Джефри Дивър
Имитаторът (27)

Двайсет и седма глава

Роклята на „Анри Авелон“ беше идеална.

Красива. Не, спираща дъха.

Джудит Морган, скоро Джудит Уелън, не беше сигурна в избора си. Бутикът на Медисън авеню предлагаше близо петдесет различни булчински рокли и затова решението беше трудно. Тук Шон не можеше да й помогне, разбира се. Младоженецът не може да вижда сватбената рокля на булката, докато не се срещнат пред олтара. А майка й — която бе убедена, че цената е най-доброто мерило за качество — можеше да доведе семейството до фалит с роклята, която очакваше от дъщеря си да носи. Джудит не искаше това.

Русата жена погледна сатенената конфекция в огледалото и още веднъж (макар да запази сериозно изражение) се почувства неизразимо щастлива. Завъртя се бавно, за да види колкото може от гърба, и пак застана фронтално. Беше постигнала целта си да свали шест килограма и роклята имаше извивки на правилните места, прилепваше където трябва, но имаше и доста плат, и свободно място в резерв.

Като гледаше фестоните, умерено дългия шлейф (наполовина на онова грозилище на сестра й), блестящия плат и тюла на раменете, тя се убеди, че е взела правилното решение.

— Това е попадение, скъпа — каза Франк и въпреки че той, разбира се, имаше по-голям интерес да й продаде роклята за три хиляди долара, Джудит знаеше, че е искрен.

Тя го прегърна. Това беше последната проба. Оставаха две седмици до съдбовния ден, но тя имаше служебно пътуване до един от клиентите на рекламната й агенция след няколко дни и когато се върнеше, нямаше да има много време за цялата организация на сватбата с 257 гости. Можеше да отбележи задачата „намиране на рокля“ като изпълнена.

И наистина беше.

— Кога идва екипажът? — попита Франк.

Тоест шаферките. Същите синьо-зелени рокли, същите обувки, същите чорапогащи, същите корсажи. Франк беше истинско съкровище.

— След няколко дни. Рита ще се обади да запише час.

— Ще донеса шампанско.

— Обичам те, нали знаеш? — каза Джудит и му изпрати въздушна целувка.

Беше 19:00, време за затваряне. Когато дойде преди час, магазинът кипеше — всички млади работещи годеници, заети през седмицата, имаха само събота и неделя, за да изберат роклята на живота си. Сега бяха само двамата и шивачът отзад.

Франк й помогна да слезе от платформата, където бе стояла за окончателното вземане на мерки.

Докато слизаше, Джудит хвърли последен поглед в огледалото. Случайно видя не своето отражение, а витрината откъм оживеното Медисън авеню. На „Медисън“ винаги имаше много движение: сега хората отиваха на вечеря или се връщаха у дома след пазаруване, театър, кино или ресторант.

Това, което привлече вниманието й, беше един мъж, който зяпаше през витрината.

Тя не видя ясно лицето му: на улицата не беше достатъчно светло, а и точно зад гърба му блестеше улична лампа.

Странно беше мъж с тъмно яке и плетена шапка да зяпа витрина, пълна със сватбени рокли.

Той отмина. Очевидно баща на наскоро сгодено момиче, спрял да разгледа мрачно предстоящите нови разходи, след като Джон или Кийт, или Робърт е решил да прави тържествена венчавка.

Няколко минути по-късно тя излезе от пробната с широките дънки, сега толкова приятно хлабави около бедрата й. Тениска. Пуловер с еленчета, защото беше в едно от онези настроения. Джудит Морган, бъдеща Уелън, беше едно закачливо момиче. Уви шал около врата си, после облече черното си памучно сако и си сложи тънки кожени ръкавици.

Каза „довиждане“ на Франк, който вече гасеше лампите.

Излезе и тръгна на север, към апартамента си.

Мислеше си за роклята, за медения месец. Хотел „Атлантида“ на Бахамите.

Щяха да се любят, докато слушат океана. Нещо, което никога не бяха правили. Точно така, и да ядат пържени кюфтенца от миди. Специалитет от Бахамските острови — Джудит беше проучила. Тя винаги се подготвяше с информация.

Мина през закусвалнята на самообслужване на ъгъла, купи бутилка „Пино гриджо“, после отиде на салатения бар и напълни една пластмасова кутия с маруля, домати и „гърнетурки“ (веднъж бе чула един клиент да предявява претенции за правописните грешки, но тя си помисли: „Извинете, нещо не е ясно ли? Освен това вие колко корейски знаете?“).

Пак излезе и продължи към дома си. Да, беше в Горен Ийст Сайд, но това е голям район и там няма само дворци на милиардери. Четириетажната кооперация, в която живееше, нямаше асансьор и спешно се нуждаеше от измиване и пребоядисване.

Джудит спря пред входа и точно когато отключи и понечи да влезе, чу бързи стъпки зад себе си. Мъжът с тъмните дрехи, същият, когото бе видяла пред магазина на Франк — но сега нахлупил на главата си скиорска маска — я блъсна вътре.

Запуши устата й с ръка и заглуши виковете й. Бързо я повлече по коридора до една ниша под стълбите, където Джудит и наемателят от третия етаж държаха велосипедите си. Изблъска колелата настрани и я повали на пода, като я принуди да седне. Дръпна чантичката от рамото й и плика с покупките от ръцете й.

Тя се втренчи уплашено в револвера в ръката му.

— Моля ви… — проплака с треперещ глас.

— Шшшт.

Нападателят се ослуша за момент. Беше тихо.

Той прибра оръжието в джоба си, после изправи велосипедите и ги подпря на стената, тъй че ако някой погледнеше от вратата, да ги види в нормално положение и да не заподозре, че става нещо. Единият й крак стърчеше в коридора и нападателят го ритна леко под стълбите, за да не се вижда. После клекна пред нея.

— Какво искате? Моля ви… вземете каквото пожелаете.

— Ръкавиците — изръмжа той.

— Искате ръкавиците ми.

Той се изсмя подигравателно. После се ядоса.

— Защо са ми шибаните ръкавици? Искам да ги свалиш.

Тя се подчини. И докато той оглеждаше лявата й ръка, тя сви дясната си в юмрук и го удари с все сила под брадичката.

— Копеле!

Отново го удари, този път между краката, но не улучи деликатните му части.

Той примигна от изненада, не от болка. Сините му очи бяха развеселени.

Джудит пак замахна, но мъжът я изпревари. Удари я в лицето с юмрук и от удара главата й се блъсна в стената. За момент й притъмня пред очите. След малко зрението й отново се проясни.

— Това няма да ти помогне, пиленце.

Мъжът приклекна до нея, сграбчи я за косата и я дръпна към себе си. Тя подуши цигарен дим и лук. Обилно количество афтършейв. Алкохол. Джудит едва не повърна. После си помисли, че това може да го отблъсне, и се опита да го направи.

Той разтърси главата й яростно. Прошепна:

— Не, не, не. Не прави това. Ясно?

Джудит кимна. Осъзна, че мъжът не оглежда тялото й, както бе очаквала. Проявяваше интерес единствено към пръстите й. И по-точно към безименния пръст.

Това значи искаше. Сега й стана ясно. Разбира се. Момиче в луксозен бутик за булчински рокли в Ийст Сайд. Логично беше да е сгодена… и да носи скъп пръстен.

И тя наистина носеше.

Шон работеше за „Харпър Стенли“, в бюрото за чуждестранни клиенти. Баща му бе основател на „Марш анд Роял“, един голям хедж фонд. Майка му беше партньор в „Логан, Шарш и Таун“, адвокатска кантора на Уолстрийт.

Пръстенът на Джудит струваше четирийсет и две хиляди долара. Имаше петкаратов диамант във форма на брилянт по средата и по един еднокаратов маркиз от двете страни.

— Вземи го — прошепна тя.

Той се втренчи в очите й.

— Какво да взема? Девствеността ти? Ха-ха, това беше шега. Вониш на колежанска курва. Колко мъже си имала преди сегашния си годеник?

Тя примигна уплашено.

— Аз…

— Той знае ли? — Мъжът се намръщи. — Или искаше да кажеш да взема чантичката и кредитните ти карти? Хъм, хъм. — Симулирайки изненада, мъжът възкликна: — О, боже, имаш предвид пръстена. Това парче камък на грозния ти дебел пръст. Твоят годеник харесва ли ръцете ти? Как се казва той?

Обляна в сълзи, Джудит заяви:

— Няма да ти кажа.

В ръката на нападателя блесна нож — един от онези с прибиращо се острие. Тя изпищя, но мъжът размаха оръжието и я накара да млъкне.

Той погледна към входната врата. Отново се ослуша. Нищо. Всъщност в момента сградата беше празна на две трети. Една двойка беше на почивка. Геят бе заминал за уикенда с приятели в Хемптънс. Два от апартаментите нямаха наематели.

Джудит беше сигурна, че господин и госпожа Кесловски са вкъщи, хапват китайско и гледат „Игра на тронове“. Но те не можеха да й помогнат.

Тя се втренчи в острието.

Нямаше да каже на нападателя името на Шон, зарече се мислено — въпреки че ако негодникът го посетеше, годеникът й щеше да измете пода с него. Шон тренираше във фитнеса пет дни седмично.

Но мъжът изглежда загуби интерес към интимния й живот, толкова силно бе приковано вниманието му към пръстена. Със сила, срещу която тя не можеше да се съпротивлява, дръпна ръката й по-близо до лицето си.

— Колко карата ти казаха? Четири и половина?

Тя затрепери от ужас. Какво означаваше това, по дяволите?

— Колко карата? — изсъска той.

— Пет.

Той поклати глава.

— А колко още са убили?

Тя се намръщи.

— Колко изрязали от камък, за да направят това нещо на твой пръст?

— А… не разбирам какво говориш. Мога да ти дам пари. Много пари. Сто хиляди. Искаш ли сто хиляди долара? Без въпроси.

Той дори не слушаше.

— Щастливи ли сте, когато режете диамантите?

— Моля?

— Шшшшт, пиленце. Погледни се. Плачливо жалко създание. — Той внезапно я блъсна и изръмжа: — Плачеше ли така, когато приятел купуваше изнасилен диамант? Тогава не плака, нали? А?

Този беше луд… О, боже, сега Джудит разбра. Сърцето й се сви, когато осъзна, че това е той, Обещаващия. Убиецът, който мразеше младоженци. Който беше убил онази двойка в Диамантения квартал в събота. И беше нападнал още двама. Сега тя знаеше защо. Заради някакво безумно убеждение, че трябва да защитава диамантите.

В този момент я обзе гняв.

— Шибан психопат!

Той стисна по-силно косата й, до болка. Опря ножа до гърлото й. Джудит се вцепени. Сълзите потекоха по страните й. Тя затвори очи и мислено заповтаря молитва. Убиецът се наведе и допря челото си до нейното.

— Любима моя, неразделна… обичам онази част на брачния обет, сещаш се коя. Докато смъртта ни раздели.

Опря ножа в гърлото й.

„О, мамо…“

Той изведнъж спря и от вонящата му уста излезе лек смях. Острието се отдръпна.

— Имам една забавна идея. По-добре от рязане… Да, харесва ми. Ти се отнасяш с диамант като с лайно. Добре, тогава искам да го глътнеш. Да отиде, където му е мястото.

— Какво? — прошепна тя.

Той се намръщи:

— Лапай шибан пръстен и гълтай.

— Не мога.

— Тогава умри. — Той сви рамене и пак вдигна ножа към гърлото й.

— Не, не, не! Ще го направя. Ще го глътна. Ще го направя!

Тя свали пръстена от пръста си и се втренчи в камъка. Какво щеше да се случи? Да заседне в гърлото й и да я задуши? Или ако попаднеше в хранопровода й, острите ръбове да надерат меките тъкани? Можеше ли да умре от вътрешен кръвоизлив?

— Или нож в гърло — весело каза той. — За мен все тая. Избирай. Сега.

С трепереща ръка Джудит вдигна пръстена към устата си. Изглеждаше огромен.

Тя усети допира на ножа до гърлото си.

— Добре, добре.

Бързо лапна бижуто. Задави се и пръстенът едва не изпадна, но тя го бутна обратно в гърлото си и преглътна.

Вълни от болка я пронизаха в гърдите, врата и главата, докато отчаяно се опитваше да прокара проклетото нещо надолу. Потекоха й сълзи. Пръстенът мина покрай трахеята й — Джудит можеше да диша нормално — но заседна в хранопровода й и острите ръбчета на малките диаманти се врязаха в тъканта й. Рукна кръв. Джудит усети вкуса й. Кръвта проникна в гърлото и белите й дробове и тя се разтърси от кашлица. Алени капки запръскаха от устата й.

От гърлото й се изтръгна хъркащ вик.

Убиецът гледаше развеселено.

— Ах, миличка. Виждаш ли какво се получава? Ако се ебаваш с камъка, камъкът те преебава.

Джудит се гърчеше от болката и усещането, че се дави в собствената си кръв. Хвана се за гърлото с две ръце, опитвайки се да избута пръстена нагоре и навън. Той не мърдаше, а болката само се усилваше. Инстинктивно, като на автопилот, тя скочи на крака и посегна към чантичката си. Мъжът я дръпна от ръцете й и я отвори; извади мобилния й телефон и го разби на пода. Изсмя се, после безгрижно се отдалечи по коридора и излезе от сградата.

Разтърсвана от кашлица, раздирана от болки от гърдите до слепоочията, Джудит с мъка тръгна по коридора, а после нагоре по стълбите, към апартамента на Кесловски на втория етаж.

Молеше се да не са излезли, а да седят, както очакваше, на продънения си диван пред телевизора и да зяпат коментарите по актуални събития в „60 минути“ или да следят с голямо внимание сложните обрати във войните между рода Ланистър и рода Старк.