остане тук, защото никога нищо не споделяше с него, освен как да хваща държача за необработените камъни, как да ги монтира за шлифоване или колко диамантен прах с колко зехтин се смесва за финото полиране.

На половината път до офиса Вимал спря. Каква беше тази миризма? Прясна боя. Стените на този етаж определено имаха нужда от освежаване, от години не бяха пребоядисвани, но той не виждаше и следа от работници.

Даже през седмицата беше трудно да намериш отговорника по поддръжката. Някой да е идвал в петък вечер или в събота, за да боядисва? Абсурд.

Той продължи към вратата. Офисите тук имаха тесни хоризонтали прозорчета — с решетки, разбира се — и Вимал видя нечия сянка в магазина на господин Пател. Може би клиентите — двойката, която си беше поръчала много специален годежен пръстен. Уилям Слоун и Ана Маркам — беше запомнил имената им, защото бяха толкова симпатични, че даже се представиха на Вимал, на простия работник! Симпатични, но наивни: ако бяха инвестирали парите, които щяха да дадат за своя диамант от карат и половина, с натрупаната след години сума щяха да покрият висшето образование на първото си дете. Съблазнени от диамантената мафия, така ги виждаше той.

Ако Вимал и Адила някога се оженеха — тема, която още не бяха обсъждали, даже загатвали — но ако го стореха, той щеше да й купи ръчно резбован люлеещ се стол по случай годежа. Щеше собственоръчно да й изработи нещо. Ако пък тя поискаше пръстен, Вимал щеше да й направи нещо от лазурит, с глава на лисица — която, незнайно защо, беше нейното любимо животно.

Той въведе шифъра на електронната ключалка.

Влезе и се вцепени.

Три неща веднага привлякоха вниманието му. Първо, труповете на мъжа и жената — Уилям и Ана — в разкривени и зловещи пози, сякаш са умрели в агония.

Второто беше локва кръв, която се разрастваше.

Третото — краката на господин Пател. Вимал не можеше да види останалата част от тялото, а само износените обувки, сочещи нагоре. Неподвижни.

От работилницата вляво излезе друг мъж. Носеше маска на лицето, но по движенията му личеше, че е изненадан.

За миг и Вимал, и маскираният не помръднаха.

После нападателят хвърли куфарчето, което държеше, извади пистолет от джоба си и се прицели. Вимал инстинктивно се извъртя, като че ли така можеше да избегне куршума, и вдигна ръце, сякаш можеше да го спре.

Дулото блесна и гърмежът оглуши младежа. Пареща болка преряза корема и страната му.

Той се олюля назад в мрачния, прашен коридор и през ума му мина една последна, маниакална мисъл: какво печално и банално място да умреш.